„Сталин е разстрелвал дядовците им, а те ненавиждат Бандера. Те воюват в Донбас с Америка, а воювайки, убиват украинци. Натовски ботуш никога не е стъпвал на тяхната земя, а главният им враг е НАТО. Ограби ги Путин, но виновна е Америка.”

Кавичките не са случайни – споделената изповед не е мое откритие – цитат е. Цитат, който портретира (според мен достоверно) както духа, така и бита на руската нация. Мернах го случайно тези дни нейде в мрежата, при това на руски – обстоятелство, което ме обнадежди донякъде. А ме обнадежди, защото цитатът подсказва, че и в съвременна Русия има трезвомислещи, хора, които ясно съзнават границата между морална вина и морална отговорност. Една граница, чието съблюдаване е важно за нравственото ни оцеляване. И една граница, която кремълската пропаганда дава мило за драго, за да премахне, да размие и заличи в съзнанието на руснаците. Сиреч да ги варваризира, да ги превърне от народ в тълпа, в инструментариум на ненаситния кремълски империализъм.

Така Москва успя да абсолютизира войната, да я превърне в тотална война – при това тотална в най-грозния, в най-циничния, в най-безскрупулния смисъл. Докато, бранейки родината, домовете и близките си, украинските воини се бият само на фронта и само срещу червеноармейските нашественици, нашествениците воюват срещу цяла Украйна – и срещу жените, и срещу децата, и срещу старците, и срещу пациентите в болниците. Руските терористи обстрелват, взривяват и бомбардират всичко наред: и мирни градски квартали, и тихи селца, и училища, и театри, и болници, и язовири, и електроцентрали, и предприятия. А след като разрушат и изпепелят де що могат, разграбват останалото. От фронтовата линия към вътрешността на Русия потеглят цели конвои с откраднатата покъщнина на окупираните украински домове и ведомства. Подобни плячкосвания трудно бихме могли да наречем трофеи – те наподобяват по-скоро пладнешки обири, бушуващи ежедневно из беззащитните мирни домове в заграбените територии. Всичко това не би трябвало да изненадва – подобни безчинства имат традиция в руския боен стяг.

Един от най-доблестните хора, с които разноликият ми биографичен път на изгнаник ме е срещал, е украинецът Лев Копелев. Работихме едновременно в „Дойче Веле” – той за руската, аз – за българската редакция. Спътник на Солженицин в съвместните им етапи по маршрутите на Архипелаг ГУЛаг, станал впоследствие персонаж и в романа на гениалния писател „В първия кръг”, личен приятел на Хайнрих Бьол и сам великолепен автор, тръгналият от комунистическата идеология, Копелев се превръща в дисидент и правозащитник от първата фаланга, а впоследствие, както му е редът – и в лагерист на изтребителните сибирски концлагери. Как се стига до тази трансформация ли? Ето как: когато нацистките пълчища нахлуват в Русия, младият Копелев се записва доброволец в Червената армия. Воювал години наред, той е награждаван многократно за доблестна военна служба. Владеещият перфектно немски език Копелев е офицер и преводач в командването на армията. Но кариерата му продължава само до началото на 1945 г., когато Копелев попада на секретен документ, регламентиращ по колко килограма багаж имат право руските военни да изпратят от фронта до родните си домове. Не мога да си спомня точното тегло на колетите, но си спомням ясно как, с какво възмущение Копелев ми разказваше, че за всеки офицерски и подофицерски чин броят на килограмите е бил обозначен в официална, макар и секретна заповед. Гневът на Копелев пламнал и той веднага запитал армейското командване откъде и как един фронтовак, претендиращ при това, че е освободител, може да вземе 20, 50, 100, че и повече (в зависимост от чина си) килограма покъщнина, която да изпрати на близките си в родината. Та той може само да я открадне, да ограби местното население, което е тръгнал да освобождава! В писмо до главнокомандващия Копелев открито заявил, че така, чрез спускането на подобни регламенти по вертикала, червеноармейците биват поощрявани свише да плячкосват. Всичко това – спомняше си ветеранът – става малко преди края на ВСВ, когато СССР воюва в Източна Прусия. Където арестуват старши лейтенант Копелев и го засилват по етапите към изтребителните концлагери. От които по живо, по здраво излиза след десетина години – не на последно място и поради приноса на неговия приятел, нобелистът Бьол, който многократно се застъпва и пред съветските власти, и пред международната общественост за освобождаването му.

Явно кръвта вода не става, явно тази грабителска практика надживя цели поколения – и днес червеноармейците грабят на воля със старата ненаситност, само че не прусаци, а украинци. Да е издигнал някой руски офицер по примера на Копелев глас срещу безчинствата на червеноармейците в окупираните украински земи, не съм чул. Непобедимата Червена армия, която се оказа втората по сила, но не в света, а само в Украйна, явно унаследи грабителството на червеноармейските си предшественици от ВСВ, но съпротивата срещу грабителството не унаследи. И без да съм го питал, сигурен съм, че Копелев е разказал всичко това по вълните на „Дойче Веле” на цяла непрекъснато воюваща на един или друг имперски фронт Червена армия, но какво да се прави – едно слуша човек, а друго чува. То целият цивилизован свят не успя да възпре варварското нашествие на имперски Кремъл срещу една независима и героично бранеща правото си на съществуване страна, че един Лев Копелев ли! И все пак, хубаво е, че го има: за света – като явление, а за мен – и като личност. Без него като явление светът би бил по-несъвършен, без него като личност личността ми би била някак си непълна…