Палячото живееше в шкафа.
Той беше минал през детството на двете сестри Нада и Рада и беше оцелял. Защото в гърдите му имаше планини от търпение. На главата си носеше висока гугла. Отдолу, под гуглата, стърчеше бяла коса. А на раменете му – като на принц – бляскаше синя сатенена риза на звезди. Очите му бяха сини и големи. Усмивката му беше заразителна. На върха на носа му грееше червена топка, каквато задължително имат клоуните. Но и палячовците. Виж, обувките му бяха тежки и груби, направени да изминават големи разстояния, ако се наложи.
Името му беше Байо. Когато сестрите Нада и Рада го представяха на своите приятелки и съученички и ако онези не бяха чули добре името и питаха „Как, как?“, Нада и Рада отвръщаха в един глас „Лесно е, Байо, като Зайо-Байо!“.
Та този Байо оцеля през дългото детство на сестрите Нада и Рада и като казвам дълго, нямам предвид забавено, а по-скоро интензивно, детство, умножено по две. Но сестрите пораснаха, отидоха в града и вече там имената им, които дотогава бяха все заедно и дори се римуваха, трябваше да се разделят и римата изчезна. Така обаче те се превърнаха в обикновени момичета, които заживяха поотделно обикновения си живот – момчета, купони, сесии. И в това нямаше да има нищо тъжно, ако познаваш само Рада или само Нада, тоест ако не знаеш какъв бляскав тандем бяха те. Но какво да се прави, в живота става така.
А Байо, който винаги беше в центъра на събитията, остана да седи на дивана вкъщи. Майката и бащата на сестрите бяха учители, те продължиха да работят и след като момичетата заминаха за големия град, майката изписваше цяла дъска с математически формули в желанието си да превърне предмета си от джунгла в парк с алеи за учениците си, а бащата продължаваше вещо да преподава пирографиране на рафтчета и нощни шкафчета, той беше учител по трудово. Двамата се мъчеха да не дават вид, че след напускането на дъщерите домът им се превръща в склад на мълчанието. А Байо прекарваше времето си в компанията на баба Трена, майката на майката. Малцина знаеха, че това име като гърбица, Трена, идваше от уханното име Трендафила, но бабата вече беше на деветдесет и шест години и всички свидетели се бяха разпръснали.
Баба Трена не виждаше и не чуваше. По цял ден седеше в едно кресло, завита с одеяло. В лицето приличаше на стара костенурка. Но от време на време някакви тектонични сили я вдигаха на крака и тя започваше да разтребва. Така при едно от ставанията си хвана Байо и го прибра в шкафа.
В шкафа беше тъмно. Там имаше парче домашен сапун, трошливи бисквити, отворено шише с вино, превърнало се на оцет. Байо нямаше нищо против да стои на тъмно и да върви пеш през спомените си. Той си мислеше за своите каки, за смеховете им, големи като водопади, как си сплитаха косите, как си лакираха ноктите, как си разменяха дрехите; за караниците им, за боя им с възглавници. Случваше се и той да отнесе някоя възглавница по главата, която да го запрати на пода. Но после те го вдигаха и го поставяха на дивана и започваха да му се извиняват на три езика, защото в училище учеха и английски и френски. И макар по лицето му да не трепваше никакво мускулче, отвътре му беше меко и хубаво, сякаш целият беше напълнен със среда от хляб.
Той се надяваше някога пак да го потърсят, неговите каки, Нада и Рада, да влязат в къщата и да започнат да викат, Байо, Байо, да търсят навсякъде и накрая да отворят и шкафа. И като го видят, да се строполят на колене от радост.
Той беше готов да чака, колкото трябва и да върви пеш през спомените си. В гърдите му имаше планини от търпение. А обувките му бяха тежки и груби, направени за дълго ходене.
