Начало Идеи Гледна точка Памет за какво?
Гледна точка

Памет за какво?

12285

Мой съученик си дойде от чужбина за лятната ваканция и седнахме с приятели от детските години да пием кафе и да обсъдим положението „по света и у нас“ – как е „там“, как е тук, какво се е променило, какво не е. Тъй като от няколко седмици в мрежата се коментира съдбата на МОЧА, естествено стигнахме и до тази тема. Първа започнах аз, като казах, че след многократните неуспешни опити този път сталинския монумент май ще бъде премахнат. Другите ме изгледаха с почуда. Дори с дружелюбна насмешка – наистина ли мислиш така? Нима наистина си въобразяваш, че това ще се случи?! Ти на кой свят живееш? И други подобни иронични подмятания с приятелски тон, с които искаха да ме върнат в зоната на здравия разум. Я виж наглост – следственият комитет на Руската федерация образувал наказателно дело за оскверняване на  паметника! Как следствена служба на чужда държава си позволява да образува дело на наша територия! И нашето правителство не протестира.

Аз не се предавах – но сега се говори по-сериозно, намеренията този път май не са само предизборна пушилка. Оптимизмът ми може би се усилваше заради писмото, което група публични личности и аз изпратихме до премиера Денков, в което настояваме той да спази обещанието си и да предприеме незабавни действия за демонтажа на паметника на съветската армия, приеман от огромно мнозинство софиянци като оскърбление към паметта на техните родители.

Но и те не се предаваха – кой ще го премахне, тези ли, които издигат за кмет потомък на генерали от ДС, която е напълно подчинена на КГБ? Тези ли, които на предишните кметски избори подкрепиха сегашната му бранителка Мая Манолова? Какво можех да възразя?

Разговорът ни по темата продължи дълго. Но защо не можем да го премахнем? Нямаме аргументи ли, решителност ли, страх ни е от руснаците ли? И пак получих кратък и ясен отговор – защото не сме украинци!

Да, украинците дадоха на света ярък пример за национално достойнство – братски народи с руснаците, но когато те ги нападнаха, се вдигнаха на героична отбрана, без да се побоят, че се изправят срещу такава мощна армия. При това са толкова братски, че руснаците и досега твърдят, че са един народ. За нас поне не твърдят, че сме един народ с тях.

А проблемът с нашето национално достойнство е, че варира между бабаитско перчене и раболепие. Истинското национално достойнство се гради върху национално самочувствие. Самата дума ясно определя какво е това – да се уповаваш на себе си, на собствените си качества и способности, сам да градиш живота си и да определяш бъдещето си. Да не разчиташ на чуждо благоволение, от което раболепието е само на една крачка. Прочее ние често обсъждаме помежду си нашите национални слабости, но когато ни ги посочат други, тогава го удряме на чест и ги отричаме. Това не е национално самочувствие!

Наистина, не говори добре за нашето национално достойнство най-големият паметник в столицата ни да е в прослава на армията, която наложи у нас 45-годишен тоталитарен режим. Може преди това да не сме били образец за демокрация, но в тоталитаризма, наложен от сталинската армия, нямаше и помен от демокрация, колкото и да ни убеждава Слави Василев, че без Сталин нямало да има модерна българска държава. Комунистическата диктатура, наложена чрез сталинската армия, беше противоположност на модерна държава. За да се величае тази армия, комунистическата пропаганда дори беше измислила понятието „фашистко робство“. Тя ни била освободила от фашистко робство!

Червената армия е част от съюзническите армии, които победиха нацизма. По силата на географското ни разположение и политическата конюнктура, през България е минала червената, а не американската армия. Не само е минала, но е и останала. А след като се е изтеглила, е останал ботушът ѝ. За доста дълго време. А жертви тук не е дала. Как да даде жертви, като не е водила сражения на наша територия! Но въпреки това вече 70 години на върха на най-високия паметник стои заплашително размахан съветски автомат.

Това не приемаме. Срещу това е нашият протест. По принцип паметниците на загиналите излъчват скръб, преклонение, чест и величавост. Те са вид реквием. Такъв е паметникът на Шипка. Такъв е паметникът на свободата в Будапеща след отстраняването на идеологическите елементи от него. Такъв е паметникът на свободата в Русе. Уникален образец на воински монумент е паметникът-костница, известен като Паметника на Скърбящия воин във Видин, посветен на загиналите в Сръбско-българската война за защита на Съединението на България през 1885 г., творба на големия скулптор Андрей Николов. А размаханият съветски автомат в небето на българската столица какво символизира, какво означава? След като не е възпоменание, не е ли той неприкрита заплаха?

Повтарят ли повтарят – паметникът бил памет. По принцип това е вярно. Но в случая веднага следва въпросът – памет за какво е този паметник? Всички ние имаме починали близки, всички те имат паметници, за които ние се грижим, поддържаме ги и така поддържаме паметта за свидните си покойници. Сходно е отношението към войнишките паметници. Загиналите войници също са наши близки – всеки от нас има близки, загинали в някоя от войните. Войнишките паметници са защитени от специални международни конвенции. Войнишките гробища се намират най-вече на територията на страна, която през войната е била вражеска, но след приключване на войната тя трябва да осигурява тяхното поддържане. Това е взаимно задължение. Когато то се нарушава, когато войнишките гробища и паметници се поругават, освен че е много тъжно, е и нарушение на международни договорености.

Но паметникът на съветската армия изобщо не попада в тези категории. Не може да има паметник на загинали войници, след като няма загинали войници! Вече става неудобно да напомняме общоизвестните факти, че съветските войници, починали на българска територия, са умрели или от алкохол, или са застреляни от своите командири за кражба на алкохол. Сигурно има и починали от рани в предишни сражения.

Повтарят ли повтарят – в Германия и в Австрия имало съветски паметници. Има, защото там е имало сражения и има загинали войници.

Аз мисля, че умрелите от препиване също заслужават паметници. Те също са хора. На гроба на всеки умрял човек трябва да има паметник. Някои от починалите са погребани в общи гробове, наречени братски могили. Нека над тях да има общ паметник. Но дотук! Оттук нататък започва идеологията и нейното насилствено налагане. Когато войникът показва мирни намерения, държи пушката си „при нозе”. Когато размахва оръжието си, това означава заплаха. Нашето национално достойнство не бива да позволява войник на чужда армия да размахва оръжие в българското небе!

България е станала съюзник на Третия райх под натиск. По-късно е станала най-верният сателит на Съветския съюз пак под заплаха. Това са исторически реалности, които трябва да признаваме. Но днес да продължаваме да се съобразяваме със заплахите от Кремъл, да продължаваме да бъдем раболепни пред някогашните си господари, които бяха вкарани дори в нашия национален химн, е проява на робско раболепие и национално самоунижение. Националното самоунижение е противоположният полюс на националното самоуважение.

Бранителите на пропагандния монумент фалшифицират историята, повтарят пропагандни клишета и с развети руски знамена се декларират като български патриоти. Това е национално самоунижение.

След смъртта на Сталин в България са разрушени десетки негови паметници. Тогава не са ги бранили, защото така е решила „партията” с главна буква. Нали Сталин е победител на нацизма, но тогава не браниха неговите паметници, а сега бранят паметниците на неговата армия. Да, това не е паметник на обикновения съветски войник – руснак, украинец, грузинец, арменец. Това е паметник на сталинската армия, чрез която сталинският режим наложи своята диктатура в Източна Европа. Той трябва да бъде демонтиран и съхраняван като исторически артефакт от една отминала епоха, а не да бъде пропаганден символ в българската столица.

Въпреки множеството аргументи нашият диалог не завърши оптимистично. Песимистична поанта на разговора сложи един от участниците, че по-скоро Кримският мост ще падне, отколкото МОЧА.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора