0
462

Памет за „Солидарност“

Паметта за комунизма и неговото невероятно сгромолясване през щастливата за всички нас есен на народите е наша обща памет, на централно- и източноевропейците. И ние сме длъжни да я култивираме и актуализираме, да я споделяме с останалите европейци.

На 4-5 юни т.г. проф. Михаил Неделчев взе участие във Варшава като гост на маршала на Сейма на Полската република Марек Кучински и на маршала на Сената Станислав Карчевски в Четвъртата среща на предводителите на парламентите от Централна и Източна Европа. В срещата участва като ръководител на българската делегация зам.-председателят на Народното събрание на Република България Емил Христов. Отлично организираната грандиозна проява бе посветена на тридесетгодишнината от провеждането в Полша на първите частично свободни парламентарни избори – на 4 юни 1989 г., когато в новоучредения Сенат регистрираният и като политическа партия опозиционен профсъюз „Солидарност“ печели 99 от всичките 100 мандата. Тези избори дават тласък на всички последващи събития в Централна и Източна Европа, които днес наричаме Есента на народите – по аналогия с революционната Пролет на народите от 1848 г. В рамките на организираните от Сейма и Сената големи празненства в Театр Виелки се състоя голям концерт на Варшавската филхармония с творби на Станислав Монюшко, Игнаци Падаревски, Фредерик Шопен, Витолд Лютославски и Хенрик Миколай Гурецки. В Сейма бе открита и голяма изложба с артефакти на полския и източноевропейския опозиционен самиздат с наслов „1989-а – Годината на Свободата на народите, на победата на свободното Слово“. Проф. Михаил Неделчев произнесе словото си в тържествената официална зала на полския Сейм, в панела за гости – опозиционери и дисиденти от десетки страни. За съжаление, българският самиздат, а и тамиздат, не бе представен на изложбата. Нямаше ги и показаните от проф. Неделчев книжки на прочутите политически дейци. Тържественият характер на заседанията в Сейма не попречи в тях да прозвучат и полемични нотки – наизбежно за сбирка с участието на калени в какви ли не стълкновения опозиционери и дисиденти. В дните на тези празненства, на също посветена на годишнината голяма проява в родния град на „Солидарност“ Гданск, председателят на Европейския съвет Доналд Туск заяви връщането си в полската политика и отправи призив за обединение на всички опозиционни сили на предстоящите през есента парламентарни избори. Полша празнува славната годишнина плуралистично, множествено.

Изказване на Четвъртата среща на предводителите на парламентите от Централна и Източна Европа, Варшава, 4-5 юни 2019 г., в панела „Падането на комунизма в Централна и Източна Европа – създаване на обща историческа памет“, в част втора – за гости

ЗА ОПОЗИЦИОННАТА АНТИКОМУНИСТИЧЕСКА СОЛИДАРНОСТ НА ХОРАТА ОТ СТРАНИТЕ В „СОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯ ЛАГЕР“

На паметта за престъпленията на комунизма и за причинената от тази идеология огромна несвобода в нашите общества, искам да посветя краткото си изказване на солидарността на опозиционно, антикомунистически настроените хора от страните на Централна и Източна Европа в късната социалистическа епоха – 60-те, 70-те и 80-те години. Всички ние живяхме в своите си страни наистина като в един строго охраняван, затворен лагер. Но в рамките на големия социалистическа лагер ние все пак имахме частичната възможност да общуваме помежду си, с нашите събратя от другите страни на Централна и Източна Европа. И да проявяваме под нивото на официалната действителност нашата солидарност в различни битови, културни и (по-редко) политически форми и ситуации. Тази солидарност бе особено важна за нас, българите, в досега с историческите сюжети от действията на опозиционерите-антикомунисти в тези страни, където съпротивата не бе затихнала и бе набрала нови сили (Полша, Унгария, Чехия). В България бе направено всичко възможно паметта за мощната дейност на организираната политическа опозиция (зелените земеделци и други традиционни партии), на спонтанните народни възстаннически движения (масовите четнически акции на горяните) от 40-те и началото на 50-те години, паметта за всичко това да бъде напълно заличена. И ако в паметния и за нас полски роман и филм Пепел и диамант все пак се говореше за радикалния конфликт на Армия Людова с Армия Крайова, то в България споменаването за трагическия стоицизъм на водача Никола Петков и за масовия терор в българското село, бе просто невъзможно. (Ситуацията приличаше на извършеното от репресивния режим с нашите събратя в Литва, Латвия, Естония). България трябваше да бъде представена като най-близкия и най-верен съюзник на Съветския съюз, но това бе вярно само за прослойката от организираните комунисти и техните семейства – около една трета от населението. Сякаш българските демократически енергии се бяха изчерпали. Трябваше да изминат десетилетия, за да открием всред нас запазилите политическите си възгледи николапетковисти, социалдемократи, демократи, радикалдемократи, анархисти. Трябваше да се върши подмолна работа, за да се натрупа и след това внезапно възкреси паметта за това представящо ни в съвсем друга светлина минало.

И точно тук ни са даваше голямо насърчение чрез солидарността, която получавахме от социално и политически по-активните политически дейци и общности в големия регион на т.нар. социалистически лагер. Тази солидарност наистина ни даваше свобода, разширяваше нашите европейски пространства, предоставяше ни така нужната ни подкрепа.

Лично за мен бе голямо щастие и радост да бъда като дипломант-славист за участие в Международния славистичен конгрес в Прага през първите десетдневки на август 1968 г., да слушам през тези паметни нощи дебатите на пражани и на техните гости за бъдещето на нашата Европа, да участвам дори в инициирането на един така и неосъществил се младежки демократичен съюз. И толкова по-голяма бе покрусата ми от варварското нахлуване на братски армии в Чехословакия на 21 август – това завинаги предопредели радикалните ми политически възгледи.

Доставял съм си през годините – наред с други самиздатски послания от други страни – неугледните, но толкова ценни полски циклостилни книжки. Запазил съм ги завинаги в най-привилегирования дял на личната ми библиотека. Ето три издания на краковското выдавництво Швит от 1986 и 1987 г. – книжки на Яцек Курон, Лех Валенса и Адам Михник…

Бях във Варшава през паметната вечер на 30 април 1988 г. и след уникалния телевизионен дебат между съвсем разнотипните синдикални дейци Лех Валенса и Алфред Мьодович ликувах заедно с огромното множество на Ринек Глувни Старего мяста. А на следващия ден, на големия опозиционен първомайски митинг в пространствата пред църквата Свети Станислав Костка, в Жолибож, където в двора е гроба на ойцец Попиелушко, виках в захлас Ниема волношчи, без Солидарношчи… Като участник от опозицията в българската Кръгла маса в началото на 1990 г. мога да свидетелствам, че близкият пример с историческите първопроходски полска Кръгла маса и първи частично свободни избори бе непрестанно припомнян.

А по-късно, вече като депутат във Великото народно събрание, се почувствах длъжен да отида във Вилнюс, за да подкрепим с още неколцина колеги, литовските народни представители срещу омоновската окупация на летището, телевизионната кула, казармите. Произнесох слово в литовския парламент; направихме голяма пресконференция – по първи канал на руската телевизия след това ни обявиха за български фашисти, които са посетили литовските фашисти; имахме среща със спикера на парламента проф. Витаутас Ландсбергис. Длъжен бях да върна жестовете на солидарност.

Уважаеми дами и господа, паметта за комунизма и за неговото невероятно сгромолясване през щастливата за всички нас есен на народите е наша обща памет, на централно- и източноевропейците. И ние сме длъжни да я култивираме и актуализираме, да я споделяме с останалите европейци. Длъжни сме – в името на това общо наследство – да търсим и намираме нови форми за общи политически действия вече в рамките на Европейския съюз; длъжни сме да разпростираме тези сюжети и към нашите все още неприобщени събратя по съдба от Украйна и ред страни в Западните Балкани. Солидарността ни трябва да продължава да работи…

2 юни 2019 г., София

Проф. Михаил Неделчев е почетен професор на Нов български университет, литературен историк, участник в неформални опозиционни формирования и в създаването на Съюза на демократичните сили през 1989 г., участник в Кръглата маса в София през зимата на 1990 г., политически говорител на Националния координационен съвет на СДС (1990-1994 г.), депутат от СДС във Великото народно събрание (1990-1991) и в 36-то Народно събрание на Република България (1991-1994 г.).