Начало Идеи Актуално Паметникът – дебели кордони и тънки сметки
Актуално

Паметникът – дебели кордони и тънки сметки

2909

Пиша този текст в нощта, през която кордони на полицията пазят паметника на съветската армия в София от поривите на така наречената „народна признателност и любов“, които биха го срутили.

В други случаи, когато полицията е предприемала подобни действия, е започвало скандиране „Оставка, оставка“. Исканата оставка е била тази на правителството, част от което е Министерството на вътрешните работи.

В настоящия случай има регистрирано недоволство – снимки на кордоните се разпространяват активно в социалните мрежи с възклицания „как може“, „бива ли така“ и „срам“, но – толкова.

Кабинетът „Денков“ е с евроатлантически етикет и е подкрепен от тези, които обикновено скандират „Оставка, оставка“. Може би затова негодуванието не се изразява по обичайния начин, а някак по-внимателно.

Освен това специално подкрепящите ПП-ДБ официално подкрепиха втория мандат на президента Радев, който на свой ред още през първия и без промяна оттогава стои на страната, бранеща Кремъл.

Това прави ситуацията още по-особена, ако не направо странна. Да се иска оставката на тези, които подкрепяш, е странно, особено когато тя би дала предимство на онзи, когото си подкрепял, но вече не подкрепяш.

Някой би казал, че не е странно. Просто спираш да подкрепяш един, точно както си спрял да подкрепяш друг, но пък тази привидна последователност говори за фактическа обърканост. Пълна обърканост.

И ако не е пълна обърканост, какво да е? Отговорът, който може да прозвучи успокояващо за гордите почтени граждани, е: тънки сметки. Играе се политическа игра, в която ходовете са хитри до парадоксалност, но все пак някак си правилни.

Първо се реализира „ала-бала“ с президента, което осигурява участие във властта, после се обръща гръб на покровителя и се поема уж самостоятелен евроатлантически курс, но пак с прокремълски партньори. Това е началото.

Нататък се обръща гръб и на тези партньори, като се прави управленска „сглобка“ с политическия противник, когото си обявил за свой абсолютен антипод и си се клел, че причината за твоето съществуване е неговото вкарване в затвора.

Това салто мортале се оправдава с необходимостта от стабилна външна и вътрешна позиция, която гарантира спазване на договорите с НАТО и Европейския съюз и безусловна съпричастност с техните решения.

Техните решения по отношение на руската агресия в Украйна са категорични, но пък у нас електоратът съвсем не е толкова категоричен и това води до първоначална тайна подкрепа, а впоследствие – до явна, но и не съвсем.

Разбираемо е – нали гласовете трябват, за да се запази властта и да се продължи курсът. Но как да се продължи, когато се оказва, че гласоподавателите го променят, или с други думи – настъпва наложителна промяна на промяната.

За да се получи още по-интересно, ПП-ДБ издигат за кандидат-кмет на столицата успешен млад предприемач, чиято биография отвсякъде е дълбоко обвързана с българските комунистически служби, а те – с тоталитарния съветски режим.

Този кандидат е принуден да се отрече от рода си и да осъди режима, погубил, по собствените му думи, цели поколения в родината ни. Но докато се отрича, той трепери да не обиди някого, защото му трябват гласовете на всички.

Така се стига до неговото изказване, че е добре паметникът на съветската армия да се махне, но непременно трябва да се премине през дълга процедура, като зад нормативната загриженост прозира желание до изборите паметникът да стои.

Да стои, защото тънките сметки показват, че премахването му може да доведе до отлив на подкрепа, която ще е необходима за спечелване на поста, тъй като ДС-миналото вече е отнело едни гласове и тогава ще трябват други.

А иначе кандидатурата се изправя като алтернатива на дългогодишното корумпирано управление на столицата, което обаче е част от дългогодишното корумпирано управление на държавата и то от партньора в „сглобката“.

Така наистина се изисква виртуозно политическо майсторство, което да осигури сбъдването на две противоречащи си политически необходимости – хем да си съюзник, хем да си противник. И вълкът да е сит, и агнето да е цяло.

Колкото до корумпираното управление на столицата и държавата – то без съмнение е такова. Само че истинската алтернатива не се състои в пропагандната употреба на констатацията, целяща собствена политическа печалба.

Действителното лечение на заболяването се нуждае от изясняването на неговите причини. И можем веднага да посочим, че точно тънките сметки лежат в основата. Популисткият флирт, компромисите с тоталитарното наследство.

Задачата да се променят десетилетните нагласи е много сложна. И точно затова трябва да се разбира защо някой преди теб се е огънал. Защо вместо принципна решителност е проявил слабост и се е утешил с лично облагодетелстване.

Когато това се разбира, се появява възможността да се поучиш от грешките и да се опиташ в съвместно усилие да не ги допускаш повече. Ако не се разбира – вместо сгрешилият да се поправи, ти започваш да грешиш като него. Така сте заедно.

Не е лошо да се разбира и защо паметникът на съветската армия е скъпоценен за много хора, те най-вероятно са същите, които държат османското владичество да е „турско робство“ и трети март да е национален празник.

Ако времето е превърнало един разказ в твой живот, дискредитирането на разказа се възприема враждебно. Ако ще и измислен, нравственият идеал не може да бъде подменен с фактическа информация, лишена от героична перспектива.

Най-жалката поза на борците за справедливост е тази, в която те започват да обясняват каква е ползата от борбата им. Ще помогнем на Украйна, но – спокойно, помощта ни няма да е безкористна, ще станем по-богати, ако го направим. Грозно.

Срещу подобни аргументи стои възпятата вяра в безкористния подвиг. Да, наивна, манипулирана от злонамерени демагози. Но нима тънки сметки и отново демагогия могат да я променят?

Да се извършват реформи с шикалкавене и уж рационален прагматизъм, примесен с обиди към несъгласните, е обречено занимание. Откритост, твърдост, благороден риск, лишен от гаранции – това е завладяващият пример.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.

Свързани статии