0
1342

Пак и пак за Лора и Яворов

 TDimova

Големият наш съвременен литературовед Михаил Неделчев обяви 2014 като годината на траур за Яворов. Поводът е стогодишнина от нечуваната трагедия. Лора се самоубива на 30 ноември 1913 г. На 16 октомври 1914 г. повторно се застрелва Яворов.

Сто години от тази зловеща трагедия.

Сто години тяхната дълбока човешка драма стои като буца в гърлото ни и ние не можем и не можем да я преглътнем.

Сто години драмата Лора-Яворов се изписва в сърцата ни, дълбае в съзнанието ни. Всеки един българин се опитва да се примири с нея и всеки един не успява.

Така, както не успяваме да се примирим с предателството на Левски.

Така, както не успяваме да се примирим с убийството на Ботев.

Тези неща горят, прогарят националната съвест на всеки българин, който все още не е навлякъл кожата на носорог.

Тяхната лична трагедия незнайно как и незнайно защо се превърна в национална. В емблема за окаяната ни национална участ. В символ на това как всички земни блага са изсипани в България и как тези блага се самоунищожиха.

Ако успеем да разгадаем тайната на Лора и Яворов, ще успеем да отговорим на много от страшните въпроси за съдбата си на българи. Както казва проф. Неделчев във възпоменателния лист, издаден от НБУ по повод Яворовата година на траура: „…защото самото сплитане на съдбите на Лора и Яворов е общобългарският свръхтрагически сюжет, който усредненото българско колективно съзнание не е в състояние да понесе, да осмисли и преживее същностно – и след сто години. И този сюжет профански се разбива, затъва в блатата на мълвата, нарочно се разфокусира, усилва се неразбираемостта му, има опасност да се превърне в гротеска.”

Защо Лора се е самоубила в онази мразовита нощ.

Как е продължил да живее Яворов в онази почти една година след нейното самоубийство – набеден, отхвърлен, презрян, ослепял, обруган.

Българската Голгота в съдбата на тази последна година на един от най-извисените мъже на България – поет, драматург и войвода – преди и той да посегне за втори път към револвера си.

Тази година на Яворовия траур, в която той живее около смъртта, в нейната единствена компания, в реалната си слепота. Повече в смъртта, отколкото в живота. Обречен на смъртта. Обречен на Лора.

Как можем да се примирим с тази една година от живота на Яворов, как можем да я преглътнем? Нямаше ли и ние да бъдем от онези, които го смятаха за виновен, от онези, които го обругаваха, от онези, чиито завист и злост се изливаха точно тогава, когато той беше толкова слаб, толкова немощен, толкова сляп, толкова обречен.

Защото кой от нас днес има силите да застане до един обруган, до един немощен, до един сляп. Кой от нас днес има силите да застане до един обречен човек и да го утеши, наместо да му се присмее, да го оплюе, да го поругае – по един или друг начин?

Но главното, заради което започнах да пише този текст и на което търся отговор – къде са сега техните трагично преплетени души? Дали са отхвърлени от Божието царство, така, както са били отхвърлени от човешкото общество?  Дали Лора и Яворов като самоубийци ще бъдат отхвърлени и от небесната църква, от спасението, от Божието царство? Дали Бог се е смилил над тях заради трагизма на живота им?

Каноните на Православната църква са категорични –  самоубийците не могат да наследят Божието царство, грехът на самоубийството е най-тежкият, най-непростимият грях. Те дори не се погребват в християнско гробище, в осветена земя.

Но ние можем ли дори за миг да си представим, че тези двамата в тяхната трагична любов, в нейната трагична развръзка – там горе – не са сред ангелите? Можем ли да си представим, че не са заслужили най-нежната Божия милувка, пък макар и бидейки самоубиици? Можем ли да си представим, че за тях Божият съд ще бъде така безмилостен, както човешкия съд?

Когато разсъждаваме с юридически постулати, те са безмилостни и безнадеждни. Но христоянството не е юридическа доктрина. Бог освен че е справедлив, е и милостив. Всемилостив. Силен в милостта и благ в силата. Божията милост започва оттам, където човешката свършва. Ако ние сме съдиите, то тогава няма нужда от Божия съд. Но именно затова има Божий съд, защото човешкият съд е пристрастен и безмилостен. Ние, човеците, се ръководим от сухи и вкаменели правила. Бог не ни подвежда под общ знаменател, гледа на нас като личности и през Неговия поглед ние сме други. Бог ни милва, когато човеците ни хулят, утешава ни, когато човеците ни обругават, оправдава ни, когато човеците ни осъждат.

Между двете си смърти Яворов изживя своя ад, от който едва ли може да има по-злокобен и трагичен. Второто му самоубийство всъщност беше излизане от този непрогледен ад. Затова ние трябва да погледнем на него с милост, със съчувствие. Когато се потапяме в поезията, да се потапяме и в душата му, в болката му, в трагедията му, в любовта му. Както пише проф. Неделчев: „…защото с двойното самоубийство се отключва и /вероятно/ уникалното в световната култура едногодишно битие на Яворов в смъртта….Яворов позна истински Лора в своята година на траура. При това – не като еднократен акт, а като процес, като продължително познание и опознаване, като поредица от жестове към нея и за нея. Тук не става въпрос само за онова  п ъ р в о т о „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея.”

Яворовото битие в смъртта е стремеж към идеята за Лора, стремеж към сливане с Лора. Тъй като тя самата  е  във  с м ъ р т т а, единственият начин за съединяване с нея е точно смъртта – първо като битие в смъртта, а след това и като окончателно сливане.”

Яворов завърши живота си устремен към Лора. Смъртта не ги раздели, смъртта ги събра. Душата му беше „на смърт ранена от любов” още при първата му среща с нея. Още тогава той предусети ада и мъката – „и в мъката любов”.

Любовта и смъртта – почти винаги трагично обвързани, почти винаги хванати ръка за ръка.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияSubcase или цирк по никое време
Следваща статияПътешествия чрез истории