Пешеходец с торбата си от много думи, посланик на промисъла за изкуството, където „времето е преди времето”…
ххх
Работех в литературно списание и отговарях за критиката на поезията. Веднъж при мен дойде един известен ерудит, за когото бях слушал, че се хвалел с естетическия си вкус и обичал да говори на всякакви теми, стига да намери слушатели. Това бях чувал за него, иначе не го познавах лично. Ерудитът ми даде рецензия за книжката на един слаб стихотворец. Изненадата ми бе голяма, а след като започнах да чета преценките му, изпитах омерзение. Ерудитът бе написал, че Далчев сложил букаи на поезията, а стихотворецът ги махнал.
ххх
Вървях към писателското кафене. На ъгъла на „Васил Коларов” (днес отново „Солун”) видях Далчев и жена му. Бяха се спрели и разговаряха. Гледах поета от отсрещния тротоар и ми се искаше да запомня образа му, неговите жестове.
ххх
Виждах го понякога да върви по улиците с един поет. Забелязах, че обикновено говореше Далчев. Съжалявах, че не можех да бъда и аз до него. Още не го познавах лично.
ххх
Имаше един човек, близък на Далчев. Случаят ме свърза с него и той ми разказа за своето общуване с поета. Беше обикновен човек, неизвестен в писателските среди, но с любов към литературата. Той бе записвал онова, което Далчев му е казвал. Опитах се да му помогна и препоръчах текста му на едно издателство, но нищо не се получи. Един ден човекът сам си издаде тънка книжка с мисли, които Далчев му е споделял. Но останалото от текста, всъщност един обемен ръкопис, още не е видяло бял свят.
ххх
В Русе, където Далчев бе гостувал, поканен от Йордан Палежев, ми показаха креслото, на което е седял. Така се „докоснах” пак до Атанас Далчев.
ххх
Знаех, че Далчев са го взели в болница. Тревожех се и си мислех напрегнато за него. Един ден влязох в книжарницата на БАН, която преди се намираше на „Раковски”, и видях мой познат, също литератор. Той ми каза, че Далчев е починал. Предната вечер бях чел стиховете му и „фрагментите”, а през нощта го бях сънувал. Оказа се, че сънят ми е бил лошо предчувствие.
Далчев не беше вече сред живите. Спомням си ранния следобед на същия ден. Валеше сняг. Мислех си за Далчев и по едно време записах в тетрадката си: „Отиде си най-големият поет на България…” Не пропуснах да отбележа и това, че в края на 1977 г. той отговори на новогодишните ми благопожелания с картичка. Почувствах се много горд от оказаното ми внимание.
Опелото му беше в „Свети Седмочисленици”. Имаше много хора. За преживяното, когато го видях в ковчега му, писах в предговора си към сборника, на който бях съставител и в който имаше текстове за творчеството му: “И аз го видях за последен път в ковчега му. На лицето му ги нямаше очилата, с които в годините на своята „Младост” си е лягал всяка нощ, за да вижда по-ясно сънищата си. Все си миля, че не ги взе със себе си, защото е поискал да ни ги завещае. С тяхна помощ трябваше да виждаме по-истинно светлите и тъмните страни на живота, за да избродим по-смислено заплетените лабиринти на собственото си съществуване.”
ххх
Години след смъртта му отидох в неговия апартамент, поканен от дъщеря му Виктория. В хола имаше бюст на Далчев. С мен бе дошла и Александра, моята дъщеря, която беше още ученичка. Поисках разрешение да я снимам пред бюста. Тя също обичаше стиховете на Далчев, а трябваше да има и спомен, че е била в неговия дом.
ххх
Далчев си бе отишъл. Когато почина, публикуваха некролог, подписан от важните особи в литературата и държавата. Това бе наглост, защото въпреки че вече го издаваха, продължаваха да бъдат недоброжелателни към творчеството му. Лицемерно беше и когато го направиха „заслужил деятел”. Но пък бяха искрени, когато не отбелязаха подобаващо, че е получил Хердеровата награда. На събитието обърнаха съвсем малко внимание. Отвратително беше, когато и след смъртта му една особа подхвана старата теза за „далчевщината” и нейната опасност.
По повод годишнина от смъртта му Радой Ралин разпространи некролог с подписите на много литератори. Там зърнах и моето име. Това ме смути, защото не бях известен, но и ме зарадва, тъй като се бях се оказал сред имената и на уважавани творци. Радой издаде подобен некролог и за Фурнаджиев с едно четиристишие на поета, избрано нарочно, за да намекне, че и сега тишината и позорът са големи. И двата некролага са били изтълкувани от службите като провокация.
ххх
В литературната периодика се появи статия, насочена срещу критик, посветил се с любов на Далчев. Това бе израз и на отрицателно отношение към поета. Малко след това видях Далчев и му казах, че съм възмутен от статията. Далчев ми отвърна, че и преди 9 септември са писали против него. Почувствах колко му е неприятно, че и сега, макар индиректно, продължават да го оскърбяват. Тогава му рекох, че и за мен, както и за много други, той е най-големият сред живите ни поети и въобще в българската литература. А Далчев отговори: „Какъв поет съм аз!”…
ххх
В началото на 70-те проф. Ликова доведе Далчев в Софийския университет. В заведението, наричано от студентите „кафана”, се проведе среща с поета. Задавахме въпроси. На единия, отнасящ се до социалистическия реализъм, Далчев отвърна, че не го разбира. А на друг, с който очаквахме да спомене значимите според него имена в поезията, Далчев отговори, че това са Константин Павлов и Николай Кънчев. За това, което Далчев ни говореше, написах две-три странички и вестничето на университета ги помести. След време, когато Радой ме запозна в Дома на киното с Далчев, аз му казах, че съм авторът. Далчев помнеше за тази публикация, вероятно защото не даваше интервюта. А тя приличаше и на интервю, тъй като съдържаше част от въпросите и това, което бе отговорил. Той не ме укори, че съм го направил без разрешението му. А пък аз и днес не съжалявам за постъпката си.
ххх
Много ми се искаше дисертацията ми да бъде за Далчев, но ми отказаха. Приеха другото ми предложение – да пиша за Вутимски. Огорчих се заради отказа, но имах повод и за радост, защото почитах и Вутимски. И знаех за неговото преклонение към Далчев, изразено и с това, че е носел винаги със себе си една Далчева стихосбирка.
ххх
Радой ми каза да го посетя на другия ден, защото щял да дойде Атанас Далчев. Отидохме с жена ми и бяхме заедно с Далчев и Радой дълги часове. Там беше и колежка от Института за литература, която го разпитваше за Илия Волен. Далчев говори за него, за някои от класиците ни, за какво ли не. И всичко, което разправяше, бе откровение и мъдрост.
В „Поетът”, стихотворение, което му бе посветил, Радой Ралин казваше:
Сбогувахме се като близки. Не разкрих
какво е бил за мен през толкова години.
Да тръгна на война не се разубедих,
но обновявах вече моите причини.
И аз се „обновявах” с творчеството на Далчев. Неговият ангел от Шартърската катедрала ми показваше „пътя към света”, когато го изгубвах.
Няколко месеца по-късно след паметната среща в дома на Радой Атанас Далчев почина. Не съм го допускал. Тогава поетът ми изглеждаше здрав, като човек, от когото очакваме да живее дълго. Но „вечната разбойница” бе решила друго…
Две от неговите книги имам с автограф. Запазил съм и машинописния екземпляр на статията му „За прилагателното”. Върху него е подписът на Далчев. Бях му я поискал за нашето списание. Дъщеря му Виктория ми предостави запис на негови стихотворения. Рецитира ги самият Далчев. Имам и касетка с документален филм за поета. Бях ходил у тях с жена ми и си спомням колко вещо Далчев говореше и за теорията на стиха.
Три години след смъртта му в културния клуб на университета се състоя вечер за него. Дойдоха много писатели. Имах честта да бъда водещ на срещата, отбелязана също в донесенията до службите.
Едно лято вдовицата на Далчев ми подари руското издание на стиховете му. Но да кажа и колко ми е драго, когато минавам, макар и рядко, покрай училището, носещо името му.
В кабинета, където идват моите студенти за консултация, има портрет на Далчев. Той виси на стената, пред която е бюрото ми. Във връзка с неговата стогодишнина нарекохме една университетска аудитория на неговото име. С колеги, пак във връзка с този юбилей, посетихме Солун, където е роден поетът. В тетрадката, където бях си преписал негови творби, и която му поднесох за автограф като студент, над заглавието на „Дяволско”той написа: „На Божидар Кунчев Бог да го пази от подобни неща.”
Не знам дали съм опазен, но знам, че онова богатство в съзнанието ми, което са творчеството му и споменът за него, е безценно. Такова бе и за Александър Геров, казал в стихотворението си „На Атанас Далчев”: „Блазе ти, с никое събитие/ не си се умърсил!”. Както и това:
Човешката душа разпната
бе твоят идеал.
Ти ѝ отдаде красотата,
с която си живял.
А Николай Кънчев, също с мисълта за това богатството, написа стихотворението „Далчев си общуваше с достойни книги”. В него се казваше:
Само тихо се усмихваше, защото
го подслушваха с ушите на стените,
и общуваше си с книгите, които
разговаряха чрез страниците само.
ххх
На едната книга, която му поднесох за автограф в часа на първата ни среща, той написа: „за добрия повод на запознанството ни”. Следваше „К. Павлов” и датата – януари 84 г. На другата, вече след години, той успя да напише само буквите „К П.” И съответно датата – 2. ХII. 97. Беше вече много болен. Преди да изгуби говора си, разговаряхме на няколко пъти. През 80-те години отидохме до Пловдив. В Стария град се проведе среща с него и аз прочетох кратък текст за поезията му. Сред скъпото, което имам, е снимката, на която съм с него и Иван Радоев.
Бях на погребението му. Случи ли се да отида там, където са и други творци, които съм обичал, свалям шапката си пред гроба му. Ще го чета и занапред, защото е сред най-големите, писали на български.
Много трудна беше участта на поета, обявил се против начинанията да се подмени истината, и защитавал упорито правото на човека да бъде личност. Тъкмо за това не го издаваха.
Той осмиваше това „жестоко плодородие” на „кореми, юмруци,/ космически сонди,/ досадни поети”. В „Адаптация” казваше:
А сега –
да легнем на площада
и да дремнем колективно
два-три – пет-шест века.
Даже сънищата са излишни вече.
Някой друг от мое име ще сънува…
В „Безкрайна поема” говореше за „изродите с хубави сърца” и „съвършените мръсници”. За него поезията не трябваше да бъде шумно надпяване и масово чудо. Трябваше да бъде едно страдание по „Космическия път към истината” („Декларация”).
Радой Ралин ми бе казал за него: „Стиховете на Константин Павлов са много ярки и наситени. Той просто като че ли не пише с перо, а пише с острие на хирургически скалпел.”
В неговите „Записки” прочетох: “Мисля, че пътят към истината не е раят. От рая трябва да се тръгне към чистилището и в последния етап, ако човек си направи равносметка в чистилището, сам ще прецени, че мястото му е в ада. Остава да си избере кръговете”. Там прочетох и това от Коста, че „Животът поначало си е нещо неприлично, просташко, безнравствено. Смъртта е неговата лицемерна алтернатива. В този смисъл всеки трябва да определя своето дълголетие в зависимост от възможностите си за неприлични деяния. Аз лично…”
Прочетеното ми напомня за мрачните интонации у Чоран. Но не казвам, че тези на Коста са подражателни. Те са израз на дарбата му да бъде само себе си, голяма съвест и въображение, направило от реалността болка и гротеска.
Като пише в своите „Предизвикани записки” за младия Константин Павлов, Иван Теофилов разказва, че той „…вече ярко се открояваше с високото си чело на обречен и набразденото със ситни, променливи бръчици лице ту от насмешлива ирония, ту от затаена горчивина от перманентно нанасяните му удари. И вече всички знаеха за за данданиите около него и високо ценяха историята му. Беше за всички вече Константин Павлов.”
И ще остане в паметта ни с характеристиката, която си е направил:
Аз съм рудиментарен отломък
от едно много далечно бъдеще,
изхвърлен поради непригодност назад – при вас.
(Моят вчерашен ден е светлинни години напред.)
ххх
Пешеходец, тръгнал като Диоген да намери човека, в ръката си вместо фенер, държеше торбата си с думи, с които сътвори най-доброто в поезията си. Приобщи ме, още като прочетох „Колкото синапеното зърно” в края на 60 -те. Книгата заех от един познат и грях ми е на душата, че „забравих” да му я върна. Държах я в ръцете си, четях стихотворенията и си ги преписвах, за да удължа насладата си. Дошъл като студент в София, не пропуснах да взема и книгата му. После щях да прочета и първата му книга – „Присъствие”. И тя доказваше, че е започнал да присъства в поезията ни един наистина необикновен талант. Запознахме се и се започнаха годините на нашето общуване, на което съм много благодарен. Имахме и нашите караници, но аз съм ги затлачил в паметта си. Те бяха неизбежни, както се случва при дългото приятелство. Пък и Николай Кънчев беше труден характер. Много преживял, с упоритост той не се предаваше, за да издържи на издевателствата в тогавашното време. Беше крайно взискателен към познати и приятели. Техните лекомислия го дразнеха, а към моята разпаленост, обяснима и с факта, че бях с дванайсет години по-млад от него, той се отнасяше с лек присмех или снизходителна ироничност.
Бях в групата на приятелите, които му помагаха при поредното му преместване в нова квартира. Знаех, че преди бе живял в Петърч, за да бъде по-близко до София. Нали го имаше проблемът с жителството, тоест с принудата за крепостния, лишен от възможността да живее, където си поиска. Но вече в София, неизменно с чантата, напълнена с книги, той продължаваше да живее, както бе поискал. Не беше на работа в никоя от редакциите. Трудът му бе като на „тунеядеца” Йосиф Бродски, пожелал си само да пише и превежда. Не го заточиха като руския му събрат, но и заточението, в което се намираше заради свободомислието си на поет, не беше леко.
Много бяха вечерите ми с Николай в кафенето или в някоя кръчма. Запили се в приятелски дом, понякога се прибирахме в зори. Често се събирахме у нас или у тях. Приказвахме си и очаквахме емисията на някоя радиостанция, чийто глас успяваше да се промъкне през заглушителите. Денем, уговорили се предварително, или пък случайно срещнали се, тръгвахме към руските книжарници. Заради Николай възникна интересът ми към Изтока с неговите поети и мъдреци. В книжарниците питахме дали не са пристигнали нови книги с написаното от китайската и японската древност. За тях говореше вдъхновено в книгите си и поетът Кенет Уайт, приятел на Кънчев. Николай превеждаше стиховете и есетата му, които и на мен оказаха силно въздействие. И досега ги препрочитам, черпейки от тяхната истина, и за да си спомням кой и защо ги е превел. Не пропусках случай да пиша и говоря за него. След като дълго не му издаваха книга, най-сетне през 1980 г. му позволиха. Написах статия за нея, поместена във вестник “Пулс”. Започнаха да излизат и други негови книги, превеждаха го в чужбина, но в очите на особите той продължаваше да бъде предимно автор на книжки за деца. Николай имаше кръг от заклети почитатели, някои от най-способните критици пишеха утвърдително за поезията му, но благословът „от горе” не можеше да дойде. Приеха го в съюза на писателите късно, също като Константин Павлов и Иван Теофилов. По този повод отидох с една бутилка уиски в клуба на журналистите, където вече бе започнала почерпката за събитието.
Една вечер се бяхме събрали у нас. Около масата бяха Славчо Красински, художникът Георги Трифонов и още някои. Пиехме нещо, темите на разговора бяха най-различни, както е при случаи, когато сме пред чаша вино. Извадих допотопното си магнетофонче и позаписах нещо от приказките на бай Славчо, който разказваше за Кирил Христов и Далчев, както ги бе запомнил през младостта си. По едно време Николай Кънчев започна да рецитира своите хумористични стихотворения от „Кукуряк”. Имитирайки гласовете на авторите, които бе взел на подбив, той ни караше да се заливаме от смях.
Веднъж отидохме до родната ми Варна, където бяха организирали среща с него. Задачата ми бе да кажа нещо за поезията му. Вечерта се събрахме във вилата на художника Иван Обретенов, мой приятел. Ядохме риба, пихме бира и до нас достигаше шумът на морето, което винаги ще ми липсва. Направихме си и снимка. И влакът после ни отнесе към София.
Един друг път се оказахме с Николай в Полша, поканени от Александър Йорданов, тогава наш посланик. Разгледахме Варшава, отидохме до Лодз и Краков, където в едно кафене с атмосфера, в която осезателно се чувстваше духът на артистичното, казах няколко думи за поезията на Николай. А той прочете свои творби. Тогава попитах някой от хората на тази среща за Чеслав Милош. Просто исках да узная дали е в Краков или пък в Америка. Вече пак във Варшава Сашо Йорданов ни заведе в черквата, където е проповядвал убитият от тайните служби свещеник Попилушко. Разгледахме и фотосите, проследяващи пътя му до неговата насилствена смърт.
А веднъж се разхождахме с Николай и по улиците на Виена. Едната нощ преспах в къщата, построена по проекта на Витгенщайн, другата в хотел, а после нощувах в дома на Николай. Жена му Федя тогава работеше в нашето посолство. През един от тези дни се разбрахме да се видим в центъра на Виена. Взех трамвая, но се оказа, че съм сбъркал посоката. Когато се качих на другия, който трябваше да ме докара до уговореното място, много се притеснявах. Доста закъснявах и дори допусках, че Николай си е тръгнал. Ако пък още ме чакаше, мислех си, че ще ми се кара. Но как добре се почувствах, когато вместо да го видя сърдит, той ме посрещна с ведра усмивка.
Съжалявам, че в продължение на няколко години не се виждахме. Не се бяхме скарали, но просто настъпи едно мълчание. То се свърши, без да се обясняваме, без да търсим виновния, когато Николай се върна от чужбина, където временно бе живял пак заради дипломатическата служба на Федя. Навършваше седемдесет години и се организира конференция, посветена на творчеството му. Николай ми подари книгата си с избрани стихотворения. Надписа ми я лаконично, но и многозначително с думите „за добър спомен от миналото за бъдещето”. Но на Николай му оставаше малко бъдеше.
При поредното му, оказало се и последно завръщане, като междувременно той ми звънеше понякога по телефона, се видяхме един-два пъти. Последният беше в откритото кафене на НДК, в посока към бившето кино „Витоша”, където е сега книжарница „Хеликон”. Николай беше изнервен, напрегнат и очевидно болен, защото ми каза, че преди няколко дни паднал на земята. Следите от това падане се виждаха на лицето му. Тогава той изпи няколко кафета, изпуши много цигари. Даде ми няколко диска, на които е записал поезията си, казвайки ми само – „За всеки случай.” Тръгнахме да се разделяме. Николай ми даде един лев, за да купя кренвирш за Добродушко, кварталното куче, което много пъти бе вървяло до нас като трети приятел. Трябваше да се чуем по телефона идващата седмица, но повече не чух гласа му.
Като го изпращахме, произнесох няколко думи за последно сбогом. Ходя и на неговия гроб и ми е трудно да си представя, че го няма. Ами че той беше сред онези, с които преминаха най-съдържателните ми години. „Бяла врана” в живота и в поезията, след смъртта му написах, че винаги ще го очакват онези, които знаят, че със словото си бе изпреварил времето. Онези, които се измъчват заради “тази недостатъчност” на живота, изразена драматично в стиховете му.
Той бе изстрадвал до самия си край истината: „Да казваш с точност/ всичко за света,/ но никой да не вярва…”. В „Пост Скриптум” казваше:
На края на света,
където свършват думите,
е Словото!
Николай Кънчев очакваше през целия си живот „да се прояви доброто/ от невидимия негатив на филма,/ който е заснет от промисъла вече.” Пешеходец с торбата си от много думи, посланик на промисъла за изкуството, където „времето е преди времето”… Един поет, който ще напомня винаги, че „стремежът ни към красотата” трябва „да бъде редом с всички мигове.”
Божидар Кунчев е литературен критик, професор в Софийския университет „Св. Кл. Охридски”. Автор е на книгите „Един бял лист, едно перо” (1981), „Александър Вутимски” (1984), „Иван Пейчев” (1986), „Александър Геров” (1987), „Поглед върху поезията” (1990), „Насаме с Гъливер” (1997),„Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров”(2003), „Да отидеш отвъд себе си” (2007), „Когато времето кристализира” (2012) и др.