Журналистиката се превърна в религия на съвременното общество.
Оноре дьо Балзак
Като се абстрахираме, което нито е леко, нито е съвсем честно, от често самоубийствения им начин на живот и от присъщите на бранша физически самоубийства, братята (по-големи или по-малки) по перо умират със смъртта на всички останали. От около век и половина насам в условията на технократичната ни цивилизация тази смърт все по-често е авторство и на автомобили-убийци. В автомобилни катастрофи загинаха писатели като Албер Камю, Андрей Амалрик, предсказал още в края на 60-те гибелта на Съветската империя, и считаният през началото на новото хилядолетие за предстоящ нобелист Винфрид Зебалд.
Като човек с християнско себесъзнание винаги съм считал живите за относително живи, за относително мъртви съм считал съответно и мъртвите. Които, ако вярваме на поезията на Висоцки, няма да ни изоставят в беда, които като предани часови и след смъртта си бдят от отвъдното над нашия недоживян земен живот. Относителността на живот и смърт илюстрира с особена видимост биографичния път на творците. Милен Цветков не бе, разбира се, Камю, Амалрик и Зебалд, но творец бе при всички случаи – и журналистиката може да бъде творчество.
Говоря за един живот, който и аз имах късмета да споделя не само като зрител, а и биографично – в неравния си път между световете. Би било някак си неподобаващо да крия личните си сантименти, припомняйки си всичко това. Милен бе първият журналист, който ме издири и интервюира за Националната ни телевизия, когато още с прохождането на демокрацията стъпих отново след почти 20-годишно изгнание на родна земя. Ако днес някой реши, че тогава Милен просто е следвал конюнктурата, яхнал е вълната на прехода от комунизъм към плурализъм, за да се впише в журналистическото поприще, ще го спра с довода, че в онези заредени с толкова политически експлозив родоначални дни и нощи на 1990-а изходът от двубоя съвсем не бе предрешен. Тогава фанатизираните хранители и пазители на злото с партиен билет в джоба бранеха едноличната си държавна си власт не с моралните принципи на Милен, а със заклинанието: „С кръв сме я взели, с кръв ще я дадем!”.
Кръв, слава Богу, не се проля, но час-два преди уговореното интервю аз купих от битака цяла торба героични комунистически медали и ордени, които неумолимият ход на времето изневиделица превърна от престижни отличия в ненужни дрънкулки, накичих с тях дънките си от кръста до коленете и обратно и казах на интервюиращия, че ще му дам интервю, само ако покаже на екрана и висящите по корема и краката ми медали и ордени и ако ме запита пред камера защо идвам декориран по този шутовски начин. Милен обеща – и го стори. А на въпроса му отговорих горе-долу така: Ето тези високопарни държавни отличия, много от които бяха присъждани за героична охрана на границите на мира и социализма и за вярна служба в редиците на ДС и МВР, довчера са красили мундирите на палачи, злодеи и убийци, трептели са по гърдите на хилядите доблестни потомци на Железния Феликс (онези с бистрия ум, горещото сърце и (най-вече!) чистите ръце), които разстрелваха по граничната полоса всеки свой сънародник, дръзнал да потърси щастие извън най-добрия от световете, които са издевателствали над затворниците в изтребителните концлагери, които са преследвали с огън и меч всяко свободомислие. Ето, така си говорехме с Милен пред цяла България, още дълго преди подобни разговори да станат обичайни – в неясните, непредсказуеми и взривоопасни времена, когато в центъра на Букурещ ехтяха картечниците на братята по оръжие от Секуритате. А за такива приказки тогава се искаше характер и граждански кураж. Не, не от моя страна – аз бях обезпечен със западногерманско гражданство и със задгранична кореспондентска акредитация. Ако имаше риск, той бе изцяло за Милен. Който като политически грамотен човек го съзнаваше, а като човек на гражданското слово го пое.
И впоследствие, когато ме е канил в предаванията, които водеше за различни телевизии, Милен Цветков следваше неотклонно пътя си на морално отговорен и независим журналист. В публицистичното си поприще той винаги беше себе си и никога конюнктурата – не му пукаше нито от началници, нито от събеседници, нито от променливия дух на времената. Еднакво искрен и в прозренията, и в заблудите си, единствен негов съдник бе собствената му морална съвест. Милен бе чепат характер, но в бранша това е по-скоро качество. Неговите излъчвания се превърнаха в жива легитимация на пророческите думи на Оруел, че журналистика е само онова, което властимащите не искат да чуят – всичко останало е една или друга форма на пропаганда.
Казват, че съществените (а има и несъществени такива) хора никога не се раждат на празно място. Явно те и не умират на празно място – смъртта им е съдържателна като живота. Един живот, чийто спътник се оказах и аз. И една смърт, която отправи към времето ни и нравите му редица послания. Не, аз не вярвам в конспиративните теории за умишлено убийство на журналиста – едва ли някой е надрусал преднамерено младия дрогиран негодник, едва ли е тикнал волана в ръцете му със заръката да нацели Милен на кръстовището. Всички обстоятелства около кошмарната катастрофа обаче – олигархичният семеен манталитет на маминото синче, кастовата безнаказаност, върху която престъпността му е паразитирала необезпокоявана години наред, феодалното му самочувствие на недосегаем от закона номенклатурчик – свидетелстват за разврата на новите ни времена, за чийто политически морал десетилетия наред воюва честното слово на Милен.
Експерти са на мнение, че загивайки, Милен е спасил живота на шестима пешеходци, които са щели да бъдат пометени от летящия джип, ако не се беше врязал той в колата на журналиста. Като че ли Милен Цветков е изпълнил и посмъртно моралния си дълг, който изпълняваше предано приживе като гражданин и журналист. Да, нашите мъртви няма да ни изоставят в беда. Така, както няма да ги изоставим, няма да ги предоставим на забравата и ние.
