Начало Идеи Памет за Ивайло
Идеи

Памет за Ивайло

3108

Редеят, ден след ден редеят върху лицето на земята приятелите ми. Броят на мъртвите от тях вече май взе да надхвърля броя на живите. И мъртви, те си остават мои приятели – и даже още повече мои приятели стават, умирайки. Но както писах в един от романите си, неуместно, нелепо е някак си аз, живият, приятел на мъртви, на покойници приятел да бъда. Макар че позамисля ли се, какво пък толкова неуместно, какво толкова нелепо има. Мъртвите измежду хората на този свят са относително мъртви – относително живи са и живите. И на тези две извечни относителности, на тяхната реципрочност се крепи като че ли цялото ни духовно битие на християни. Когато умират хора близки и скъпи, тъкмо относителността на живота и смъртта е нашата последна и самотна утеха – утехата на битието срещу небитието. Която ни теши дори когато не сме християни, когато материалистичният светоглед е прогонил от съзнанието ни Богочовека. Един от тези самоутешаващи се в сетния предсмъртен миг ведомствени богоневерници е невероятният поет Божидар Божилов:

Не си отиват мъртвите от нас,
когато ги оставим под земята.
Едва тогава истинската власт
на чувствата им врязва се в сърцата.

Защото тихата несъпротива
на дланите, полегнали в цветя,
огромна, страшна сила придобива,
опровергавайки смъртта.

Разбира се, и впримченото във физическия живот стихотворно езичество върши работа, когато медицината откаже отсрочка, и несъпротивата на „дланите, полегнали в цветя”, вещае утеха, но аз предпочитам другото, нематериалното, християнското, Христовото упование. Придружено, разбира се, неотлъчно от утехата на спомена за един човек и творец, творил и пресътворил дума по дума многократно и себе си, и света около себе си.

С проф. Ивайло Знеполски ме свързва и една братски поделена литературна награда, но едва ли това е най-топлата ни връзка. Никой от нас не се трогваше особено от наградите, не общата награда укрепи дългогодишното ни приятелство – укрепи го спойката на общата ни близост с друг един творец и философ от национална и от европейска величина – Асен Игнатов. Години, десетилетия преди да зърна лика му, Асен ми е разказвал за Ивайло. И Ивайло ми разказваше през годините и десетилетията със същото сладкодумие за покойния Асен. Така е устроен светът – понякога мъртвите (относително мъртвите) ни завещават приятелства с относително живите. В маршрута на този кръговрат Георги Марков ми завеща безценните ми приятелства с Георги Мишев, със Стефан Цанев и с Асен Шопов, години преди да ги зърна с очите си и да се сприятеля собственоръчно с тях. Приятелството ми с Ивайло пък е завещание, дар, спомен от Асен. Тъкмо тази безначална и безкрайна взаимосвързаност, тъкмо тази вековечна щафета е още едно несломимо противодействие на физическата смърт. Която в моите очи вещае и подготвя прехода към другия, неподвластния на времето метафизически живот.

Аз сега няма да тръгна да търся доводи в защита на живота, припомняйки многото творчески постижения и заслуги на Ивайло, няма да разказвам защо и как чуждестранни писатели и мислители от световна величина стъпиха на българска земя благодарение на неговите лични усилия, няма да коментирам и великодушието, с което Ивайло подкрепяше изпадналите в немотия приятели, между които и вдовицата на Асен – Дора. В нашите технократични времена за тази фактология си има безчет информационни източници, достъпни за всеки. Ще ми се само да отбележа, че както никой творец не се ражда случайно и ненавременно, така и неговата смърт оставя закономерно празнина, пространство за болката на всеки от нас, надживелите го физически. Една болка, която и вярата Христова може да утеши, но не и да възмезди. Но и една болка, чието наличие е най-несъмненото свидетелство за живот…            

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора