Германо-руското сътрудничество ­през ХХ и ХХI век[1]

Преди осемдесет и пет години светът потъна в „полунощта ­на века“ (Виктор Серж[2]). С нахлуването на Хитлер в Полша, последвано две седмици по-късно от нахлуването на Сталин – официално оправдано с необходимостта от защита на украинските и беларуските „братя“, живеещи там – започна Втората световна война. Решаващ поврат в това катастрофално развитие беше подписването на пакта Сталин-Хитлер в нощта на 23 срещу 24 август 1939 г. Този пакт определи в значителна степен съдбата на държави, нации, малцинства и противници както на Хитлер, така и на Сталин, изопачи антифашизма[3] ­и окончателно разруши лявата солидарност на работническото движение. Това споразумение­, служещо уж на мира, демонстрира как германо-руските отношения могат да завършат с катастрофа. Изправен пред всеобщо провъзгласената вяра в прогреса и „вътрешното предателство“ на политиката, „Ангелът на историята“ се взираше втренчено в безнадеждните руини на събитията. Обзет от чист ужас, той вече не можеше да се отвърне, самият той беше пометен от водовъртежа и оттогава нататък обърна гръб на бъдещето на човечеството. С този алегоричен образ на Паул Клее философът на културата Валтер Бенямин описва последствията от „руския удар в гърба“ (Вили Мюнценберг[4]) през 1939 г., преди да се разпространи новината за самоубийството му в Пиренеите[5].

Историята на възприятията около двугодишния кръвожаден съюз между Хитлер и Сталин разкрива, че европейската политика на паметта – особено германо-руската политика на паметта – и днес все още показва значителни пропуски. Както го описва френският историк Жан-Жак Мари, най-голямата мрежа от лъжи на XX век е била изплетена около „дяволския пакт“ (Хулиан Горкин[6]) – както в пропагандата, така и в историята на възприятията.

Успехът на Съветския съюз ­като победоносна сила във Втората световна война продължава до днес да засенчва и изтласква съюза и сътрудничеството между фашизма и сталинизма в рамките на официалното „германо-съветско приятелство“, а германската снизходителност към сталинизма допълнително допринася за тази амнезия. Тази историческа тема не е просто въпрос на академичните среди, но значително влияе върху фундаменталното разбиране на историята на Втората световна война и ХХ век. Само емпирично, основано на истината изследване може да създаде основа за бъдещи действия. Въпреки че Европейският парламент обяви 23 август за Европейски ден в памет на жертвите на националсоциализма и сталинизма по случай 80-годишнината от пакта през 2019 г., ­подобни възпоменателни ­дни – особено след десетилетия на тривиализация и релативизация – не могат просто да бъдат наложени отгоре.

Прилагането на това разбиране в политиката за памет и култура, както и в политическото образование, протича тромаво и до днес. Лъжите и пропагандата, релативизациите или откровеното отричане, организирани от заинтересовани страни, допринесоха за факта, че историческите изследвания все още са далеч от цялостно разбиране на „дяволския пакт“. Легитимиращите наративи остават на мода (en vogue). Цитират се тактически, „реалполитически“ основания за сключването на пакта, като например липсата на подготовка за отбрана от страна на Съветския съюз, която в действителност е била следствие от обезглавяването на Червената армия от Сталин – или пък спечеленото време за превъоръжаване. При това обаче се поставя под въпрос самият фундаментален характер на трансформацията, като по този начин от постройката на историята се откъсва отделна част. Дискурси като мантроподобното повторение на Молотов за прагматизма на Сталин, които западните историци също възприемат, не са напълно лишени от истина, но не могат да обхванат сътрудничеството (колаборацията) като ново качество и централен елемент на пакта. Пактът, който предлагаше ясни предимства за Хитлер от самото начало, му даде възможност да завладее Европа (и не само части от Централна и Източна Европа) и също така значително подсили германската военна машина.

Поглед към общественото възприятие на Пакта разкрива, че особено в Германия историческият генезис, съдържанието и глобалните последици от него за историята на Втората световна война не са получили необходимото внимание. С поглед към 85-ата годишнина през 2024 г. не се откриват събития, четения или възпоменателни проекти, освен официални съобщения. Германските институции, независимо дали са образователни организации като федералните и щатските агенции за политическо образование, или политически и хуманитарни фондации с нестопанска цел, изглежда, страдат от амнезия. Дори неприкритият фокус на Тръмп върху пакт с Путинова Русия и за промяна в сферите на влияние в Европа не променя това и до днес. Само бившият Германо-руски музей, сега Музей Берлин-Карлсхорст, е курирал изложба, която обаче се е ограничила до последиците за Източна и Централна Европа и изрично е изключила въпроси, надскачащи тази рамка.

Авторът на тази статия предприе различен подход, като постави ­драматично ­четене на пакта с актьори в Neues Schauspiel, Лайпциг. Използвайки секретни документи от московски архиви, изследователската постановка осветява зловещата роля на Сталин като нов съюзник на Хитлер, именно защото Съветският съюз преди това е претендирал за световно лидерство като мирна сила и пионер на социализма. Може би най-голямата мечта на човечеството, станала по-конкретна с Руската революция, завърши с ужасяващ рецидив към националното потисничество и варварството на фашизма и сталинизма. Не е лишен от известна ирония фактът, че по случай 85-годишнината на пакта единствено фондация „Роза Люксембург“ предложи подобно събитие. Федералната фондация за преоценка на диктатурата на ГДР начело с историка Йорг Баберовски, който си е изградил име в медиите като апологет на Путин („­В крайна сметка Путин ще получи това, което иска“) ­и който нагло отрича правото на Украйна да съществува („Украйна не е наш ­гарант за сигурност“), се въздържа от провеждане на публично събитие. Издаде кратко прессъобщение, в което отново се окайва „липсата на исторически познания и следователно липсата на съпричастност към съдбата на хората в Източна Европа“. Съдбата на Полша, балтийските държави и Румъния ­не бива обаче да замъглява цялостната картина на активното германо-руско сътрудничество. И ако погледнем към днешния ден, се очертава още един паралел: ликвидацията на Западна Украйна през 1939 г. беше, не на последно място, средство, чрез което съветската държава угаси искрата на независимост сред украинците, които страдаха под руското иго като почти никоя друга потисната националност.

Планът на Сталин се осъществи ­– поне на първо време

Днес документи ­от руски тайни архиви повдигат нови въпроси. Не се ли е стремял Сталин към трайно споразумение с нацистка Германия много по-рано от 1939 г.? Не е ли имало тайно преследван план? Тайна среща в руското ­посолство на бул. „Унтер ден Линден“ през февруари 1933 г. разкрива, че Москва тихомълком е изоставила противниците на Хитлер малко след неговото „завземане на властта“, като по този начин е предала собствените си другари. Докато някои служители на ГСДП, позовавайки се на преследваните комунисти, призовават за общи действия срещу все още крехката власт на Хитлер (малко по-рано ГСДП и ГКП отказват да действат съвместно срещу завземането на властта), говорителят на посолството и разузнавачът Борис Виноградов[7] обявява преследването и елиминирането на противниците на Хитлер (включително членове на самата ГКП!) за вътрешен германски въпрос, в който Съветският съюз няма право да се намесва.

Критични ­съвременни свидетели и дисиденти, включително изгнаници във Франция, Съветския съюз и световната диаспора като Волфганг Леонхард[8], Виктор Серж, Вили Мюнценберг, Манес Шпербер[9], Лев Троцки и Анна, Ханс и Аугуст Зимзен[10], от самото начало признават, че основното съдържание, същността на пакта е в крещящо противоречие с дипломатическия му облик като Договор за ненападение и мир. Съюзът, ­маркиран от септември 1939 г. ­нататък от германо-съветски Договор за дружба и граници­, ­не е замислен просто като временно решение, докато едната или другата страна не бъде достатъчно превъоръжена за взаимна атака.

Активното ­стратегическо, политическо и икономическо германо-руско сътрудничество надхвърля териториалните и неоимпериалистическите цели за преразпределение на сферите на влияние в Европа, както е посочено в няколко секретни протокола. Тези протоколи отреждат голяма част от Полша и Литва на нацистка Германия, докато Естония, Латвия, Финландия и румънска Бесарабия са предвидени за Съветския съюз. Това сътрудничество служи в частност на военните подготовки и кампании на Хитлер за унищожаване на европейската демокрация, превръщайки го по този начин в основен бенефициент. Съветските чистки на комунистически политици, дипломати и военни от 1936 г. насам могат да се обяснят като вид превантивна мярка, както и нарастващото разпадане на Коминтерна, изоставянето на интернационализма и отслабването на антифашизма и антиколониализма в световен мащаб. Сталин пощади не само нацистката система, но и както може да се види през 1935 г. в реакцията на неоколониалното ­нахлуване ­в Абисиния, фашиста Мусолини.

Сред жертвите на ­сталинисткия терор са политици, добре запознати с германо-съветските отношения, включително дългогодишните посланици в Берлин Давид Канделаки[11], Николай Крестински[12] и Владимир Деканозов[13], както и Карл Радек[14], водещ експерт по Германия. Терорът не е просто „странични щети“, той е насочен и към членове на опозицията, дисиденти и обикновени членове на комунистическите партии, много от които все още са социализирани в интернационалистическата традиция на Октомврийската революция и най-вероятно биха се противопоставили на съюза с нацистка Германия. Функционери на ГКП като Улбрихт и Пик участват активно, като осъждат публично критиците, дори тези, които са в изгнание или участват в нелегалната съпротива, или като ги предават директно на кръвожадните тройки на НКВД. Фактът, че приблизително 80% от германските изгнаници в Съветския съюз са убити или са елиминирани по друг начин е друго зловещо последствие. Една особена отстъпка, която Сталин прави на Хитлер, е екстрадицията на приблизително 250 немскоговорящи противници на Хитлер – предимно комунисти – които, подобно на Маргарете Бубер-Нойман[15], вдовица на убития по-рано лидер на ГКП Хайнц Нойман[16], или бившия секретар на окръжното ръководство на ГКП в Рур, Арнолд Клайн[17], са предадени директно на Гестапо на новата германо-съветска граница на моста Буг в Брест.

Ликвидация ­на антифашизма

В немскоезичната ­общност в изгнание подписването на пакта пада като светкавица, задълбочавайки антисталинисткия процес на трансформация на антихитлеристката опозиция, процес, който се засилва след Московските процеси. Емоционалният призив за събуждане „Предателят, Сталин, си ти!“, който световноизвестният антифашистки организатор и мениджър на леви медии Вили Мюнценберг отправя към кремълския лидер, когото познава добре, е като сигнална ракета. В парижкия седмичник Die Zukunft той осъжда „­руския ­удар в гърба“, насочен по-специално срещу либералната левица. Дори утвърдени симпатизанти на Москва като Бертолт Брехт и Хайнрих Ман реагират шокирано, макар и само в частен план ­(priva­tis­sime). „Чакалът в Кремъл“, пише Ман; Троцки „винаги го е знаел“. На Коледа 1939 г. Брехт отбелязва в дневника си: „Всеки режим по света, който е на страната на Хитлер, го чака само разруха, нищо друго.“

За Сталин изглеждащото и до днес като ­зловещ призрак „приятелство между народите на Германия и Съветския съюз“ е водеща програма. Докато „Фьолкишер Беобахтер“ и „Великогерманското ­радио“ празнуват разпалването на Втората световна война, едновременно с това Хитлер щедро хвали германо-съветското приятелство, което на практика означава осигуряване на гръб на Сталин. В скандалната си реч ­в Райхстага от 1 септември 1939 ­г. Хитлер дава сигнал за нападение срещу Полша („От 5:45 ч. сутринта отвръщаме ­на огъня!“) и същевременно възхвалява пакта със Сталин, който „изключва всякаква употреба на сила завинаги“. „Всяка борба между нашите народи“ би била от полза само за другите.

Обратно ­на това, в отговор до външния ­министър Йоахим фон Рибентроп на 26 декември 1939 г. във връзка с поздравителната телеграма на Хитлер за 60-ия му рожден ден, Сталин се позовава на приятелството, „подсилено с кръв“, за което той твърди, че има всички основания да бъде „дълго и трайно“ – „кръв“ е езикът на националсоциалистите­. Отвъд съвместното унищожаване на Полша и договореното подчинение на Източна и Централна Европа, германско-руското сътрудничество обхваща логистична подкрепа за завоевателните кампании на Вермахта чрез доставки на петрол, промишлени суровини и зърно от Съветския съюз и други държави; разпадането на демокрациите; отслабването на антихитлеристката опозиция и съпротива; ликвидирането на лявата солидарност; и предаването на противниците на Хитлер на Гестапо. Това сътрудничество се разпростира до съгласуване на националистическите и шовинистичните културни и медийни канали, от които изчезва думата „фашизъм“. Сергей Айзенщайн поставя Вагнер в Болшой театър, библиотеките на СССР са прочистени, а антифашистки произведения на Томас и Хайнрих Ман или на Франц Верфел (и дори тези на комунистически автори като Вили Бредел, Ханс Мархвица и Ерих Вайнерт) изчезват, както и емигрантските вестници. Антифашистки филми, включително „Професор Мамлок“, базиран на пиесата на Фридрих Волф, и „Семейство Опенхайм“, базиран на романа на Лион Фойхтвангер, са незабавно изтеглени от екран, както разказва очевидецът Волфганг Леонхард.

Отхвърляне на революцията в световен план…

Ако се запитаме за стратегическия контекст като обяснителен фактор, ­в действие влиза ­превръщането на Съветския съюз в бюрократичен абсолютизъм (Моше Левин[18]). За Сталин интернационализмът не е бил нищо повече от баналност, в най-добрия случай реторичен завършек, поне от втората половина на 30-те години на миналия век. Идеята за световна революция ­вече се ­е смятала за ­„­безсмислица“ и също така е била „­троцкистка“ по конотация, тъй като троцкистите уж саботирали социалистическото изграждане на Съветския съюз. Когато „кормчията в Кремъл“ бил попитан за световната революция от американския журналист Рой Хауърд в началото на Големия терор, той я отрекъл и дал краткия, но ­категоричен отговор: „Това е недоразумение“. „Трагично недоразумение?“, попитал кореспондентът с учудване. „Не, комично, или ако щете, трагикомично.“

Кулминацията ­настъпва през 1939 г. с обръщането срещу западните ­демокрации и тихата ликвидация на антифашизма, който Съветският съюз като държава така или иначе вече не подкрепя. Коминтернът, контролиран от Политбюро ­на КПСС, осъществява тази трансформация заедно с останалите. Това е предшествано от адаптирането на ГПГ, най-важното звено на Коминтерна извън Съветския съюз, към нацистката реторика („Нашият фюрер Ернст Телман!“). Ясен знак за преминаването към фашистките и авторитарни сили на Оста е (в продължение на десетилетия държана в тайна) ­декларация за намерение на Сталин и неговия външен министър Молотов от 1939/40 г. за ­присъединяване към Тристранния пакт на Германия, Италия и Япония, към „Антикоминтерновския пакт“ (!), който е подкрепен и ­от испанския „каудильо“ Франко. Още през пролетта ­на 1941 г. Сталин обмисля идеята за ­разпускане на Коминтерна като последен, ултимативен жест, за да умилостиви Хитлер и да го разубеди да нахлуе в Съветския съюз (както може да се прочете в дневниците ­на генералния секретар на Коминтерна Георги Димитров[19]). Нито един от тези планове обаче не се осъществява, тъй като Хитлер, макар че печели от доставките на руски суровини и зърно до самия край, вече е инструктирал генералите си да се подготвят за нахлуването в Съветския съюз. На 21 юни 1941 г. Хитлер прекратява пакта и започва атаката на Вермахта срещу неподготвения Съветски съюз („Операция Барбароса“), докато Сталин, напълно недоверчив, фантазира за „предателството“ на Хитлер по отношение на пакта. Дотогава той игнорира всички предупреждения на разузнаването и продължава да снабдява Германския райх със зърно и петрол, укривани от собственото му население. Благодарение на тази подкрепа Вермахтът междувременно успява да превземе Белгия, Холандия, Франция и части от Скандинавия.

Общият ­знаменател на съветското развитие при диктатора, национализацията ­и русификацията на комунизма, не се разгръща непременно ­като deus ex machina, а по-скоро като многостранен ­процес с разнообразни аспекти след Октомврийската революция. Още приживе на Ленин, в началото на ­20-те години на миналия век, настъпва разкол между интернационалистите ­или „интернационализаторите“ и „национализаторите“ в болшевишката партия. Още през 1921 г. Ленин първо изисква отстраняването ­на емисаря Серго Орджоникидзе в Грузия като „великоруски шовинист“, а по-късно и отстраняването на Сталин като генерален секретар. Изолацията и болестите обаче впоследствие допринасят за окончателното прилагане на ограничителната ­и ­репресивна национална политика на „социалистическите колонизатори“. Ето как през ХХ век възниква парадоксална ситуация, в която не само национализмът и фашизмът, но и републиканизмът, демокрацията, либерализмът, социализмът и социалдемокрацията, както и комунизмът прибягват до националната идея като своя основна отправна точка, като израз на ­интеграция в световната система, доминирана от империализма. Следователно специфичната трансформация на първоначално интернационалисткия комунизъм може да бъде диалектически описана като „транснационална ­национализация“. Във вътрешната политика преобладава потисническата и робовладелска ­държава, а във външната политика антиреволюционният натиск става очевиден. В действителност беше невъзможно да се разрешат тези противоречия, което в крайна сметка доведе до разпадането на Съветския съюз.

За Джордж Оруел, авторът на 1984, пактът Сталин-Хитлер ­е план за националистическа манипулация и потискане на историята, всъщност родно място на фалшивите новини (fake news) в съвременния смисъл. Всъщност ­договорът е скрит, преосмислен или посрещнат със скептицизъм в страните на „реалния социализъм“ до самия край. В ­светлината на аргументите на Путин, днес той ни се струва като „плашещ паралел“ (Матеус Веховски). За разлика от него свободолюбивите движения, често пъти дисидентски комунистически, социалдемократически, либерални и консервативни дейци, както и движения от Третия път в диаспората, изграждат мрежи срещу диктата на Хитлер и Сталин.

Реакциите ­и анализите на Шпербер и Мюнценберг, на Артур Кьостлер[20], Ото Клепер[21], Херман Раушнинг[22], Паул Лудвиг Ландсберг[23] и други, на които до днес е обърнато малко внимание, се обединяват през 1939/1940 г. в вълнуващ, завладяващ съвременен исторически дебат, който чака да бъде преоткрит[24].

Много критици плащат ­с живота си като жертви на ескадрони на смъртта, ръководени от Москва. През 1940 г. три централни политически и ­интелектуални фигури на ХХ век са жестоко убити по начини, които остават отчасти неясни: Лев Троцки[25] в Мексико, Вили Мюнценберг[26] и Валтер Бенямин във Франция, както и много други противници на Сталин като Валтер Г. Кривицки[27] във Вашингтон и Фьодор Расколников[28] в Ница.

Угрозата от нови пактове

Историята се простира до наши ­дни. Руската война за унищожение срещу Украйна, разгърната 75 години след пакта, ­отново привлича критично внимание към германо-руските отношения. Събитията от 1939 г. вероятно са предоставили на Путин модели за неговата ­политическа ­методология, практики на управление и използване на пропаганда. ­Унищожаването на Полша, както и нападението на съветската армия срещу малка Финландия са били оправдани с предполагаемото „фашистко“ национално потисничество в атакуваните държави. Тогава целта ­е да се унищожи Полша „като фашистка държава“[29]; днес обвинението е хвърлено срещу Украйна. Както и в миналото, всички следи, съдържание и цели, които ­сочат към исторически прецеденти или дори движения за независимост, трябва да бъдат замъглени и изтрити от историческата памет. Като допълнителна аналогия бездействието на европейските демокрации („умиротворяването“) в края на 30-те години на миналия век може да се сравни с колебливото изчакване на Запада от началото на войната в Украйна­. Фактът, че Путин ­започна войната въз основа на политически и бизнес връзки с Германия допълнително разширява паралелите.

Руски ­борци за независими профсъюзи с право посочват, че през последните 25 години, докато мултинационалните ­компании реализираха огромни печалби от бизнеса с Русия, а Германия снабдяваше Путин с чуждестранна валута, руските работници бяха доведени до още по-дълбока мизерия и сега често са принудени да се бият срещу Украйна по необходимост. Когато през ноември 2024 г. ­писателят Марко Мартин посочи в реч споделената отговорност на Германия, той беше гневно смъмрен от федералния ­президент Щайнмайер, който като германски външен министър защити германо-руския тръбопровод „Северен поток 2“, дори когато руските танкове вече настъпваха към Киев[30]. Според Мартин германският държавен глава отказал да участва в дебат за споделената отговорност на Германия за агресията на Путин. Допълнителни асоциации възникват, когато човек сравни манипулирането на информация около пакта с днешната хибридна дезинформация от контролирани от Русия мрежи. Тази структура от лъжи дължи съществуването си на мита за произхода ­на уж винаги антифашисткия Съветски съюз, мит, който не бива ­да бъде оспорван.

С особено ­внимание към ролята на Сталин възниква въпросът дали лични причини, вкоренени в структурата на характера на демиурзите и олигарсите, също могат да бъдат посочени като основание за една от най-големите и най-значимите политически грешки на ХХ век. Макар че инвазията на Хитлер наистина слага край на откритото и тайно сътрудничество, позаглъхнали примери показват известно носталгично и зловещо привличане между двамата диктатори. Дъщерята на Сталин, Надежда Алилуева, разказва в мемоарите си как баща ѝ си представял пакта от 1939 г. като шедьовър ­на огромната си хитрост ­и дори след победата над Хитлер ­съжалявал за провала на Германия – заедно с германците той би бил „непобедим“. От своя страна, на 17 септември 1944 г. Хитлер доверява на своя лекар д-р Гизинг, че все още Сталин е единственият противник от неговия ранг, някой, на когото не може да отрече известна степен на уважение.

Европейска ­задача

Това есе завършва с поредно застъпничество за ­паневропейска политика на паметта, отдадена на историческата истина, а не на политическата целесъобразност. Такава политика сега е застрашена от загуба в резултат на ренационализацията на културите на паметта, всъщност тя вече се е трансформирала в нова война на културите на паметта­. С оглед на пакта през ХХ век и едновременно с това на германо-руското държавно помирение през ХХI век с неговите разрушителни последици, Украйна играе и продължава да играе централна роля като снадка ­в световната империалистическата система. По онова ­време се предвижда създаването на нова световна империя, простираща се от японския Тихи океан до въображаемите брегове на италианското Mare Nostrum, и с подкрепата на Франко чак до Атлантика. Не се ли разгръща в момента пред очите ни нова геополитическа промяна? Не се ли заражда нов пакт, този път пакт между Тръмп и Путин? Никой все още не знае докъде ще се простира това. Независимо дали на политиците ­и на историците им харесва, или не, Украйна отново е в центъра на световните събития. Докато тя не е свободна и независима, в Европа няма да има мир. Украинският въпрос не може да бъде опортюнистично избегнат, нито може да бъде укрит или, както предлага Баберовски, отхвърлен като решен. Нереалистичните, предимно насочени навътре изявления за „Трета световна война“, която Путин щял да разпали, до голяма степен отвличат вниманието от истинската отговорност за защитата на Украйна. Те също така показват, че една свободна и независима Украйна може и трябва да бъде защитена само от неоимперските настъпления, които са следствие от конкурентната, базирана на производство на стоки световна система на XXI век, точно както е било преди почти 90 години. И накрая, специална задача за историята и журналистиката: не би ли било уместно да си спомним и почетем онези исторически личности, които в изгнание и съпротива, в Европа и световната диаспора, се противопоставят на пакта, които се застъпват за защитата на политическото и културното многообразие, малцинствата и правото на нациите на самоопределение и които се борят срещу пакта, за да предотвратят Втората световна война? Мечтателите за нова Европа в крайна сметка стават жертви на пакта. Не са ли хората в постсъветското пространство, които през последните години излязоха на улицата заради мечтата за Европа – в Украйна, Грузия и другаде – също в опасност да бъдат смазани от новите пактове на великите сили?

Превод от немски Стилиян Йотов

Бернхард Байерлайн е историк, политолог и романист, старши изследовател в Института за социални движения на Рурския университет в Бохум на историята на международния комунизъм, на сталинизма и европейските идентичности. 

––––

[1] Bernhard H. Bayerlein, „Stalin-Hitler-Pakt reloaded. Deutsch-russische Kolla­bo­ra­tionen im 20. und 21. Jahrhundert“. В: Geschichte der Gegenwart. 
[2] Виктор Серж (Кибалчич) (1890–1947), журналист, писател, революционер, троцкист. Арестуван и съден по времето на Големия терор, той емигрира след застъпничество от страна Ромен Ролан. Превежда на френски книгата на Троцки Предадената революция. Що за чудо е СССР и накъде се е запътил? (1936), препоръчана от Адорно на Бенямин, която обсъждат с Брехт в Дания. Серж умира в Мексико, където може би е отровен. Б.пр.
[3] Bernhard H. Bayerlein, „Abschied von einem Mythos. Die UdSSR, die Komintern und der Antifaschismus 1930–1941“. В: Osteuropa, 7-8, 2009, 125–148.
[4] Вили Мюнценберг (1889–1940), германски комунист, издател, деец на Коминтерна и основател на Международната работническа помощ (IAH), организация, близка до ГКП. Благодарение на това се превръща в медиен магнат. Депутат в Райхстага и съосновател на Антиимпериалистическата лига (Брюксел). Издател на Кафявата книга за Хитлеровия терор и подпалването на Райхстага, преведена на повече от двайсет езика. Изключен от ръководството на ГКП по искане на В. Улбрихт, а после и от партията. Б.пр.
[5] От писмата на Бенямин става ясно, че преживява първия шок от „Мюнхенския сговор“ (1938), следващия – от „Кристалната нощ“ (10.11.1938), а през май 1939 г. остава без гражданство. Но съкрушението идва от новините за Пакта „Рибентроп-Молотов“; вж. реакцията на Бенямин за „предателството“ в теза Х в „Относно понятието за история“ (1940). Б.пр.
[6] Хулиан Горкин (1901–1987), испански комунист, троцкист, писател, публицист и историк, един от ръководителите на Работническата партия за марксистко единство по време на Гражданската война в Испания. Това е човекът, разкрил истинското име на убиеца на Троцки. Б.пр.
[7] Борис Виноградов (1903–1938), разузнавач. При опит да вербува известната с похожденията си американка Марта Дот (1908–1999) се влюбва в нея и е отзован за „лошо поведение“. Впоследствие е изпратен в Полша, където Дот, вече омъжена за милионер, му предлага доброволно сътрудничество заедно с това на брат си и на съпруга си. Виноградов е изтеглен, осъден и разстрелян за шпионаж, а семейство Дот емигрира в Мексико заради преследвания в Щатите. През 1957 г. Дот и съпругът ѝ Стърн са осъдени на 4 години задочно, поради което се преселват в Чехословакия, а после в Куба. Б.пр.
[8] Волфганг (Владимир) Леонхард (1921–2014), историк и публицист, емигрира с майка си в СССР, където тя прекарва 12 години в трудов лагер. След завръщане в ГДР се увлича по Тито, скъсва със сталинизма и емигрира. Прочут с книгата си Революцията уволнява своите деца (1955). Б.пр.
[9] Манес Шпербер (1905–1984), австрийско-френски писател, психолог, философ. Като австриец успява да емигрира в Югославия и оттам във Франция. Скъсва с комунизма вследствие на сталинските чистки и публикува Към анализа на тирана (1939). На бълг. Скритият свят на автобиографа, 2000. Б.пр. 
[10] Анна Зимзен (1882–1951), педагог, пацифист, депутат в Райхстага; Ханс Зимзен (1891–1969), журналист и писател; Аугуст Зимзен (1884–1958), педагог и политик, депутат в Райхстага. Б.пр.
[11] Давид Канделаки (1985–1938), разстрелян. Б.пр.
[12] Николай Крестински (1883–1938), разстрелян. Б.пр.
[13] Владимир Деканозов (Деканозишвили) (1898–1953), след началото на войната между Германия и СССР разменен срещу германския посланик. През 1953 г. арестуван, съден и разстрелян в състава на „групата на Берия“. И днес му е отказана реабилитация, затова пък името му фигурира в списъка на героичните разузнавачи. Б.пр.
[14] Карл Радек (Зобелзон) (1885–1939), революционер, политически деец, журналист, дипломат, секретар на изпълкома на Коминтерна. В процеса срещу Бухарин е осъден на десет години затвор, предполагаемо заради показанията си срещу Бухарин; убит в т.нар. „политизолатор“ по заповед на Сталин. Б.пр.
[15] Маргарете Бубер-Нойман (1901–1989), комунист, публицист, емигрант в СССР; след предаването ѝ на Германия изкарва пет години в лагера Равенсбрюк (където среща приятелката на Фр. Кафка Милена Ясенка, за която написва книга). Прочута с книгата си Арестант на Сталин и Хитлер (1948). Б.пр.
[16] Хайнц Нойман (1902–1937), комунист, журналист – главен редактор на Die rote Fahne (Червеното знаме), депутат в Райхстага, експулсиран в СССР, където е съден по времето на Големия терор и разстрелян. Б.пр.
[17] Арнолд Клайн (1900–1942), комунист, нелегален (псевд. Колоса), емигрант в Москва (псевд. Ханс Блох), през 1938 г. арестуван от НКВД, предаден на 05.12.1940 г. на Гестапо, умира в лагер. Б.пр.
[18] Моше (Миша) Левин (1921–2010), полски историк, емигрант във Франция и Израел, изследовател на колективизацията и на продоволствените кризи в СССР, признат специалист по съветската политическа система. Б.пр.
[19] Фактически Комнитернът е разпуснат като условие от страна на Великобритания и САЩ за единодействие между съюзниците, което Димитров научава от медиите. Б.пр.
[20] Артур Кьостлер (1905–1983), унгарско-английски писател, военен кореспондент през испанската гражданска война. Отказва се от комунизма заради чистките в СССР, автор на Мрак по пладне (1940), на бълг. 1990. Б.пр.
[21] Ото Клепер (1888–1957), германки юрист и политик, от 1931 г. финансов министър, след пожара на Райхстага емигрира във Финландия, оттам в Китай, САЩ, Испания, Франция, Мексико. След войната – адвокат и нотариус във Франкфурт на Майн, съосновател на Франкфуртер алгемайне цейтунг. Б.пр.
[22] Херман Раушнинг (1887–1982), автор на Разговори с Хитлер (1939), на бълг. Хитлер каза, 1992). Б.пр.
[23] Паул Лудвиг Ландсберг (1901–1944), германски философ, екзистенциалист. След като емигрира от Германия, преподава в Испания и Франция, където се включва с съпротивата. Предаден и арестуван, умира в концлагера Заксенхаузен. Б.пр.
[24] Вж. предстоящото издание тук. 
[25] Убит в Мексико с ледокоп от агента на НКВД Рамонд Меркадер. Б.пр.
[26] При опит за бягство от Франция в Швейцария е открит удушен, навярно от служители на НКВД или на Гестапо. Б.пр.
[27] Валтер Кривицки (Самуил Гинсберг) (1899–1941), съветски разузнавач, полиглот, невъзвращенец, открит мъртъв в хотел „Белвю“, Вашингтон, предполагаема инсценировка на самоубийство. Б.пр.  
[28] Фьодор Разколников (1892–1939), като посланик в София отказва да се върне в Москва и емигрира във Франция, където публикува „Отворено писмо до Сталин“. Подписването на пакта му причинява нервен срив и го вкарва в болница, където умира след падане от прозорец. Б.пр.
[29] По свидетелство на Г. Димитров, записано в Дневника му. Б.пр.
[30] Марко Мартин (род. 1970 в ГДР), изключен от университет, емигрант, писател и журналист. Вж. тук. Б.пр.