Начало Идеи Паметта на града
Идеи

Паметта на града

3139
Екипът на Историческата работилница в НБУ

Разговор с Виктор Топалов, създател на проекта „Бохемска София“, автор на книгите „Бохемска София: Духът на стария град“ и „Бохемска София: Истории от жълтите павета“. За това как се променят градовете и за Историческата работилница „Люлин“.

Откъде тръгна интересът ви към историята на квартал „Люлин“, защото този район има славата, че там нищо особено не се случва, че е просто спалнята на големия град. Вие като че ли успявате да опровергаете това твърдение.

Славата на Люлин действително продължава да е такава, независимо от нашите опити, но това е само началото. Всъщност преди 3–4 години се създаде една група, която в началото носеше името „Културна карта на Люлин“, с цел да се популяризират някои от историческите обекти в квартала, като тези места бяха свързани основно с историята на нашия район, но и на историята на София. Тази група от „Културна карта на „Люлин“ преди около година се превърна в Историческа работилница „Люлин“, тъй като ни хареса идеята за т.нар. исторически работилници, които се провеждат в Германия. Там тези работилници представляват срещи на хора от различни квартали, които събират различна историческа информация – снимки, документи, спомени, и тази информация по-късно служи за по-доброто опознаване на миналото и създаване на местно самосъзнание, свързано с квартала. Именно поради тази причина и ние избрахме името Историческа работилница „Люлин“, тъй като не ни беше известно в нашия град да има други подобни инициативи. Надявам се това да бъде началото.

Какво точно правите и какво се опитвате да промените?

Нашата основна работа и това, на което сме заложили, се опитахме да съберем в едно изречение: ние събираме, съхраняваме и популяризираме културно-историческото наследство на район „Люлин“. Първоначално започнахме само с нашия квартал, но се оказа, че не можем да мислим за район „Люлин“, без да включим и някои от съседните квартали. И даже си позволяваме понякога да включваме обекти и от квартал „Модерно предградие“, който е част от район „Връбница“. Все пак „Модерно предградие“ е предшественикът, бащата и майката, на „Люлин“. Така че ние си сътрудничим много добре и с читалището в „Модерно предградие“, защото там са се случвали много от културните събития, които нашите съкварталци в „Люлин“ са преживявали за първи път. Стараем се да виждаме историята на „Люлин“ не просто като нещо затворено от тунела на запад от Западен парк, но и като резултат от труда на много хора от различни населени места, които съдбата е довела в нашия квартал. И заедно продължаваме да живеем на това място, което мисля, че вече надхвърля 200 хиляди жители по неофициални данни.

В началото Историческата работилница тръгва с идеята за културна карта на този район. Кои са местата – ако трябва да сложим пинчета – които трябва да се знаят и видят? Църквата в Люлин, читалището, други?

Да, ние всъщност сме направили карта. Точно с пинчета, за да може всеки да се запознае с картата и да я обходи. Разделили сме я на няколко части, като първата сме нарекли „Значими исторически обекти“. Това са такива обекти, които не бихме могли да вкараме в другите категории, като например Водната кула в „Люлин“ 5, православният храм „Св. Климент Охридски“, който споменахте, но също така и някои любопитни места като Мебелната къща, в която през 80-те години на ХХ век са се провеждали няколко значими изложби. Първият блок, който все още не е точно локализиран, лятното кино, бившият литературен клуб, местата, където в момента има сцени за културни събития, първата метростанция и т.н.

Друга категория са културно-образователните обекти, най-вече читалища. В Люлин има няколко интересни обекта – музейни сбирки, филиал на Столичната библиотека, един от малкото извън центъра на града. Всяко люлинско училище заслужава да бъде отбелязано на тази карта. Имаме и няколко обекта, свързани с културни дейности, като школи по пиано, клубове по редене на пъзели и т.н. Имаме и категория „Паметници“, тъй като се оказа, че в „Люлин“ има доста паметници, макар повечето хора да не ги забелязват или да са свикнали с тях. Говоря за паметник на Райко Даскалов – може би един от известните в София, също така паметник на войнишкото въстание, на Хосе Мартин, на когото е кръстена и детска градина, паметници на Индира Ганди, Луи Пастьор, Джавахарлал Неру. Има и няколко паметни плочи, които поне за нас са много ценни, тъй като разказват за някои от известните ни жители. Най-известният пример е алпинистът Христо Проданов. Най-голямата ни инициатива за момента е именно преименуването на улица на негово име. В София няма такава, а ние успяхме да се преборим неговото име да носи една от улиците пред блока му.

С подписката за улица на името на Христо Проданов

В коя част на квартала е живял Христо Проданов?

В „Люлин“ 6 има неговата паметна плоча. Жилището му се  намира в края на квартала, до бул. „Панчо Владигеров“, и на сградата просто пише: „Тук живя инж. Христо Проданов“. Плочата е поставена преди няколко години, намира се на ул. „Александър Грубчев“. Решихме да предложим да се преименува близката улица 611. Тя буквално води до входа, в който е живял Христо Проданов. Направихме инициативен комитет с двадесет души, повечето от които са от квартала, хора с различна професионална дейност, и направихме писмено предложение до Столичната община. Преди няколко седмици гледахме на живо гласуването на Общинския съвет, където предложението беше прието. И така, надяваме се до няколко месеца да имаме и едно тържествено преименуване на улица. Надявам се и да бъдем уведомени, защото инициативата е изцяло гражданска, направихме анкета и събирахме подписи из цял Люлин. Надявам се до края на годината да имаме една улица, кръстена на може би най-известния жител на нашия район.

Освен исторически обекти, паметници и културни обекти, има ли други категориите, на които сте разделили историческото и културното наследство на квартала?

Последната категория е свързана със „Стенописи и декоративни пана“, като из цял „Люлин“ са разположени доста такива произведения на изкуството. Както стенописи, така и истински графити и затова мисля, че в квартала могат да се направят дори пешеходни обиколки, нещо което ние предвиждаме да организираме малко по-късно през годината. Предвидили сме маршрути, имаме вече обекти, които да включим.

Колко дълга е историята на квартала?

На около петдесет години, кварталът е населен през 1977 г. Преди това е имало идея блоковете да бъдат част от „Модерно предградие“.

Значи още няма 50 години.

Все още няма петдесет години, но както казах, „Модерно предградие“ се явява негов предшественик – особено в района на бул. „Баба Парашкева“ или днешния булевард „Сливница“, където от двете страни има доста къщи. Много хора живеят там поколения наред, още от годините на Първата световна война. Но с блоковете, които се строят през втората половина на 80-те години на ХХ век, „Люлин“ се населява най-активно и това е същинската част от квартала, която си представяме, когато чуем името „Люлин“. Всъщност историята на квартала не е толкова стара, но в района има интересни исторически сведения, във „Филиповци“ например има останки от римски вили. Така че в нашият район се живее поне от 2 хиляди години.

Понеже и вие самият живеете в „Люлин“, имате ли наблюдения как се променя кварталът през последните години. За добро ли е?

Надявам се да бъде за добро, но времето ще покаже. Това, което може със сигурност да се каже, е, че „Люлин“ продължава да бъде един от кварталите с много голям процент млади хора. Попаднах скоро на статистика, моите колеги Габриела и Светлин Тачеви, които се занимават много подробно с историята на квартала, успяха да я намерят – че преди време почти 25% от населението на „Люлин“ са били млади хора. Сега бих казал, че положението е същото, което ме навежда на мисълта, че тези млади и активни хора биха могли да се включат съзнателно в развитието на културния облик на този район. И давам пример – още през 80-те години на ХХ век в „Люлин“ се правят изложби, има кино прожекции, играят се театрални представления, има концерти, въобще има културна програма, каквато днес все по-рядко се среща. Тогава е създаден т.нар. Културно-информационен център, преди 40 години е имало и литературен клуб, а днес в сградата се помещава кръчма. Тогава в клуба са се събрали представители на културния елит на страната, достатъчно е да споменем Магдалина Станчева, която е сред най-популярните български археолози.

Искате да кажете, че още през 80-те години е имало такава общност от хора, които са се вълнували от облика и развитието на квартала?

Да, имало е такава общност от артисти, писатели, поети, които обсъждат бъдещето на „Люлин“. И Магдалина Станчева е една от тях, както и архитект Тодор Булев, който е председател на Съюза на архитектите. В списание „София“ е публикуван материал от една такава среща през 1983 г.,  на която тези хора обсъждат много от нещата, които и ние сега искаме да направим. Например говори се за това, че трябва да се преименуват масово улици с номера, че трябва да се създават повече клубове по интереси, да се провеждат повече културни събития, за да се използва факта, че толкова много хора прекарват цялото си време в този квартал. Искат да работят в посока на изграждане на идентичност. За съжаление, 40 години по-късно, през 2023 г., ние с моите колеги и съмишленици в Историческата работилница „Люлин“ се опитваме да направим същите стъпки. Просто имам чувството, че всичко сега става по-трудно, защото по онова време върху квартала не е имало стигма, че е място, където не могат да се случват културни събития. Докато днес бих казал, че такава стигма съществува. Опитваме се с още ентусиасти да направим промяна в това отношение и вече организирахме едно интересно събитие – състезание по сглобяване на хартиен модел в 56 СУ „Проф. Константин Иречек“. Подготвихме и изложба с кадри от района за деня на „Люлин“ на 9 май. Излиза, че следваме всички стъпки, които не са нови, защото са обсъждани още през 1983 г. Но сега смятам, че е настъпило времето за промяна, защото можем да използваме и силите на социалните медии, да популяризираме това послание и да съберем още повече съмишленици.

Откриване на изложба в Културен център Люлин

Какви са хората, които стоят зад идеята за тези исторически работилници? Не за задължително да живеят „Люлин“, нали?

Не, разбира се. Прави ми впечатление, че през последните няколко месеца нашата група от около 200 души се увеличи до 1700. Можем да кажем, че повечето живеят в квартала, но се включват и хора, които някога са имали нещо общо с „Люлин“. Класиката е – баба ми и дядо ми живееха тук, посещавал съм квартала от малък, но от години не живея в „Люлин“. Или пък хора, които гледат на квартала като на прекрасна възможност за реализиране на културни събития, тъй като се занимават с историята на архитектурата от времето на Втора световна война до 1989 г. и социалистическата архитектура представлява научен интерес за тях. Има и хора, които нямат нищо общо с квартала, но просто осъзнават потенциала, който крие един квартал с население от около 200 хиляди души. Даваме си сметка, че тези хора биха могли да създадат много неща, ако са обединени около една идея, и може би това е причината групата ни непрекъснато да се увеличава.

Как си представяте развитието на тази група?

Искам да си сътрудничим с още повече хора, с които да можем физически да създаваме нови неща. Знам, че всичко трябва да става постепенно, моят опит го е показал, но когато правиш нещо за родния си квартал, то има значение и за града, и за страната. Пък и мисля, че в България хората са много обвързани с квартала, в който живеят или в който са родени, и често се отъждествяват именно с него.

Има ли още бели петна на картата на София? Има ли квартали, които не познаваме?

О, да, със сигурност. Давам си сметка колко много истории се крият в спомените на жителите на отделните квартали. Най-много ме е яд, че ние сякаш приемаме това за даденост, много рядко говорим с хората, а те всъщност са историята. Надявам се да осъзнаем, че именно хората са паметта на града. Ако повече хора се събират и започват да говорят за миналото, тогава ще научим неща, които дори не сме знаели, че не знаем. Надявам се всеки един от нас да осъзнае своята роля в историята, а тя е, че ние сме историята.

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display