Начало Идеи Гледна точка Памет за Навални
Гледна точка

Памет за Навални

1872

След убийството (а след като е загинал в наказателна колония, за мен гибелта му е убийство, а не естествена смърт) на Алексей Навални светът се пробуди – попробуди се кое-що и нашето, българското, дълбоко заспало от векове гражданско съзнание. Така е в цялата човешка история, така е и на родна земя – цената на големите пробуждания е винаги смъртта. Антикремълски протести на леви и десни граждански активисти заляха цяла Европа, протестираха дори в местожителството на злото – Русия. Показателно е обстоятелството, че обществените вълнения избухват, след като руската политическа опозиция бе разгромена физически, а всички нейни институции като Московския хелзински комитет и Сахаровския комитет бяха закрити като чужди агентурни центрове. Закрита беше (също като чужд агентурен център) и правозащитната организация „Мемориал” – дори присъдената ѝ Нобелова награда не успя да я спаси от саморазправата на озверените кремълски деспоти. Дръзналите да запалят пред мемориалите на жертвите на сталинизма свещичка в памет на смелия руски правозащитник бяха брутално разгонени от милицията, бити и пребивани, арестувани и хвърляни зад решетките. На наша земя никой нямаше да ги бие, арестува и затваря, но въпреки благоприятните условия, които демокрацията ни предоставя, протестите ни бяха малобройни и рехави – далеч по-малобройни, отколкото протестите срещу демонтирането на паметника на нашите съветски поробители в сърцето на столицата.

За сметка на това, като че ли за да измие срама от челото, книгоиздателят Манол Пейков (той е и народен представител, но аз поставям книгоиздателската му дейност на първо място) изневиделица предложи столичната улица „Граф Игнатиев” да бъде преименувана на „Алексей Навални”. Подобно предложение аз биха подписал начаса и с двете си ръце, бих добавил дори по същия начин да бъде преименувано и намиращото се на улицата 6-о училище, което, за да бъде хармонията пълна, също се казва „Граф Игнатиев”. За съжаление, това едва ли ще се случи и гласът на книгоиздателя ще си остане глас в пустиня – общественото ни съзнание явно не е узряло за подобна дързост.

Живея в сърцето на София, блокиран отвред от улици с руски имена – от „Граф Игнатиев” до „Аксаков”, от „Княз Дондуков” до „Гурко”. Най-големият ни храм-паметник пък носи името на руския светец Александър Невски, чиято святост е съмнителна – несъмнено, за сметка на това, е азиатското му варварство. И ако нещо обединява всички тези имена, то е имперското мракобесие. Мракобесие, от което ние, българите, сме пострадали най жестоко, но което с лека ръка пренасяме символично в центъра на столицата си – благодарение на късата си историческа памет и на патологичното си русофилство. Всички тези герои на деня с чуждоземно поданство са слуги на хищния кремълски империализъм, а граф Игнатиев и Аксаков са и отявлени българомразци.

Коментирайки предложението на Манол Пейков, един общинар заяви, че да преименуваме ул. „Граф Игнатиев” на „Алексей Навални”, значи да подменим един руснак с друг руснак, а от това няма никакъв смисъл. Напротив – смисъл има и той е дълбок. Защото докато цялата дипломатическа дейност на граф Игнатиев е насочена срещу националния ни интерес и в подкрепа на руските завоевателни попълзновения на Балканите, дейността на Алексей Навални е дейност не само руска, а и дейност европейска, светска и общочовешка – дейност в защита на демокрацията, на човешките права и гражданските свободи, дейност, която аз бих сравнил с мисията Христова.

Подозирам, че за кремълските палачи мъртвият Навални се оказа по-опасен от живия Навални – тъкмо затова руските власти отказваха да обезпечат на майката на Навални своевременно достъп до тялото на сина ѝ. Това е връх на цинизма, но така е отвеки веков с великите личности – след физическата си смърт те заживяват втори, още по-интензивен живот. Техните убийства се превръщат в заявка за безсмъртие. И срещу тази благородна трансформация ведомственото мракобесие е безпомощно.

Спомням си, но без искрица носталгична жал, времената, в които, наред с руските, и съветските величия владееха общественото пространство. Показателно е обстоятелството, че докато НР България преименува цели градове (за улиците и за площадите им да не говорим) с имена на съветски лидери, тирани и палачи (тогава град Добрич се казваше гр. Толбухин, а Варна – гр. Сталин), днес Република България отказва да почете подобаващо паметта на един руски демократ и правозащитник, чието име се превърна за целия цивилизован свят в символ на най-светлите граждански идеали. Явно общественото съзнание, както споменах в началото на текста си, не е узряло за подобна подмяна на имперското робство със свободата. Казано по-откровено, просто не сме си доробували. А на един недоробувал си народ само робство му приляга – не и свобода…

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора