– Татко, какво му правят на паметника?
– Ще го местят, тук не му е мястото.
(Случайно дочут разговор край монумента „1300 години България” пред НДК.)
Вече дни наред цитираният по-горе диалог продължава да тревожи съзнанието ми. Детските въпроси, поради своята простота и естественост, са като стрели: те имат способността да уцелват най-невралгичните точки. Проблем на възрастните е да съумеят да им отговорят, по възможност искрено и честно.
Нормално е децата е да питат (въпросът е подстъп към истината). В каква степен обаче родителите – всички ние, родени преди или около рухването на Желязната завеса – сме в състояние без фалш, носталгия или предубеждения да подведем чертата на една епоха, която в продължение на половин век (макар и по различен начин!) е щамповала съдбите ни и съдбините на нашите близки? Това е въпросът. Комунистическото минало не може безкрайно дълго да бъде замитано под килима на належащите проблеми от всекидневието. В един момент настъпва обрат. Пластовете на колективната памет се разместват. И вместо да рухне, паметникът 1300 години България пред НДК, че и други, подобни на него носители на непреработеното минало, изплуват от забравата. Те щръкват застрашително, някак срамно оголени, като настоятелно изискват отговори и решения.
Комунизмът бе тотален фризер на колективната памет. Той успя да смрази не само реалността в нейното многообразие, но и да подведе целия ред от минали събития под призмата на своята идеология, превръщайки историята в нещо като бал с маски.
И трябва, уви, да признаем, че успя. Защото миналото може и да е тиранин, според прочутата формула на Марк Блок, ала отказът от него, както и идеологическото му преформатиране, е особено болезнен симптом, който неминуемо минира настоящето с тлеещи конфликти. Нека се опитаме в този контекст да осмислим нестихващата сага от скандали на българския преход: за агентите и за досиетата, за декомунизацията и за лустрацията, за явните и неявни минали и настоящи зависимости от миналото. Става дума за борба за власт, която на практика се оказа борба за паметта. Иди после, че вярвай в искреността на Сергей Станишев, когато в качеството си на действащ премиер (и бивш историк!) попита има ли нормален човек, който се интересува от досиетата.
Но да се върнем към паметниците. И към въпроса на детето: наясно ли сме какво „правим” с тях? С ръка на сърцето трябва да признаем, че „не”. Преходът започна с еуфорията на коригиращата памет: изчезнаха комунистическите символи; петолъчката бе свалена от покрива на Партийния дом; малко по-късно казахме „сбогом на мавзолея”. Само дългосрочният договор с Елцин за газови доставки от Русия пощади паметника на Съветската армия в София, както и „Альоша” в Пловдив (който, „в крак с времето”, спомнете си, щеше да се превръща в гигантска бутилка „Кока кола”).
Сетне дойде реставрацията: с опитите пак да се вдигне грамаден, 40-тонен паметник на Георги Димитров и с възхитата от Димитровград като цяло; в Правец, край новоиздигнатия монумент в прослава на Тодор Живков, на почетна стража пък застанаха бъдещият президент Георги Първанов и бъдещият премиер Бойко Борисов. Нека после твърдят, че бъдещето било безотносително към миналото.
Ала най-голям срив в паметта като че ли се очертава днес, близо четвърт век след промените. Което, от една страна е обяснимо: отиват си както строителите, така и жертвите на комунизма, а техните деца и внуци, с малки изключения, не помнят или предпочитат да не помнят. Но, от друга страна, е необяснимо. Комунистическото минало е вече добре проучено даже в Путинова Русия (чрез обществото „Мемориал”), да не говорим за дейността на Институтите за Национална памет в Източна Европа. Паметта на жертвите се ползва със съответната почит, а тоталитарните паметници са прибрани в съответните паркове-музеи. Но забележете: не става дума за „музеи на социалистическото изкуство”, които да отразяват постиженията на един белязан от бели петна период, а за музеи на „несвободата” – на фалша на тоталитарната пропаганда и нейните прискръбни опити за създаването на „нов човек”.
Българският подход към комунизма изглежда е друг – на амнезия (сиреч амнистия към миналото). И доколкото го има, е на първо място меркантилен: ще продаваме и ще късаме билетчета; ще печелим от миналото; ще произвеждаме и ще търгуваме с комунистическите символи (по Симеон Дянков), защото те ще носят пари. И пак забележете: защо никой, ама наистина никой не попита: защо в Германия не търгуват с нацистки свастики, бодлива тел от Бухенвалд или вещи на концлагеристи? Защото са богати или пък не им достига търговско въображение? Явно най-лесно е миналото да се превърне в търговска абстракция, в „мерзост на запустението” (Мат. 24:15), забравяйки, че първо е било населено с хора от кръв и плът.
Забравата е трайно състояние на българското общество, което от десетилетия му носи вътрешно равновесие. Това ме убеждава, че Чеслав Милош е бил наистина прав, безпощадно прав, когато в „Поробеният разум” свежда една от основните стратегии на комунизма до метафората на Виткевич за хапчетата на Мурти-Бинг. Чели ли сте пророческия роман „Ненаситност” (1932) на Станислав Игнаци Виткевич? Ако ли не, ето накратко за какво става дума: някъде в Европа, по-точно в Полша, в неопределен момент от бъдещето настъпва пълен разпад; всички се чувстват нещастни, защото им липсва каквато и да е вяра или усещане за смисъл в заниманията им. Западната цивилизация изглежда обречена, а от Изток се задава заплахата на страшна монголско-китайска армия, която владее територия от Тихия океан до Балтика. Ала се оказва, че тайната на източната армия не е в нейната окупационна сила, а в хапчетата, които тя разпространява, изобретение на монголския философ Мурти-Бинг, които пренасят тотален „мироглед” по органичен път. Всеки, подложил се на „мурти-бингизъм”, както и поколенията след него, престава да помни. Нещо повече, започва да гледа със снизходителна усмивка на всякакви проблеми, измъчващи ни от миналото към настоящето.
„Мурти-бингизмът” е философия на оцеляването в категориите на принудата и насилието. Но пак с ръка на сърцето кажете: не разпознавате ли наследството на „мурти-бингизма” в днешното ни отношение към паметниците изобщо? В незнанието ни „какво да правим” с тях, усетено от детето? В опита ни гузно да ги сместим някъде, пък ако може и да спечелим?
Ролята на паметника е друга – да е носител на памет. Да бъде зрим израз на случилото се, преработвайки (по Фройд) даже най-дълбинните конвулсии на общата гузна съвест, ако искаме нещо да не се повтаря. Но неповтарянето предполага да разберем и знаем, а не да тънем в безпаметство.
Откривате ли подобни аргументи в дебата за паметника пред НДК, че и въобще в някой друг дебат за паметта (примерно за монумента на Съветската армия)? В най-добрия случай всичко се свежда до естетиката на възприятието – харесва ми, не ми харесва…По-сетне идват аргументите за чуждостта на армията-окупант (неработещи при паметника пред НДК, замислен на практика да „затвори” цикъла на българската история).
Затова, за да бъда пределно честен към въпроса на детето, ще подредя аргументите си по следния начин:
Един паметник си е на „мястото”, когато е ясно ядрото на памет, концентрирано в него. Без значение дали тя е със знак „плюс” или „минус”. Например паметникът на Съветската армия би могъл да се превърне в паметник, а не просто да е място за носталгия към комунизма, скейтърство или графични реконструкции, ако се впише в историята; ако пространството около него се превърне в тоталитарен музей на открито – с разказ-експозиция за построяването, за изнудената благодарност и принудата над българската столица да стърчи чужд шмайзер. Не мислите ли, че това е решението, разбираемо и за нашите деца, след което едни ще престане да ги свива сърцето, а при други то няма тъй възторжено да тупти?
Същата процедура е напълно приложима и към паметника пред НДК. Първо, потребно е дебатът, който ще реши съдбата му, да уточни: що за паметник е това? Какво е значението на тези 1300 години България (при 134 години модерна българска държава, 5 века османска власт и близо 2 века византийско и татарско управление) И ако отговорът се крие в късния опит за мутация на комунистическия режим към етнически национализъм, то и решението е повече от ясно. Ако паметникът остане (а не рухне или не бъде демонтиран), той предполага сходна тоталитарна експозиция, съответните табели и многоезични обяснения, както и връзка с мемориала на жертвите на комунизма, който е в непосредствена близост. Но това не може да е мемориал на българската история (както се опитват и продължат да се опитват да ни убеждават някои!)
Паметниците играят ключова роля при подредбата на миналото, но нека бъдем бдителни: подредбата на паметта, ако няма осъзнаване, не ни дава минало.
Пък и паметниците могат да бъдат отмъстителни. В потвърждение на което ще завърша със следната история. Старите софиянци знаят за политическата прокоба около паметника на Димитър Петков. Сещате ли се за какво говоря: малък паметник от черен мрамор на самия бордюр на „Цар Освободител”, на който е написано, че на 26 февруарий 1907 г. тук падна министър-председателя Димитър Петков, убит от злодейски куршум. Съдбата на Димитър Петков – сподвижник на Стамболов, опълченец на Шипка и бивш кмет на София, баща на двама жестоко убити политици – Петко Д. Петков и Никола Петков – е достойна за роман. Ала не за това иде реч. Бдителното око на столичани регистрира през годините една необичайна зависимост: щом някое правителство се заеме с ремонти по „Царя”, ала прояви неуважение към пирамидата на Димитър Петков, спукана му е работата. Така земеделците на Стамболийски бутнали пирамидата на недолюбвания Свирчо (с този псевдоним Петков подписва статиите си във в. „Свобода”) и хоп – дошъл 9 юни 1923 г. Регентът-археолог проф. Богдан Филов, който живеел отсреща, изведнъж си наумил, че паметникът трябва да гледа към булеварда – настъпил 9 септември 1944 г. И един личен спомен: свидетел съм как по ремонтите около честванията на 1300 години България (да си дойдем на думата!) паметникът на Димитър Петков ту лежеше на тротоара, ту го местеха напред-назад в посока към Паметника на Съветската армия и обратно. А старите софиянци минаваха, отминаваха и цъкаха с уста: и тази власт май ще я стигне прокобата на Свирчо! Разказвам всичко това защото наскоро „Цар Освободител” беше напълно обновен и ремонтиран. Все се каня да мина оттам и да видя какво става с паметника.
