Известното есе „Мона Лиза и Капитан Петко войвода” на проф. Никола Георгиев е многократно цитирано през годините. Връщането към него в момент като днешния е свързано с конкретната политическа обстановка и нейните културни измерения, които, щем – не щем, се превръщат в основен аргумент на недоволството или подкрепата.

След продължителни протестни действия, започнали от лятото на 2020 година, стана ясно, че до оставка едва ли ще се стигне и идните месеци до пролетта ще бъдат използвани за подготовка в очакване на редовните избори. Дори и затихналите протести да продължат под една или друга форма и състав, те по-скоро биха били елемент от предизборна кампания. Разбира се, време за изненади има, но не това е важното в случая.

Важното в случая е на каква принципна база стъпват родната политическа надпревара и противоборство.

Да проведеш едно тежко разследване или сложна политическа акция, е трудна работа. Голяма част от нея по необходимост минава встрани от публичното внимание, защото то би трябвало да бъде ангажирано само тогава, когато наистина има нужда и ефектът ще бъде обществено полезен. Заслужен е упрекът към властимащите, че те използват манипулативно и репресивно своя апарат, като извършват и огласяват определени действия, за да дискредитират свои противници. Но как отговарят техните политически опоненти?

В духа на неопопулизма, роден в дигиталната ера, и най-чистите в намеренията си претенденти за властта се изкушават да търсят публиката по начини, близки до тези, които сами критикуват. Борбата за вниманието на електората започва да се води със смартфон в ръка, като благодарение на мигновения излаз в социалните мрежи позиции могат се публикуват непрекъснато.

Възможността е чудесна, ако преките включвания отразяват красноречиви факти, които по същество обслужват изпълнението на една справедлива задача. Но, както знаем, до ценно специфично съдържание се достига с дълготрайни усилия, затова вместо него започва да се търси лесна тема, която уж разработва наболелия проблем. Електронните медии и новинарските сайтове с охота подемат шума – и те имат време и пространство за запълване.

Вместо съперниците в състезанието за гласовете на избирателите да удържат претенциите си в по-строго дефинирано поле, където плюсовете и минусите се определят като такива с оглед на конкретни практики и резултати, а обвиненията в злоупотреби се обявяват и доказват по установения ред, те много бързо пренасят пререканията на друга плоскост – широко интригуваща и необятна, каквато е културата.

Българският културен комплекс е идеален катализатор на разпри, в които въпросът е друг, но най-добре е противникът да бъде уличен в непоносима простотия и така да бъде победен. Белезите на корупцията са видими, но реалното им осъждане изисква педантична времеемка стратегия. По-бързо и ефектно става, ако можеш да убедиш обществеността, че тъп и корумпиран е едно и също, а ако тъпият е и зле облечен – оставка и затвор.

„Няма какво да се лутаме в сложни казуси и оценки, елате на улицата да изметем тия простаци, то е срамно само да ги гледа и слуша човек”. Така борбата се пренася в сферата на естетиката и образованието – с тях и по тях се стреля, а канонадите се смятат за добре дошли, защото масовият зрител обичал излагации и екшъни.

По-начетените активисти запретват ръкави и започват час по час да громят „плоскоземците”, „5G-кемтрейлс-ковид конспираторите”, „тия, дето се мятат за кръста и пазят българските деца от лошите норвежци”, „антиджендърите”, „проторасистите”, въобще всички фатално изостанали тъпанари, които тънат в предмодерен мрак и нито веднъж не са ползвали ни елекрическа тротинетка, ни онлайн чекиране, за подкаст не са и чували, а и да са чували, мислят, че е отглаголно съществително – от подкастрям.

Според начетените битката е не друга, а политическа, защото именно неукото, лишено от изискан вкус и стил стадо избира за водач някой корумпиран чобанин, който няма акъл за пет пари и нищо друго не знае, освен да стриже и коли овцете за собствена чобанска изгода. Малък, но елитен интелектуален рояк обединява сили и насочва подострено докрай саркастично жило, с което започва да боде животинската снага, за да станат животните хора и да гласуват за образован човек. Защото образован значи честен, добър и работлив.

Значи ли? Със сигурност много надежди са възлагани на образованието и културата като цяло – от край време. И без съмнение призивът „Напред! Народността не пада, там дето знаньето живей!” има своите основания. Само че точно „знаньето”, ако го придобиваш наистина, се заглежда в самото себе си и открива своите собствени дефицити. Неслучайно в историята се редуват периодите на „за” и „против” рационализирането на живота.

Ако знаещите са наистина честни и смели, те не бива да премълчават истините, до които са стигнали. Лошото е, че тези истини не продават, а политическият PR се интересува от пазарния резултат. „Който трупа знание, трупа печал” – ужас! Щом участваш в политическо състезание, трябва да ползваш „знаньето” само като предимство. Ние сме изучени, широко скроени, но по мярка и с марка облечени, не е ли ясно, че и управлението ни ще е справедливо и прогресивно!?

За съжаление – не е ясно. Би трябвало и на самите образовани хора, които го твърдят, да е ясно, че не е ясно. И вместо да се ожесточават в демонстрирането на културни различия, да използват наученото, за да запълнят пропастта, като открият приликите, като потърсят дълбоките връзки и причините за случващото се. Без снобска погнуса, без нарочно омаловажаване и преиначаване на противниковата позиция, а с признаване на общите слаби и силни страни.

Струва си да се опита един такъв подход. Другото е отдавна известно и не води до положителен резултат. Като провалът е за всички, но все пак тези, с по-голямата претенция, се провалят повече. У нас се е случвало много пъти. Няколко реда от споменатото в началото есе на проф. Никола Георгиев отново припомнят за сравнително скорошен провал, в чиято диря като че ли се влачат и днешните несполуки: 

През 70-те години Мона Лиза и Капитан Петко войвода станаха символни образи на два полюсно противоположни пласта в българската култура. Те израстваха върху общ корен, действаха в обща среда и макар видимо да вървяха по свой самостоятелен път, взаимно се обуславяха в облика си и крайностите си…

… Според механизмите на културата всяка линия в нея се насочва критично към някакъв стар или нов културен образец, в борба с който се самоутвърждава. За линията, която се зае да издига духовно българина, у нас имаше много и кои от кои по-ясни и нуждаещи се от критика прицелни точки. За тях обаче линията на Мона Лиза остана сляпа, глуха и няма. Мишена бе намерена другаде и ударът се стовари върху теоретически неясното и социално още по-безпомощно явление, наричано безвкусица или кич…

… В присмеха, филипиките и високите теоретизации имаше всичко друго, но не и отговор на няколко дребни въпроса: съобразен ли е този натиск с безпрекословния принцип за многопластовостта на културата, социално нравствен и демократичен ли е той, или е авторитарно елитаристки и може ли рушенето с ускорени темпове и принуда да разчита на нещо повече от развалините…

… Ако изобщо има мяра за равнището на културата, тя се определя от съотношението между различните нейни стъпала, от най-ниското до най-високото. Чрез мачкане на ниските стъпала и изкуствено подпиране на високите не може да се прави не само демократична култура, но и култура изобщо…

… С провала на елитаристката линия Петко войвода загуби прекия си, вливащ му сили и смисъл противник. Провалът на елитаризма бе знак, че и той прибира чакмаклията пищов за по-добри времена, а провалът на двете страни говореше за дълбоко загниване на общия корен, върху който те растяха. Затова и по-нататъшното ни развитие не може или поне не бива да бъде продължаващо съперничество между двете линии, на Мона Лиза и на Капитана, преплели се в сюрреалистически кошмарен хермафродит. Съперничеството трябва да осъзнаем като минало и да го превърнем в минало – защото между другото хермафродитите са и безплодни.