Чух тази история преди години от един духовник и все се сещам за нея пред Рождество. Не съм искал изричното му позволение да я разкажа, но съм убеден, че няма да има нищо против, тъй като всяка споделена история рано или късно се превръща в притча.

И тъй, действието на тази история се разгръща в едни далечни години, гладни и тъжни. Годините, когато се наливат основите на комунизма и пропагандата тръби на всеослушание как всички ще бъдат равни и свободни, че вече няма да има бедни и богати, а в същото време се търсят врагове, забранява се инакомислието, воюва се с вярата.

По онова време човекът, разказал ми тази история, току-що бил завършил средното си образование. Докато говорехме за всичко това, той все се усмихваше. Спомените от младостта или детството имат свойството да отмиват нагара на лошото, оставяйки само най-доброто. Затуй с усмивка си спомняше как като момче от „бившите“, родено на пъпа на София, при това от майка германка, имал огромна „черна точка“ в досието си, толкова голяма, че не съществувала канцеларска гума, дето да е в състояние да заличи „първородния грях“ на произхождението му. Виждало се как дверите на „новия свят“ просто се захлопват пред такива като него.

На всичкото отгоре пеел в църквата. Плащали му почти символично, но пеел от сърце, а и душата му го искала. Иначе с приятели гледали да заработят някой лев с най-усилен труд. Били млади и здрави момчета, а оскъдицата била невероятна. Особено сред семействата на „бившите“, минали през какви ли не ужасии, задавала се и вълна от нови изселвания.

Веднъж след края на службата видял, че пред храма го чака един от най-добрите му приятели. С тайнствен вид приятелят го отвел настрани и му казал, че взел важно решение – тази Коледа ще купи на майка си ново палто. Ама не обикновено палто, а най-хубавото палто, което въобще може да се купи в София! Не можел повече да я гледа как зъзне в излинялата си връхна дреха, прекроявана и преправяна от палто отпреди войната.

„Добре де, ами пари?“ „Ще изкарам!“, категорично отсякъл неговият приятел. И двамата тръгнали на оглед из магазините по „Витошка“ и „Алабин“. Намерили магазин, където продавали истински връхни дрехи от скъп вносен плат, а не лошокачествена соцконфекция. Продавачката им извадила едно великолепно палто – топло, леко, удобно, можело да го обточат и с допълнителна кожа. Като им съобщила цената, направо им се завил свят – над половингодишна средна заплата. Немислима за хора без доходи.

„Да потърсим нещо по-евтино?“ „Не“, отсякъл синът. „Решил съм, че тази година мама ще има най-хубавото палто за Коледа. И ще го има“.

Било началото на ноември. На другия ден приятелят му започнал работа по най-тежките строежи в София. Ако му останели сили, разтоварвал и вагони на гарата. От солидарност неколцина съученици решили да се включат в начинанието, бъдещият духовник – също. Непосилен труд в студ и дъжд, кал и цимент се смесвали в едно. Най-трудно било да убедят приятеля си да склони да приеме парите от техните надници; убедили го, че е един вид „заем“.

Постепенно „палтото за Коледа“ се превърнало в обща фикс идея. Говорели само за него. Минавали често край магазина, за да проверят да не би въжделената дреха да е купена от някой друг. Продавачката мило им обещала, че е скътала едно палто до началото на Новата година. Тогава Рождество се празнувало по стар стил – на 7 януари. А за новата власт такъв празник, разбира се, нямало.

В първите дни на годината сумата била събрана – левче по левче. Някой роднина нещо додал и след новогодишните празници „коледното палто“ било купено и надлежно скрито до Бъдни вечер. Можем да си представим изумлението и сълзите от радост на майката в тази рождественска вечер. Радостта от чудния дар на сина, озарена от светлината на Витлеемската звезда в едно доста свъсено време.

Синът и приятелите му също чакали с нетърпение тази рождественска утрин. Уговорили се да се чакат в църквата, за да видят как „коледното палто“ грейва като лъч светлина в мрака.

Каква била общата покруса на всички в „заверата“, си спомняше с усмивка духовникът, който тогава пеел на клироса, когато видели г-жа М. да влиза достолепно пак със старото си излиняло палто, радушно посрещната от госпожите и господата от „стара София“, осиромашали на вид, но съхранили някогашното си достойнство.

„Имах чувството, че таванът на църквата се е стоварил върху моя приятел. Той не вдигна поглед почти до края на службата. Не знам дали изобщо виждаше или чуваше нещо. Чувстваше саможертвата си излишна, дарът от „святата нощ“ – отхвърлен, без да може да разбере защо.

Не отиде при майка си, излезе да я изчака отвън на студа. Ние също не знаехме как да постъпим. Дръпнахме се встрани, като неми свидетели на случващото се.

Когато майка му усмихната излезе от храма със старото си палто, той с угаснал поглед само я попита: „Защо? Нима коледният подарък не ти хареса? Или с нещо те обидих?“

Видяхме как майка му го прегърна, разроши косите му и рече:

„Разбери ме! Не можах да го облека. Плаках от щастие, но разбрах, че не мога да се явя с това скъпо палто пред приятелките и съседките, които посрещат Христовото Рождество със старите си дрехи. Дарът ти е вписан на небето, а на земята явно ще я караме по-старому“.

След което имало сълзи на щастие. По думите на очевидеца той рядко бил виждал по-щастливи хора на Рождество, независимо от всички тегоби и несрети.

Духовникът, разказал ми тази история, сподели, че едва след години разбрал колко мъдрост и какво богословие се крие в нея.

За същността на дара, която няма нищо общо с комерсиалното залитане по подаръците.

За даруването по Рождество, когато всичко сторено под знака на Витлеемската звезда придобива някакъв по-чуден и по-знаменателен смисъл. Затова Рождеството Христово, дори и в най-тежките дни, носи някаква особена топлота, бидейки „другата Пасха“, предшестваща Възкресението.

И накрая, каза ми той, в онзи ден почувствал Небето. С тези си думи силно ме удиви, помолих за разяснение:

„Всички хора виждат небето. То е най-достъпно от всичко – денем и нощем, за бедни и богати, за деца и старци. Достатъчно е просто да вдигнеш глава към него. Но явно не всички виждат едно и също, даже когато се взират в него. Повечето хора виждат само небесния купол или звездното небе. Малцина предусещат или имат очи да видят, че там се пише историята на нашия живот – от игла до конец. И тя всеки път е неочаквана, необичайна и много различна. В нея има място за всичко. И всичко там придобива различно значение. Дори едно коледно палто“.