0
1819

Пак ли Реформаторски блок?

Учредяването на Реформаторския блок – Миглена Кунева, Божидар Лукарски, Николай Ненчев, Корман Исмаилов, Радан Кънев, 20 декември 2013 г.

Протестите през 2013 г. доведоха до създаването на Реформаторския блок. В него се обединиха ДБГ, ДСБ, СДС, БЗНС и Народна партия „Свобода и достойнство“. На проведените малко по-рано избори никоя от формациите не беше събрала необходимите гласове, за да влезе в парламента, и в очакването на оставката от страна на кабинета „Орешарски“ започна сближаването между неуспелите партии с надеждата за по-добър общ резултат.

Задачата не изглеждаше трудна, доколкото протестната вълна подпомагаше процеса на съюзяване, като в него под формата на Граждански съвет участваха и безпартийни, които бяха заявили своята позиция против управляващата коалиция БСП-ДПС-Атака и се надяваха да помогнат за изграждането на качествена алтернатива. Но трудности имаше и перипетиите не бяха никак малко.

Оказа се, че осъществяването на общата цел минава през множество капризни настройки, които засягаха и вътрешните проблеми на отделните партии, и взаимоотношенията помежду им. Гражданският съвет трябваше да представлява имунна система, която да пази новосъздадения организъм от типичните за политическата среда заболявания. Ролята на гражданите беше непрекъснато да напомнят, че водещо е общото благо, но въпреки първоначално заявените от лидерите намерения преборването на порочните инерции изглеждаше непосилно. Известни са публичните скандали и състоянието на полуразпад, на което противодействаше не толкова гражданската енергия, колкото партийната амбиция с привидни компромиси и „предизборни трикове“ да се спечели какво да е участие във властта.

Участието се случи и даже се стигна до управленска коалиция с четирима министри от квотата на блока и пети – отново свързан с реформаторите, но заел поста си през гражданската квота на коалиционния партньор. Само че поне за наблюдаващите по-отблизо пътя до успеха не беше учудващо това, което последва – разединение в реформаторските редици и в крайна сметка приключване на този общ проект. Нямаше как от формално единомислие, основано на бакалски сметки, да се роди устойчива идейна цялост.

След провала една част от Реформаторския блок реши да продължи със същото име, а от отцепниците се очакваше да образуват свой политически субект, тъй като мотивите за раздялата сплотяваха напусналите. Но само на пръв поглед. Вместо един, се появиха два играча – Да, България и Нова република (с ядро ДСБ), които влязоха в конкуренция и разделиха гласовете на избирателите, заедно с третия (останалите в блока), така че никой не можа да мине бариерата от 4% и отново реформаторското войнство се озова извън парламента.

Смяна в председателството на ДСБ като че ли осигури възможността за коалиране с Да, България и Зелено движение под името ДБ (Демократична България). С надеждата за привличане на повече гласове консервативно-дясната партия прие олевяването или поне мотото „Няма-ляво-няма-дясно“ на останалите две организации. Години по-късно и пак благодарение на инициирани граждански протести комбинацията проработи и ДБ се представи в НС.

По ирония на съдбата от много по-голяма подкрепа се възползва съвсем нов проект – ПП (Продължаваме промяната). Ироничното е, че негов учредител беше един от учредителите на Да, България, който обаче не се беше разбрал с останалите и скоро след началото беше решил да търси късмета си другаде. Това другаде се оказа избраният от БСП президент, решил да покровителства новия проект в замяна на безрезервна агитация за втория си мандат – „С Вас сме, господин президент“. Апропо, за левия проруски президент гласовете си дадоха и мнозина от ДБ, защото не издигнаха собствен кандидат, пренебрегнаха този, когото можеха да припознаят (Лозан Панов), и решиха да заложат на сигурно, въпреки очевадните идеологически противоречия на подобен избор. Благовидното оправдание на тези постъпки беше, че така се бори корупцията – „Мутри, вън“. За някои странични наблюдатели подобно поведение изгледаше абсурдно, но мнението им беше пренебрегнато, те бяха оклеветени като „подкупени“ от статуквото и… така.

Стигна се до още по-абсурдна управленска формула – съчетание на ПП, БСП, ДБ и турбо-популистката ИТН на шоумена Слави Трифонов. Членовете на четворната коалиция се бяха обвинявали в какво ли не, но също като Реформаторския блок през 2014 г. решиха, че има „важни приоритети“, които да ги съберат и поеха кормилото. Развръзката беше ясна – скорошна правителствена криза, парламентарна криза и пак предсрочни избори.

Част от четворната коалиция – ПП, БСП и ДБ – предизборно заяви, че пак би поела управлението в този състав, ако гласовете за всяка една от партиите образуват необходимия сбор. Ако не – избори. Както споменахме, така и част от Реформаторския блок навремето се надяваше на продължение. Необходимият сбор не беше получен и след известна престорена загриженост, че все пак трябва да има редовно правителство, поредният провален парламент си замина. Междувременно ПП и ДБ влошиха отношенията си не само с ИТН, а и с БСП.

Но ето че реформаторският блок, вече като нарицателно, не изчезна, а отново се появи. Не е за вярване обаче, че компрометираният образ се оказва неизменно привлекателен за политическите партии, които все не намират собствено удовлетворение. Сега цикличното движение влиза в една от известните фази – прощаване с някои стари партньори (сбогом, ИТН и БСП), съюзяване с онези, на които доскоро сме отказвали съюз, и търсене на още ентусиасти за обем.

На предишните избори ПП не пожела ДБ, но за предстоящите подготвят общо явяване, а нищо чудно към тях да се присъединят „Спаси София“, както и пригласящи им неправителствени организации. Мотото „Няма-ляво-няма-дясно“ натежава наляво с призива „Свестни и добри хора от всички страни, обединявайте се“. Разбира се, от кумова срама това, което навремето наричаше себе си „градска десница“ (все още мъждукащо в претопяващата се ДСБ), поставя условие да не се заличава идеологическия белег, но всеки знае, че след коалирането с БСП – всичко може да се преглътне. Заради облагите на властта.

Припомнянето на тази история от последните десет години няма за цел да обезсърчи настоящата инициатива, напротив – в създалите се обстоятелства тя изглежда съвсем логична. Просто непременно трябва да се имат предвид опасностите, които могат да обрекат на несбъдване красивата мечта. Като страшни са не пречките отвън, а вътрешните противоречия, защото точно те предрекоха краткия живот на онзи Реформаторски блок. Никой не иска същото да се повтаря пак и пак, а предпоставките да се попадне в собствения капан са налични, както и тогава.

От гледна точка на гражданството (този текст е негов) преодоляването на конфликтите се основава на баналното: разум и търпение. Реформите предполагат продължителен процес, в който е наложително групата на съмишлениците (ако наистина са такива) да остане цяла, но също толкова важно е тя да може дълго време да функционира в компанията и на своите опоненти. Политическият терен не се разчиства с истерични жестове, а се култивира с последователна работа и внимателно съобразяване с особеностите на почвата, флората, фауната и климата.  

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.
Предишна статия„Последен шанс“ и Еди Румян
Следваща статияОбеми и силуети