Разговор на Владислав Христов с Румен Баросов
„Ах, Мария“ – списание за литература и други наслади е основано през 1990 г. Какво си спомняте от онези преломни за прехода ни времена?
Всичко! Не само помня, а и пазя. Пазя текстове и преводи, написани на пишеща машина, редакторски бележки, писани на ръка, за първите броеве. Плакат от 1990 година. Като човек, който се опитва да осмисля пътя си, направих с колегите през 2009 г. брой на списанието, посветен на „Спомени от 90-те“, със спомените на около 70 български автори. И до днес този брой си остава един от най-скъпите ми. Един от големите броеве на „Ах, Мария“. Все още може да се намери в шепа книжарници, затрупан от тонове (буквално) безпаметна литература.
Аксиния Михайлова, Цветанка Еленкова, Катя Лещанска, Андрей Кулев, Александър Джоганов, Венцеслав Арнаудов, Димитриос Марусопулос, Иван Кръстев, Панос Статоянис, Ясен Атанасов, това са все ваши съмишленици, с които създавате списанието. Какво ви събра тогава, имаше ли го типичния младежки плам от неизвестното?
Какъв отбор, а? Аз бях трети курс българска филология в СУ, а четирима от тях ми бяха колеги. От тези години (90-те) ми остана страстта по съмисленичеството. Това, което ни събра, е: да отворим широко прозореца на българската и преводната литература. Може да го осмисли само читател, който е живял през социализма в България. Това е все едно да си наполовина жив (читател)! „Ах, Мария“ излезе мощно на това, което днес наричаме литературен „пазар“, с автори, които читател можеше да чете само в оригинал и то ако има познат международен шофьор, който да му докара томчета на Жан Жьоне, Даниил Хармс, Чарлс Буковски, Жорж Батай, Уилям Бъроуз и много, много други. Много. И без страх от неизвестното.
Споделяте, че „Ах, Мария“ е списанието, което направи от плагиатите автори, а авторите си известни. Всъщност кои са авторите и броевете, които ще останат знакови за това издание?
За авторите – винаги ми е било важно да публикувам нови (млади) автори. Не знам защо се стремя към това (и преди 35 години, и днес). Емпатия! Така ще изредя автори, които сме побутвали (с лакът според Янис Рицос): Христо Запрянов, Ида Даниел, Димитър Димитров и някои, които са ми просто любими: Христо Карастоянов, Иван Пейчев, Николай Сарафов. А за знаковите броеве ( в реда на тяхното появяване): първият от 1990 г.; представянето (и преводите на Аксиния Михайлова, и моята редакция) на най-поетичните световни автори в броя ни „Сюрреализмът“ (1991) за първи път на български; представяне на десетте балкански литератури и езици през 1996 г. в „Балканският бум в литературата, ХХ век“ в 2 броя, 637 страници; първата антология (само с български автори) „Антология на едно незавършило десетилетие. Българските класици от 90-та година до днес“ с 64 автори, от 1999 г. И тогава спрях да ги броя. Спрях да ги степенувам.
Повече от три десетилетия стоите зад Фондацията за българска литература. Как решихте да основете фондацията? Кой беше главният ви мотив? В какви посоки се разви първоначалната идея през годините?
Бях все още млад и безразсъден. Шега. Фондацията инициирах с Ясен Атанасов през 1994 г. и сега си мисля, че за това е виновна същата искра като с „Ах, Мария“: човек се събужда една сутрин, рано е, мъгливо и ти се иска нещо да промениш в средата си, в хабитата, в общността. Значи е време нещо да се направи. Импулс. Да си припомним християнската мъдрост: „Господи, благослови ме да приемам със смирение нещата, които не мога да променя. Дай ми кураж да променя нещата, които мога, и мъдрост да правя разлика“. Е, ние бяхме куражлии. Фондацията за българска литература, издател на „Ах, Мария“, продължава да бъде бутикова издателска къща, но през годините разшири портфолиото от изкуства. С колеги и приятели сме реализирали проекти, свързани с поставянето на пиеси, изложби, видео заснемане, музика, културни изследвания и социални инициативи. Предизвикателно и уморително.
Липсва ли ни културна памет в днешното все по-забързано и високотехнологично време? Кои са новите формати на бъдещето, които имат потенциал да привлекат читателския интерес към литературата ни?
Памет – литературна, а и семейна, не липсва. Просто хората, които пазят паметта и за които тя е важна, никога не са били много. За съжаление. Заради това ние като народ се доближаваме до второ завъртане в 40-годишен цикъл на въртенето в кръг. Паметта е необходимост. Относно новите формати, при представяне на едно от най-несценичните изкуства – литературата и поезията в частност, забелязвам през последните няколко години, че младите автори вече обикалят България и представят свои творби и книги на срещи в никому неизвестни в столицата селища и пространства. Което е нещо великолепно! Това говори, че литературата има нужда от общуване. Защото иначе ще е мъртвородена. Не вярвам да има нови формати. Българската литература преживява своеобразен бум през последните 35 години, и аз помня и следя (понякога участвам, дори като зрител) всички формати и проявления, но те говорят за едно и също: едни думи стигат от своя автор до други хора. Общуване. Общност.
Гърция е много важна за вас, не само заради преводите ви на поети като Янис Рицос, разкажете ми повече за гръцката връзка в живота ви.
Аз съм голям приятел на Гърция (елинофилос), в която се влюбих безпаметно през 1982 г., когато прочетох „Открити карти“ от Одисеас Елитис на български, което ме промени завинаги. Очите ми се отвориха, дишането ми се учести. Необяснима ми е тази любов. И съдбата/сценаристите горе започнаха да ми угаждат, като ме срещат с гръцки поети и страхотни приятели, и с много текстове. Първо в Университета, в моя курс през 1986 г., беше записан един-единствен грък, с когото станахме повече от приятели и повече от съвместни преводачи на Рицос. Следваха срещата с Панос Статоянис и Димитриос Марусопулос през 1988 г. и прогласеното като българо-гръцко списание „Ах, Мария“ през 1990 г., и моите преводи за списанието ни на поети като Андреас Ембирикос, Милтос Сахтурис, Янис Ламбропулос, и върховното ми предизвикателство – превода на „Шестнадесет хайку“ от нобеловия лауреат Георгиос Сеферис, писани през 1929 г. и публикувани в стихосбирката му „Тетрадка за упражнения“, в „Ах, Мария“ през 2002 г. През последните няколко години препоръчах и помогнах на три атински издателства да издадат на гръцки автори като: Людмил Станев, Теодора Димова, Аксиния Михайлова и Елена Алексиева, както и съставих за издателство „Ваксикон“ „Антология на млади български поети“. Тази любов, взаимна надявам се, е жива и днес, както и емоцията…
Къде във вас се пресичат литературата и киното? Коя е свързващата ги линия?
В мен киното и литературата са естествено вплетени (както и би трябвало да е). През 2006 г. основах своя продуцентска компания и оттогава без прекъсване се опитвам да ги свържа за цял живот. Слепващата субстанция бе един мой сценарий „Линията“, който осъществих и като продуцент. Останалото е картинки в 24 кадъра в секунда.
Време е да отворим темата за актуалните събития, свързани със списанието. В края на миналата година беше реализиран проектът „Ах, Мария: едно списание на 35“. Въпреки че този брой отбелязва годишнина, той отваря много по-широко поле за размисъл над процесите, формиращи българската поезия през последните десетилетия. Вие самият до какви изводи достигнахте, работейки по изданието?
Този проект е плод на поне двугодишни размисли и опити. Проведох множество срещи с млади автори, четях, слушах. Започнах да съставям списък с автори и първи книги. Когато списъкът достигна над 70 автори, осъзнах, че съвременната българската поезия е невероятно жива, висока проба и почувствах, че „Ах, Мария“ е най-естественото място, което винаги е съставяло своята енциклопедия от автори и винаги е показвало младите български автори в целия им литературен блясък. Броят ни „Родословно дърво: последните поколения @Ах, Мария: едно списание на 30и5“, е съфинансиран от Европейския съюз – „СледващоПоколениеЕС“, по програма, администрирана от Национален фонд „Култура“ по Плана за възстановяване и развитие, което много ме зарадва, защото ние точно това изследваме: Следващото поколение. Този юбилеен брой така е и замислен – като начало на разговор, осмисляне и размисли за много различните от 90-те години литературни процеси, образи и думи. Или пък не толкова различните!
Новият брой съдържа 46 автори, родени след 1981 г. и дебютирали след 2000 г., които съставят родославното дърво на последните поетични поколения. Какво ви ръководи при избора на автори освен зададената времева рамка?
Чистата поезия. Каквото и да означава това (а то нещо означава). Чета и познавам поетиката на много от авторите, публикувал съм ги на страниците на „Ах, Мария“ в броевете от 2009, 2015 г. и до последните броеве от 2020 и 2021 година. Това е броеница от текстове, минали през очите ми. И съм все по-впечатлен! Имаше автори, които не отговориха на поканата. А има и такива, които сме пропуснали. Сигурно. Финалният избор беше направен от мен и Аксиния Михайлова (великолепна поетеса и редактор впрочем).
Има ли приемственост в българската поезия или поколенията живеят в собствените си балони, трудно комуникирайки с всички преди тях?
Има леко прокъсана връзка между моето поколение (поколението, което влезе през 90-те години) в българската литература и особено младите. Така мисля или по-скоро така чувствам. Може би ние, като житейски по-опитни, не създадохме подходяща среда. Но направихме този брой на „Ах, Мария“ и за да кажем на младите български автори: I see you!
„Онези, които през 1990 г. посадихме с любов фиданката на това списание, поставяйки дръзко и самонадеяно табела на първия брой „Как се пише литература“, сега сме на два пъти по 30. И все още ни е трудно да отговорим как се пише литература“, споделя Аксиния Михайлова. Как всъщност се пише стойностна литература, която ще остане непреходна във времето?
Ако отговоря, ще разкрия тайна, за което още не съм готов. А и AI вече дебне, не зад ъгъла, а съвсем до нас, до мен, даже вътре в мен дебне. Не съм готов. И все още ми е трудно. Но мога да я разпозная вече само от два-три стиха.
В новия брой всеки автор отговаря на неформална, приятелска анкета, свързана с поезията и изкуството. В края на нашето интервю отправям към вас предизвикателство да отговорите на същите тези въпроси:
Поезията е:
Магия! Другото аз. Вятър и мъгла. Син прозорец, широко отворен. Фиба. Закуска, която изяждаш (не сам, а с някого). Есен. Залез. Sic Parvis Magna.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как пораства, как съзрява, как умира)?
Винаги съм твърдял (и в интервюта, и лично), че ми е достатъчен и един читател. Което значи, че пиша винаги на някого. Което би трябвало да означава също, че е безсмъртна.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Изкуството не е свързано с политиката. И никога не е било. Ние, авторите, обаче сме свързани с нашето време и особено с времената след нас. Това, от което ме е страх и ме кара да се затварям в себе си (фрустриране), е засилващата се самота. Преди години (2011) написах заглавие (или първи стих) за стихотворение, което никога не завърших: „Недостатъчно самотните жени по Витошка“. Този стих все още ме омайва, но не съм сигурен той пророчески ли е, или няма никакъв смисъл.
Какво искаш да остане след думите?
Думи. Винаги думи! Макар че, ако обичаш: достатъчно е да гледаш някого в очите!
Къде отиват ненаписаните истории?
Не знаеш ли? Имат крила! Винаги отлитат някъде другаде. Или се връщат отнякъде другаде. При теб.
Румен Баросов (1964) е магистър по литература от Софийския университет. Един от основателите на списанието за литература и други наслади „Ах, Мария“ (1990), което се превърна в мит, негов главен редактор. Поет и издател. Сценарист и продуцент. Автор на книгите: „Нощта на едно стихотворение“ („Архетип издания“, 1993) и „Гала“ („Петриков“, 1999). Превеждан и публикуван на гръцки, английски, френски, хърватски, унгарски и сръбски.
