За нуждата от национална политика за историческите монументи

В последните години българските градове се превърнаха в сцена на необясними архитектурно-исторически явления: паметници, които никой не е поискал, но изведнъж се появяват; паметници, поставени без конкурс, без обществен дебат, без художествена мярка; паметници, които превръщат площадите в хаотични галерии на несъвместими стилове и съмнителни герои. В тази странна монументална гмеж най-страшното не е кичът (макар че той никога не е безобиден), а незабележимата подмяна на националната памет.

Защото паметникът не е безобиден камък. Той е материалният изказ на националната идея, онзи „камък, който говори“ за нашите герои, морални ориентири и исторически основания.

Затова паметниците никога не са частни, дори когато формално са финансирани от частни лица. Те са публично достояние – символен капитал, който оформя съзнанието на цяло общество.

И когато този капитал бъде приватизиран, когато историята бъде съчинявана от случайни спонсори или местни амбиции, националното самосъзнание започва да се разпада. Затова въпросът за историческите паметници е въпрос не на естетика, а на държавност.

Френският урок: националната памет не се отдава под наем

Франция, може би най-яркият пример на успешна организация на национална културна политика, никога не е оставяла своята историческа памет на произвола. Там действа строг, дълбоко институционализиран режим, в който паметник без експертиза и без държавно одобрение е немислим. Законът защитава не само монумента, но и неговата среда; не само формата, но и смисъла; не само миналото, но и начина, по който миналото влиза в настоящето.

Там никой не би поставил паметник на площад без съгласието на историците, без мнението на архитектите, без конкурс между художници, без обществен дебат.
А у нас всичко това може да се случи за една нощ.

Българският парадокс: закон има, практика няма

България разполага със Закон за културното наследство. На хартия той е приемливо структуриран, съдържа експертизи, режими, процедури. На практика обаче той се превръща в куха рамка, заобикаляна от общини, спонсори, „дарители“ и временни политически мнозинства.

Резултатът е видим:
– паметници, появили се като от нищото;
– градска среда, превърната в сборище на несвързани символи;
– естетически и исторически компромиси, маскирани като „обществена инициатива“;
– отсъствие на национална концепция за монументалния разказ.

И най-опасното: историческият разказ се „пренаписва“ не от историци, а от финансиращи субекти. Това е не просто естетически проблем. Това е подмяна на националната памет.

Точно тук започва истинският разговор, който не можем повече да отлагаме.

Какво да се промени: предложения за законодателна реформа

Паметниците не са градски украшения. Те са инфраструктура на историческата памет и националната идентичност. И именно затова е нужна радикална промяна в съществуващото законодателство – ясно, прозрачно, демократично, което да предотврати приватизацията на историята и да върне на обществото неговото право да определя кой говори от името на нацията.

По-долу е предложен модел, който може да бъде основа за обществена дискусия и за реална законодателна инициатива.

1. Процедура за иницииране на проекти (включително частни инициативи)

За да се стимулира обществената инициатива, но да се избегне произволът:
– Всеки проект (държавен, общински или частен) започва с официално заявление до общината или Министерството на културата.
– Заявлението съдържа:
историческа обосновка,
мотиви за избор на личност/събитие,
предложение за място,
предварителна концепция за художественото решение,
информация за финансирането.
– Всички заявления се публикуват незабавно в Националния регистър на паметниците, за да бъдат видими за обществото.
– Експертните комисии решават дали проектът може да премине към конкурсна фаза.

2. Задължителни експертни комисии с публичен, конкурсно избран състав

Комисиите трябва да бъдат независими и да включват:
историци и археолози,
философи и социолози,
художници и скулптори,
архитекти и урбанисти,
представители на научни институции,
юристи по културно наследство.

Комисиите се избират чрез публичен конкурс, а не чрез административно назначение.

Нито един проект не може да продължи без положително становище.

3. Открит конкурс за художественото изпълнение – задължителен за всички паметници

Това трябва да бъде непробиваемо правило.
Конкурсът гарантира:
– качество на художествените решения,
– възможност за най-добрите творци,
– защитен процес на подбор,
– прозрачност на критериите.

Проектите се показват публично, за да се избегне „тихото лобиране“.

4. Двойна експертиза: историческа и художествена

Историческа експертиза:
– оценка на историческата достоверност;
– отсяване на манипулативни интерпретации;
– определяне на националното или местно значение.

Художествена експертиза:
– художествена стойност;
– качество на изпълнението;
– съответствие с градската среда.

Без двете експертизи проектът не може да бъде одобрен.

5. Национален публичен регистър на паметниците

Регистърът трябва да съдържа:
– статут,
– авторство,
– мотиви за поставяне,
– конкурсната документация,
– протоколи от комисии със задължителна аргументация,
– информация за финансирането,
– данни за поддръжка и намеси.

Това е инструментът, който превръща обществения контрол в институционална практика. Той дава и основание за съдебен контрол и санкция, ако някое от предходните изисквания бъде нарушено.

6. Обществени обсъждания – преди, а не след решенията

Обсъжданията трябва да предхождат решението, а не да бъдат формален етап след него.
Те се организират от съответните експертни комисии с покани за участие към:
– научни институции,
– художествени гилдии,
– граждански организации,
– професионални съюзи.

Изказаните и обосновани становища трябва да бъдат задължителна част от документацията на проекта.

Заключение: Нашите паметници – битката за бъдещето

Ако приемем, че „историческите паметници са материалният изказ на националната идея“, тогава въпросът кой, как и защо ги поставя не е административна подробност, а ядрото на националния ни разказ.
Защото паметникът стои векове.
Защото паметникът възпитава поколения.
Защото паметникът не е мълчалив – той говори.
А ние трябва да решим кой говори от негово име.

Сегашната ситуация не е просто хаос. Тя е предупреждение. Ако не вземем в свои ръце политиката за паметниците, други ще го направят. И те ще го направят не в името на нацията, а в името на собствените си интереси.

Затова днес е необходима обществена дискусия, но не дискусия за конкретни паметници, а за правото на обществото да определя своята история.

Не за една скулптура, а за принципа. Не за един площад, а за бъдещето. Борбата за паметниците е борба за паметта.

Борбата за паметта е борба за нашето настояще и бъдеще.

Георги Василев (р. 1959) е финансист, бизнесмен, колекционер и филантроп. Работи и живее от десетилетия в Швейцария. Член на Управителния съвет на фондация „Константин и Зиновия Кацарови“, Женева, която подкрепя развитието на културните и научните отношения между България и Швейцария. Колекционира систематично творчеството на Жорж Папазов и инвестира в популяризирането на името на художника по света.