Начало Идеи Гледна точка Палачът
Гледна точка

Палачът

5235

Старицата напълни кофата с вода и я занесе да напои магарето. Беше го вързала на трийсетина метра от къщата, в полето, да скубе жълтата трева и да се залисва. Едва зачука железния клинец в спечената земя. Остави го с дълга сиджимка, да може магарето да обикаля и ако ще, дори да легне на земята.

Малкото магаренце, което долетя отнякъде и се мушна под майка си да бозае, още беше покрито с нещо като пух, а не със същинска козина. Копитцата му лъщяха като лакирани, миглите му бяха гъсти, бели и дълги, а ивицата грива по врата му придаваше вид на скъпа играчка, а не на живо създание.

Старицата прибра кофата и седна на пейката, опряна в зида на къщата да си почине. Тя не помръдваше. Черните ѝ дрехи се изрязваха на варосания зид като лисната смола.

От съседната къща се откъсна разкривена човешка сянка на три крака и се запъти към нея. И без да вдига глава, старицата знаеше кой е. Дядо Спиро, с вечния си бастун, с вечната си цигара и с разплетената вече като дамаджана от носене униформена фанела, с която той не се разделяше никога. Старицата знаеше какво ще последва. Дядо Спиро щеше да се изтърси на пейката до нея, щеше да запали цигарата и да рече: „Подяремница!” Него самотата го мъчеше повече и от тютюнджийската кашлица. Но жичките в главата му вече се бяха разпоили и думите блуждаеха в черепната му кутия всяка сама за себе си, много рядко се появяваха по две и по три накуп.

Небето се беше смрачило, сигурно пак щеше да вали и да гърми. Още при първия гръм старицата ставаше неспокойна и тичаше да прибере магарицата и магаренцето в яхъра. Но засега, макар и мрачно, времето беше спокойно.

– Ослица и осленце… – каза дядо Спиро.

Отсреща, на стотина метра в полето, бяха селските гробища. Макар че беше забравила много неща от живота си, старицата помнеше добре времето, когато самата тя беше малко момиченце и баба ѝ я водеше до същите тези гробища. Тогава, в онези далечни години, те бяха много по-малки, до главата на всеки гроб имаше малка стъклена къщичка за свещите и вред миришеше на цветя. Сега те бяха заели като че ли цялото поле чак до хоризонта и бяха целите потънали в едни твърди, високи по няколко метра тръни, през които беше невъзможно да преминеш. Откога искаше да отиде и да осинови някой незнаен гроб и да го нарече на сина си и все не можеше да мине навътре.

Коронният номер на дядо Спиро, като се напушеше хубаво и помълчеше, беше да извади от мазния си портфейл една изрезка от вестник, сгъната на четири, да започне да плюнчи пръстите си, за да я разгъне и като я разгъне, да я подаде на старицата. Тя, дето се вика, знаеше наизуст снимката, макар че сега на хартията вече нищо не се виждаше. Там беше младият някогашен дядо Спиро, с каскет, препасан с широк трофеен офицерски колан и с кръстосани на гърдите картечни ленти, но сега всичко това върху хартията просто не личеше, а повече приличаше на отпечатък от мръсен палец.

Макар че сякаш не забелязваше дядо Спиро, старицата не го гонеше, защото той беше единствената ѝ дружина. В горната махала живееха още трима старци и това беше целият състав на населението в селото.

Небето изведнъж стана оловно. Чу се първият далечен гръм. Старицата скокна да прибере магарицата и магаренцето. Дядо Спиро и той се заклати на три крака към неговата порта. Дъждът рукна изведнъж като из ведро.

Старицата седеше в смрачената кухничка и гледаше дъжда. Половината ѝ уста трепереше като на малко момиченце. Но другата половина беше права като черта и не помръдваше – като устата на жена, която има още много работа за вършене.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора