Начало Идеи Памет за епископ Константин
Идеи

Памет за епископ Константин

2770

Разказът, към който тръгвам, е разказ за страх. Но и разказ за безстрашие е. Както и разказ за живот и разказ за смърт. Но и за безсмъртие разказ е. Разказ за памет – и разказ за безпаметност. Разказ за преданост към Бога – и разказ за предателство на Бога. Както и разказ за институционалната саморазправа с Него. Която се състоя донякъде, а донякъде и не се състоя. Което ще рече, че и Бог, и човекът се оказаха в крайна сметка осъществени донякъде – и донякъде неосъществени. Осъществени, доколкото бяха неуязвими за институцията държава, и неосъществени, доколкото бяха уязвими за нея. (Впрочем Бог е априорно неуязвим и за най-могъщата институция, така че Той е винаги и всякога осъществен, себеосъществил Се изцяло като върховенство над всички и над всичко. Тъкмо затова Аристотел го дефинира като начален тласък, задвижил всемира, като първопричина на всички неща. Уязвима и уязвявана за сметка на това през вековете и хилядолетията е само идеята за Всевишния, заземената, людската, човекообразната представа за Бога.)

Разказът ми започва с дългогодишния глава на княжевската черквица „Свети пророк Илия” – епископ Константин. И продължава с него. Но не завършва с неговата неотдавнашна кончина – продължава да върви, все върви и върви той, при това право към нас. А, писан, дописван и пренаписван от времето, след нас този разказ и към нашите потомци ще продължи със същия драматизъм във вървежа извечния си път. Ще продължи вероятно не с моите думи, но несъмнено със смисъла на епископ Константин, с Божия смисъл. Защото е разказ за съдби и времена, които, макар и минало, са и настояще, детерминират ни и днес, разказ за съвместимостта и несъвместимостта на човек и човечество, на индивид и общност, на личност и епоха, на Божието и людското.

Как се сбраха и поместиха толкова съществености в един кратичък разказ? А не аз ги сбирам и помествам като автор – сбират ги и ги поместват в плътта си животът и смъртта. И разминаването между живот и смърт, и единението на живот и смърт ги сбират и поместват.  

И така, убийството на Георги Марков преди 40 и кусур години изненада и България, и света, и жителите на Народната Република, и близките на писателя в Княжево, и съпругата му Анабел в Лондон, и нас, спасилите се като по чудо от най-добрия от световете в изгнание сънародници. Струва ми се дори, че и немалкото куки измежду нас, политическите емигранти, бяха изненадани от покушението. Лично мен вестта за убийството ме изненада с разплакания глас на брат му Никола в телефонната слушалка. Изненада ме в един от кабинетите на РСЕ, преди аз да съобщя новината и да изненадам всички колеги от българската емисия. Неизненадани бяха само атентаторът и неговата мишена – за да бъде точен в прицела си, убиецът бе тренирал дълго по полигоните на ДС, а убитият очакваше палачите си: особено през последните месеци на краткия си живот той гледаше на заплахите за саморазправа по-сериозно от нас, неговите обезпокоени (не само за Георги – и за себе си, и за собствената си сигурност обезпокоени) приятели и близки. За съжаление правият се оказа Георги, а ние се оказахме наивниците, които, напук на всички безпокойства, се надяваха, че въпреки погромите на класово-партийната непримиримост към унаследените морални ценности, историческият сезон на политическите убийства е отминал безвъзвратно – все пак живеехме вече не в дебрите на сталинизма, а под топлите лъчи на десталинизацията. Колко неправдоподобна и недостоверна, колко измамна се оказа тя, илюстрира и атентатът срещу Георги Марков. Атентат, от който той се страхуваше и в който ние не вярвахме. Въпреки страха си, Георги бе несъмнено по-смелият. Той намери сили да погледне заплахата в очите, докато ние се криехме от нея в хралупите на собствените си заблуди. В психоанализата нашето малодушие се нарича изтласкване – състояние, при което ти така се боиш от действителната или илюзорна заплаха, че не можеш да понесеш мисълта за нея, прогонваш я, изхвърляш я от съзнанието си и я подменяш (най-често полусъзнателно) с една или друга лицеприятна себеизмама. Политическият реалист се оказа Георги – ние се оказахме политическите фантасти. Когато фантастиката е само литературен жанр, само литературни са и нанесените от нея поражения. Когато обаче прекрачи от сюжета в политическата сфера, тя кърви физически, защото се превръща от фантастика в реалност. И нацизмът, и комунизмът са системи, тръгнали от социалнополитическите блянове, фантасмагории и кроежи към социалнополитическата реалност. Тръгнаха в началото като безобидна кръжочна дейност с благи и ведри думи, а впоследствие – с пръст на спусъка, с убийства и интриги, които на път от теорията към практиката ставаха все по-масови и по-зловещи.

Опасностите дебнеха и от двете страни на Желязната завеса. Опасно за живота беше не само да си Георги Марков – опасно беше и да си сподвижник на Георги Марков по каменистия път на изгнанието, опасно беше и да си кръвен брат, и да си брат по перо на политическия емигрант Георги Марков. Опасно беше обаче и да живееш като близък и приятел на Георги на родна земя. Цяла камара опасности с един общ източник – партийната грижа за човека, тържествено оповестеното от моралния кодекс на строителя на комунизма общочовешко братство, класово-партийния хуманизъм. Който, както свидетелства практиката, не знаеше граници – ни национални, ни географски, ни държавни. А най-малко – морални граници. Отправена още в началото на миналия век от болшевиките, заканата на комунистическата доктрина да завладее от полюс до полюс света крачеше непоколебимо по предначертания си имперски път и в четирите посоки на планетата. Цел на партийната доктрина беше да коригира генетиката ни и да облагороди рода, да създаде и култивира новия човек и така, превръщайки човек по човек и народ след народ цялото регресивно човечество в прогресивно, да обезпечи, както пише Георги в „Достопочтеното шимпанзе”, „най-голямото възможно щастие за най-големия възможен брой хора”. Докато ние тайничко мечтаехме процесът на всеобщото ощастливяване някак си да ни заобиколи, той преминаваше косо през нашите души – и през телата ни преминаваше. Гибелта на Георги подплаши на живот и смърт нас, малцината му приятели и съмишленици в изгнание, но онези, останали на родна земя близки на писателя, които нямаха благоразумието да се отвърнат от тази си близост и да го прокълнат като враг на народа и предател на родината, платиха още по-висока цена. Върху тях се стовари с цялата си безпощадност проклятието на дискриминацията. Стовари се така, че всички те изпитаха на собствената си кожа какво значи да си съпричастен към предател на родината и враг на народа, поставил перото си в услуга на чужди и враждебни на НР България сили. С такъв, точно с такъв убог, доктринерски и човеконенавистен език обозначаваше партийната идеологическа пропаганда, според чийто официален обществен морал човек бе за човека другар, приятел и брат, точното ни място под слънцето. Език, който можем и да не харесваме, но не можем да избегнем и в настоящите си размисли – словото е по библейска заръка плът, думите са същности и за да съхраним автентичността на онези лицемерни и грозни недавни години и десетилетия, ще се наложи да се придържаме и към автентичните им езикови форми – те са не само част от, а и органика на социалнополитическия интериор. (Справка: новговора на Оруел.)

Класово-партийната ненавист към приятелите и родствениците на писателя по света и у нас надхвърли физическият му живот, за да продължи опустошителния си ход и дълбоко в паметта за Георги. Ако идейната, моралната, генетичната и дори литературната принадлежност към живия Георги бе основание за дискриминация, след убийството му в основание за дискриминация се превърна предаността към паметта на Георги. Конкретният човешки живот не е граница за идеологическия тоталитаризъм – не е граница и смъртта. Ако за писателя Георги Марков играта беше по-велика от живота („Портретът на моя двойник”), за БКП доктринираната ненавист се оказа по-велика и от смъртта – тя и нея надживя.

Докъде може да стигне гаврата на ведомството с паметта на писателя, свидетелстват и споделените с мен спомени на епископ Константин, към които се връщам с респект. Всъщност връщането ми към паметта на Георги е връщане и към нелекия живот на Божия служител, към тежестта на понесения от него кръст. Еднакво предани и на живия, и на мъртвия Георги – разказваше ми епископът – близките му отбелязват редовно в княжевската черквица „Свети пророк Илия” всяка годишнина от покушението на моста „Ватерло” над Темза. Ако една подобна панахида днес е най-естественото нещо на света, в онези сурови и зли времена съвсем не беше така. Неутолимата ненавист на партията-ръководителка към Христовата църква, санкциите, до които дори една плахо палната свещица в храма Господен можеше да доведе, превръщаха църковния ритуал в истински подвиг. Ако казаното е валидно за редовия гражданин на Народната Република, дваж по-валидно е то за близките на един политемигрант. Пред къщата на семейство Маркови в Княжево често-често патрулира милиционерска кола – милиционерска кола патрулира всяка година в дните около убийството и пред черквата „Свети пророк Илия”. Без ни най-малко да се крият – разказваха ми и близки на писателя, и епископ Константин – агентите на ДС фотографират от паркиралата пред черквата волга всеки, прекрачил черковните порти мирянин. Това не само спира много близки на убития да се присъединят към ежегодната панахида, която сбира само шепа съпричастни смелчаци – това плаши дори свещенослужещите. В паметния ден – спомняше си с горчивина епископ Константин – те просто напускат стадото си и се разбягват – стадо, което по мисия и ритуал те би трябвало да стопанисват и водят като духовни пастири, като пълномощници Божии на земята. Не се разбягва, остава под купола на храма само епископ Константин. Съзнавайки всички рискове, епископът никога не отказва свещенослужение в памет на Георги Марков. От него знам, че не му е било леко да остане на Христовия си пост. Не е било леко вероятно и на неговите колеги да напуснат Божията обител, обръщайки гръб не само на родствениците на Георги, но и на Всевишния. Несъмнено и уплашените свещеници са изживявали своя вътрешна драма – всички носят заедно тежестта на Божия кръст. Разликата е, че докато епископ Константин остава непоколебимо пред олтара, неговите колеги се спотайват из нишите на храма или в обширния черковен двор. А това е, както би казал Георги, една много сериозна разлика. Толкова сериозна, че без проявения от епископ Константин кураж подобни панахиди вероятно нямаше да бъдат отслужвани – едва ли друг Божи служител би се наел с тази рискована мисия. А тъкмо в риска Божието и людското се открояват най-отчетливо.

Бих желал разказът ми да прозвучи като изповед, а не като проповед – това не би било в смисъла нито на Георги, нито на епископ Константин. Ето защо се опитвам не да съдя, а да разбирам – макар че това е по-трудният път. Съзнавам, че свещениците от черквицата „Свети пророк Илия” не са Христос. Не биха могли и да бъдат – свръхчовешко е. Надявах се обаче поне Христосовци да са – или поне да се опитат да бъдат такива – особено пред лицето на смъртта. Но само епископ Константин остава непоклатимо на Божия си пост, само той приема близките на Георги като равнопоставени и възлюбени чеда Божи, дава им онова, което никой друг не дръзва да им даде – духовна утеха. Следят го, преследват го, фотографират го, но той устоява. Е, какво пък толкова – ще рече всеки, който не познава онези зловещи (най-зловещите в цялата ни национална история) времена. А онзи, който ги познава, ще сведе в знак на почит глава.

Струва ми се, че през онзи 11 септември на всяка година, отслужвайки Света литургия, епископ Константин е бил по-близо до Бога от всякога. Близо като опечалените поклонници дори – и несравнимо по-близо от останалите панически разбягали се черковни служители. Година след година епископът понасял стоически това тежко изпитание, а в начина, по който ми разказваше в последните години преди кончината си за станалото в онези сурови и зли времена, нямаше и намек за гордост – камо ли претенции за героизъм. Не го запитах, защо е поемал година след година този опасен риск – предугаждах отговора, бях сигурен дори, че епископ Константин просто си мислел, че Господ Бог точно това е очаквал от него. А да отговориш на очакванията Божии, надмогвайки съблазънта дяволова да избягаш, да се скриеш, да слезеш от кръста, да преодолееш страха от властта людска в името на една друга, по-висока власт, да противопоставиш на милитаризирания ведомствен атеизъм незримото всевластие Божие, значи да се поприближиш кое що до Първосъздателя. Е, явно на отец Константин му е стигала тази награда. Чието величие се крие именно в непретенциозността ѝ…

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора