„Пазите престъпници”

„Пазите престъпници” – скандира всекидневно множеството на протестиращите по улиците на София, когато се изправи в тъмните часове на деня срещу тройните кордони от въоръжени като мезозойски чудовища жандармеристи, преграждащи все по-увеличаващ се периметър от центъра на столицата.

Не преувеличават ли хората в своето възмущение? Чисто юридически – може би да. Не обаче и по същество, защото ако се вгледаме в „конструкцията” на настоящата власт, ще установим следното. Много бързо, почти сприхаво след злополучните избори от май тази година, бе направено нещо симптоматично. Скандалното назначаване на одиозния Делян Пеевски за шеф на ДАНС не бе нищо по-малко от опит за пълно и вече безвъзвратно обезпечаване на задкулисието у нас с всичките възможни властови ресурси. Нека припомня, г-н Пеевски първо бе избран за депутат от партията на Ахмед Доган – партията, чийто заместник-председател съвсем доскоро бе уличеният в пране на пари с международен размах Христо Бисеров; партията, чийто „почетен председател” (същият този Доган) – официално пенсиониран политик – според класацията на списание Форбс за България ни бе засвидетелстван като втори по влияние човек в  държавата. Как е възможна тази позиция за един пенсиониран политик иначе, освен по механизмите на задкулисието е само реторичен въпрос. Впрочем, нека припомня също: според сп. Форбс класацията в нашата страна се води не от президента на републиката, не от председателя на Върховния съд, не от някой изтъкнат индустриалец (както е във всяка нормална държава), а от шеф на частна банка, свързан с Делян Пеевски, а на трето, четвърто и пето място се нареждат фигури с обществено неизвестни имена, за които узнаваме, че са свързани с икономическа групировка, имаща всички характеристики на подмолността. Сирач в основата на държавата – към датата на назначаването на Пеевски – вече е стояла една „петорка” на ръба между светлината и сянката. Това е към днешния ден, значи, фундаментът на държавата – нейната „носеща колона”. Над този фундамент бе инсталирана конструкцията ДАНС плюс присъединената към нея ГДБОП – т. е. силовата суперструктура на държавата, нейният специализиран полицейски „мозъчен тръст” и нейното контраразузнаване. И ето – тъкмо на тази „суперструктура” бе назначен за шеф Делян Пеевски, чийто нишки „надолу” го свързват съвсем отчетливо с „петорката” на задкулисността.

С две думи през юни анонимното икономическо приземие в страната – чрез Делян Пеевски – посегна, за да си осигури и контрола над държавната сила. Първоначално не успя, но после му намери достоен заместник (това би се доказало досконално, ако се потвърди съмнението, че службите за сигурност са осигурили на Христо Бисеров навременното оттегляне от „ветровитата” позиция на публичната политика). Най-сетне – над цялата тази постройка: „най-влиятелните подземни”, овладяната от тях суперструктура на силата и тайната в държавата, се инсталира върхът – медийната империя на Пеевски и майка му (имаща контрол над множество медии, притежаваща практически собствена телевизия и държаща, твърдят, 90% от разпространението на всички вестници в страната). Медията (т. е. ресурсът на „огласяването” на обществените процеси, „гласът” на обществото), силата и тайната, и парите се намериха по същество в едни и същи ръце. Най-отдолу след изборите през май стои октоподът на олигархичния, непроизводителен капитал, на онова, което доскоро наричахме „монополи”, над него е приватизираният от него силов потенциал на държавата, а като похлупак на всичко е медийната империя на същия този олигархичен капитал. Олигархията в подземието (в чийто сумрак се очертават почти безфизиономните, почти от никого не-вижданите и не-чуваните имена от челната „петорка” или „шесторка” на сп. Форбс) вече си има структура на „първия етаж”, която пази тайните й, осъществява репресиите й (защото това е природата и на ДАНС и на ГДБОП) и като капак, покрив на всичко това – има своя медийна империя, която контролира какво, как, колко да се говори в държавата. Ключова свързваща фигура, която като някакъв митичен Хермес възлиза от подземието до върха й е тъкмо Делян Пеевски – свързан с първото чрез Цветан Василев, с последния – чрез майка си, Ирена Кръстева, опитал да се инсталира и в средата, на „първия етаж”, като шеф на ДАНС. Не е ли това ужасяваща конструкция?

Независимо дали някои от участниците в този страховит „вертикал” са в собствения смисъл на думата престъпници, престъпление безспорно е вече (и престъпление срещу устоите на демокрацията) самото му изграждане. Престъпление срещу устоите на демокрацията бе наглият опит на един човек – Делян Пеевски, свързан и с приземието и с медийния „покрив” на конструкцията – да бъде инсталиран и в нейния център, да бъде направен шеф на ДАНС, да „приватизира” цялата конструкция за целите на една група. И неслучайно, чисто интуитивно, обществото се взриви тъкмо при този опит. Оттогава, ще кажа с горчивина, нищо решаващо не се е променило. Имаме основателни причини да подозираме, че макар самият Пеевски да не успя да оглави „тайната и силата”, последните все пак останаха в ръцете на хората от конструкцията, а основата и „покривът” й, бездруго са си в тяхна власт.

Че извършеното (то бе извършено и най-вече завършено по времето на „експертния” Орешарски) е престъпление, свидетелства днес тъкмо страхът на властта. Защото с каквато и сила да се сдобие една престъпна шайка, тя не може да престане да изпитва страх, знаейки, че върши нещо непозволено. Именно израз на този страх е огромното (и все по-увеличаващо се, до абсурд) присъствие на полицейски сили в столицата. Изправени сме пред парадокс – във вторник миналата седмица срещу няколкостотин студенти и граждани (според собствените „опорни точки” на властта) бе изправена полицейска сила, на чиято численост би могъл да завиди и самият Реджеп Ердоган от Турция. И тази полицейска сила не се е прибрала оттогава от улиците на София. Късно вечер – между 18 и 21 часа – нейната „разставеност” по всички пресечки между Университета на изток и храма „Св. Неделя“ на запад, между бул. „Дондуков“ на север и малките улички до Министерство на вътрешните работи на юг – създава впечатление, че в столицата току що е извършен или предстои да бъде извършен държавен преврат; че е въведено военно положение и се очаква всеки момент да бъде обявен и вечерен комендантски час. Изглежда извършилата описаното по-горе престъпление срещу фундамента на демокрацията власт се е самохипнотизирала и сериозно си е повярвала (очите на страха са големи), че студентите подготвят „метеж” и „погром” над бастионите й в столицата. Затова и тя прави опити – пак удивително напомнящи тактиката на Ердоган в Турция – да смаже въпросния „метеж” чрез докарване на лоялната „провинция” (не в географски смисъл) в размирната столица. Само гдето за разлика от турската провинция, която действително и активно съчувства на криптоислямиста Ердоган, българската въобще не съчувства на тукашните му събратя и безволно и апатично се изсипа миналата събота от десетките автобуси, за да направи вял опит да поскандира нелепото и за самата нея име на лишения от всяка харизма министър-председател.

И тъй, извършилата престъплението на криминалната подмяна на демокрацията с олигархичен капитализъм власт в България се страхува. Неимоверните, позорни, заключили столицата кордони от шлемоносна жандармерия действително пазят в празните улици и площади зад себе си призрака на убитата демокрация. Призрак, който обитава там и ги ужасява като призрака на бащата на Хамлет.

А студентите и гражданите ги плашат още повече с интуитивното прозрение, каращо ги да скандират: „Пазите престъпници!” Страхуват се, че след неминуемия им крах ще трябва да понесат (заедно с всичките им медийни клакьори от последните месеци) тежката отговорност за стореното. Да, тази отговорност ще им бъде потърсена – от всичките.