Намерих едно тефтерче, което допреди седем-осем години носех със себе си. От най-малкия формат, за да не заема място. Ползвах го да си записвам неща за напомняне, информация, на която съм се натъквала, идеи, които са ми хрумнали и които ще ползвам в седмичните колонки или в романи, както и телефони, адреси, имена, имейли. А между кориците още листчета, визитки, трамвайни билети, късметчета от кафе, които са ми са сторили интересни и важни, като например тази мисъл на Дейвид Лойд Джордж: Не се страхувайте да направите голяма крачка. Не можете да прескочите пропаст на два малки скока. Не зная по какъв повод последният либерал, избиран за министър-председател на Обединеното кралство, е казал тези думи, но колкото неговата личност е противоречива, толкова те са верни и насърчаващи.
Тефтерчето се оказа малко съкровище. Не помня колко време съм го ползвала, ако съдя по записките в него – около четири-пет години. И толкова много неща съм записала през тези години. Повечето съм ги забравила. Някои изненадват самата мен.
Най-силно ме изненадаха думи на Мустафа Карадайъ: За да си щастлив, трябва да си господар. Толкова много са ме шокирали, че съм ги записала. От години нищо не се чува за него. Трябва да е много нещастен, след като му отнеха господарството. А двойно по-нещастен би трябвало да е неговият бивш господар, който разпределяше порциите в цялата страна, но след като му отнеха сараите, сега не знаем къде се спотайва, а и той самият не смее да се покаже. Когато си поставиш скудоумни критерии и робуваш на фалшиви ценности, сам се обричаш на плачевно житейско фиаско. Това е закономерно, но виждаме, че кандидатите за власт не намаляват.
Записала съм си и друга мисъл, която ми е хрумнала, с противоположен смисъл – окаяни са богатите духом, защото не е тяхно царството небесно. Това е обратното на първото блаженство: Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно. Вижте какво казва изкуственият интелект за него: Това е първото от деветте евангелски блаженства, изречени от Иисус Христос в Проповедта на планината. Това означава, че хората, които съзнават своята духовна нищета, безпомощност пред Бога и смирено търсят Неговата милост, а не разчитат на собствената си праведност, са достойни за Божието царство. Можем да похвалим изкуствения интелект. В много случаи той се излага и става за смях, но по тази богословска тема се е изказал коректно.
Не зная обаче дали може да даде мнение на инверсията от моето тефтерче – наистина ли „богатите духом“ са за окайване? Този въпрос би затруднил ИИ, а и много хора от църквата. Ние се правим на разсеяни, когато нещо не ни е ясно, но ИИ още не е придобил човешката хитрост. Богатство придобива този, който го желае. Знание натрупва този, който го цени. Власт получава този, който е устремен към нея. Любов получава този, който изпитва трепет пред нея. Царството небесно ще получат тези, които копнеят за него и не могат да го заменят срещу нищо друго – нито с власт, нито със знание, нито с богатство. Те затова са бедни духом, защото не са алчни за богатствата, които може да им предложи този свят. Някой, измъчван от жажда сред пустинята, няма да се изкуши от торба злато. Такава е душата на бедния духом, който жадува за царството небесно. Докато „богатият духом“ ламти за още и още, и това, и другото.
Попаднала съм на нещо, за което съм искала да потърся по-подробна информация. Записала съм: Михаил Новоселов. Григорий Распутин и мистичното разпътство, 1912. Къде ли съм го прочела? И сега, след толкова години, започнах да търся. За фаталната роля на Распутин в съдбата на Русия сме чели много. Съдбата на Михаил Новоселов е трагична. Още през 1912 г. той открито се обявява против лъжестареца. След като през 1905 г. Распутин влиза в царския дом, влиянието му все повече нараства, а епископите на църквата вместо да го изобличат, се снимат с него. През 1920 г., когато започват кървавите гонения срещу църквата, Михаил Новоселов приема тайно монашеско пострижение, което за болшевишките власти не остава тайна и домът му е обискиран. През 1923 г. тайно е хиротонисан за епископ. Няколко пъти е арестуван и съден и прекарва остатъка от живота си в затвори и лагери, а на 17 януари 1938 г. е разстрелян. През 2000 година е канонизиран в лика на новомъчениците.
Благодарение на една кратка записка в малкото тефтерче се потопих в трагедията на руската църква през болшевишкия период. И ми става още по-непонятно как днес наследниците на светите новомъченици се кланят угоднически на кремълската власт, наследник на същите болшевишки убийци, които проливаха мъченическата кръв, взривяваха храмовете, изкореняваха вярата и насаждаха безбожие. Защо?
Както тялото не обича да се самонаранява, така и паметта се стреми да прогони травмиращите спомени. Но тогава тя вече не може да се нарече памет, а подборка от приятни спомени. В своята покъртителна изповед руският журналист и медиен мениджър Владимир Яковлев пише: В училище ни разказваха за зверствата на германските фашисти. В университета – за безчинствата на китайските хунвейбини и камбоджанските червени кхмери. Само са забравили да ни кажат, че мястото, на което се е случил най-страшният в историята на човечеството, безпрецедентен по своите мащаби и продължителност геноцид, не е нито Германия, нито Камбоджа, нито Китай – а нашата собствена страна. И този ужас на най-страшния геноцид в човешката история са го преживели не китайците или корейците, а три поколения от вашето собствено семейство. И тъй като именно в семейството се случва всичко и там ние се формираме или се деформираме като личности, в друго свое есе той продължава безпощадно: Всички ние, които сме израснали в Русия, сме внуци на жертви и палачи. Абсолютно всички, без изключение. Във вашето семейство не е имало жертви? Значи е имало палачи. Не е имало палачи? Значи, че е имало жертви. Не е имало нито жертви, нито палачи? Значи има тайна. Не се съмнявайте!
След като в Русия има толкова честни и смели хора, ми е още по-трудно да си обясня унизителната позиция на руската църква, която е осветена от кръвта на толкова много жертви на болшевизма. „Значи има тайна. Не се съмнявайте!“
Трудно ми е да си го обясня дори със „Стокхолмския синдром“ от неговата рационална и от неговата ирационална страна. Йосиф Бродски също се взира в профила на Клио и също не достига до ясен отговор: Всеки разговор за значението на историята, нейните закони, принципи и какво ли не, е само опит да се опитоми времето, търсене на предсказуемост. Това е парадокс, тъй като историята почти винаги ни изненадва… Нека да повторя: при всеки свой ход историята ни заварва неподготвени.
А едно негово стихотворение започва така:
… и при думата „бъдеще“ на изконния
руски език
всички мишки изскачат накуп и
загризват лакомо, в миг, паметта,
както сирене с шупли.
Удивително е колко много памет може да има само в едно малко тефтерче! А това, което цитирах, е само една много малка част от него. А иначе колко много неща минават през главата ни. Една част от тях оставят следа, други се помнят цял живот, но повечето се забравят на мига. В стремежа си да съхранява паметта човечеството е изобретило писмеността, книгите, магнетофона, а в най-ново време – компютрите, които имат колосални възможности да съхраняват памет.
Животът на човека има смисъл само ако той има памет. Иначе всичко би съществувало само в мига, в който се случва. А за бъдещето, дори една секунда напред, ние не знаем нищо. Паметта е цел, към която се насочват тези, които искат да ни владеят, а това не са само диктаторите. Те най-добре знаят, че който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото.
А ние какво можем да направим? Да пазим паметта. Да я браним. И да носим винаги едно тефтерче в себе си.
