Начало Идеи Гледна точка Памет и помнене
Гледна точка

Памет и помнене

Калин Янакиев
17.03.2014
2092

KYanakiev

Не е ли вярно, че глаголът „помня” (който употребяваме най-често с различни представки: „с-помням”, „при-помням”, „за-помням” и т. н.), ни говори по-скоро за едно (по същество познавателно) усилие по удържането и довеждането в съзнанието ни на онова, което се е случило във времето, докато напротив съществителното „памет” сочи към нещо фундаментално в нас, в което предметите, съществата, събитията са оставили – нека си поиграя с думата – „па-метка”, „от-метка”, въобще, „метка” (т. е. „белег”)? В „паметта” си ние сме белязани от битието; в „паметта” си сме битие-като-белег-от-битието. „Паметта” е нашата „белязаност” с биващото и билото. Доколкото сме (с) памет, ние сме „биващи-белязани”, ние сме живот-и-белег-от-живота (па-мет).

Но „паметта” е в този смисъл (и затова) – трябва да го забележим – структурирана не като някаква хроника, повест, сюжет (последните само се пишат на базата на запа-метеното), ами по-скоро като някаква тайнствена, причудлива рисунка, графика, идеограмна следа, която се „чете” като шифър. Запа-метеното е въобще – шифрограмата на времето, подлежаща на разшифроване в нас, имащите памет същества.

Защото, макар често да се казва, че паметта ни съхранява онова, което е „съществено”, което е „важно” за нас, ние много добре знаем, че в паметта ни обикновено стоят или се явяват, като загадъчен „стоп кадър”, фрагменти от живота ни, които сякаш нямат никакво „значение” за жизненото ни развитие, за пътя на живота ни, за неговото уникално „заплитане”, но пък по необясним начин тежат в нас. Имат „значение”, въпреки че по всички прагматични критерии са „без значение”. Ето, аз съм запечатал (запа-метил) една зимна вечер, преди много, много години, в която съм вървял, валял е сняг, по особен начин са ми се „внушавали” сградите, разминал съм се с някаква физиономия с вдигната яка…

И ето, след толкова години до днес, не тъкмо „помня” това, а по-скоро то „се помни” в мен, запа-метено е и нещо измъчва съзнанието ми във връзка с него. В него има някакъв „шифър”, който ме кани да го разчета. Би могло да се помисли, следователно, че в паметта ни нашият живот представлява някаква странна мозайка, „синопсис” от тайнствени бликове, калейдоскопичен комплекс, който се изправя от там пред нас като нещо-за-разшифроване. Има някаква много по-дълбока от прагматичната, „биографичната”, синоптична „следа”, следова рисунка, несъвпадаща с пътя на „обективирането” ни в социален и публичен план, но по отношение на която се чувстваме задължени – когато тя неочаквано се оголи пред нас – да я „разчетем”…

Дали това не е само някаква наша илюзия? Дали в живота ни, всъщност, няма нищо за разчитане, но той е в паметта ни по някаква капризна спонтанност, случайно съхраняваща се в нас? Нещо в паметта ни се „носи”, друго „е изпуснато”, но всичко това нищо не „значи”, ние няма как да го раз-четем, то въобще не е „четиво” (както си мисли в един от романите си Милан Кундера).

И все пак тук има някакъв проблем. Най-малкото в това, че нашите „спомени” са както това, което сякаш „стои” в паметта ни в готовност да бъде извикано от припомнянето, да бъде с-помнено (и така да стане „спомен”), така обаче и онова, което тя, паметта, почти без да го съзнаваме носи и съхранява и което нерядко се „уплътнява” спонтанно, без усилието на при-помнянето. Тъкмо тези последните феномени са особени – не тъкмо плодове, „произведения” на с-помнянето, а по-скоро „метки” („па-метки”), които при определени ситуации и обстоятелства се „оголват” – точно като затрупани белези, които са (били са) през цялото време самостоятелни „предмети”, а не просто „материя” за припомнящото усилие. И обикновено, оголени, едни от тях сочат, оголват на свой ред други в капризната графика, за която говорихме, че излъчва призив не тъкмо за „подреждане”, а за „разшифроване”.

Да, извикваните от при-помнянето „спомени” – спомените на припомнянето (на съзнателното припомнящо усилие) могат да се подредят хронологично и обикновено се припомнят именно, за да се подредят хронологично с цел „да закърпят” прокъсала се жизнена верига. Те са спомени-повествувателни елементи и образуват в целостта си едно repetitio (повторение) на живота ни – те са нашето перманентно съставяно и актуализирано вътрешно CV. Напротив, спомените-за-па-метки, белезите в паметта, които в необясними моменти се оголват върху нея или стоят върху лицето й, т. е. спомените сами по себе си в паметта – съвкупността от нейните „белязаности” приличат повече на стихотворение или на поема, отколкото на повест, на хроника, на роман. Те затова се и „четат” другояче – както казах, чрез (рядко успешното докрай) разшифроване. Но защо е това?

Ще си позволя да подхвърля няколко хипотези.

Не е ли забележително, че запа-метеното в паметта за разлика от запечатаното в определена материя (восък) никога не е запечатано там с определен, с постоянен интензитет. Напротив, много неща в паметта аз, в по-голямата част от съзнателния си живот бих могъл да не помня, че помня. Но те все пак са запаметени и чудното е, че в определени моменти те неочаквано се „вплътняват”. Дори, в такива моменти се и въобще се явяватвъз-помнят се в нас. Най-често това става, когато по един или друг начин се изправя пред своята крайност. Тогава именно фундаментално, спонтанно се въз-помня, че моят край ще тури край не просто на мен като някакъв гол „субект”, но на цял един свят, който именно и само в мен и благодарение на мен изобщо има битие. Така, в новелата на Лев Толстой „Смъртта на Иван Илич”, малко преди да умре, в съзнанието на героя се появяват различни, обективно погледнато незначителни случки от миналото му – определени усети, пространства…

И Иван Илич вижда цялата непоносимост, невъзможност, „скандалност” на предстоящата смърт в тези например неща: ето, ще свърша, ще си отида завинаги аз, в чието детство го имаше онзи неповторим аромат на гумената топка, която ми подариха в един далечен, далечен рожден ден, в онази неповторима детска стая, който се сгуши до онова дървено конче, което напълно бях забравил… Ще свърши, с мен ще свърши – и о, колко това е непоносимо – всичко онова, което именно и само благодарение на мен, в мен има битието си. А то е цял един свят! Защото, да, аз съм не просто „аз” – аз съм и този уникален миг, и този уникален усет, без мен невъзможен и с моя край – безвъзвратно отиващ си, никога и никъде вече не можещ да бъде, ставащ никога-не-бил. Защото аз, аз съм (бил) битието на този мирис, който без моето детство, без моята благодарност и моята радост въобще не би бил. Аз, аз съм бил въобще неговата за-па-мет-еност; в мен той е бил „метък”, имал е въобще „белег”, бил е въобще за-бележ-ителност в мен – в мястото, в което всичко въобще оставя белег и без което нищо не би го оставяло, не би дораствало до за-бележ-имост – изцелено от мимо-летността си. И ето – с моето свършване, с моя край ще свърши и всичко това. Дали следователно в моментите на актуализирането на моята крайност внезапно не се въз-помнят, придобиват интензитет, значимост, явяват за-бележ-ителността си, явяват се „белег” всички неща? И нахлуват в полето на заплашеното…

Но това е само екстремният вариант. Защото в действителност ние постоянно носим в себе си тази памет за крехкостта си. Може би определени епизоди от нашия живот, още при самото им преживяване се „вплътняват” с особена сила, с особено силна, поетическа плътност (съвсем независимо от прагматично-житейската им значимост, като историята с вървенето ми през снежната вечер и разминаването ми с някакво лице), защото те и са били преживени в особен момент на мигновено самоосъзнаване, усещане за крайността ни. Ето, това аз преживявам сега – в това „сега” нищо не се „случва”, но аз вече никога, никога няма да го преживея. Ще завия зад този ъгъл и това ще остане завинаги назад – никога няма да бъде, никъде няма да остане… Това внезапно и съвсем спонтанно, дори мигновено „самоозоваване” в постоянно и непрестанно наличното – крайността ни – може изведнъж да „впълтни” преживяваното, да го грабне от мига му и да го пренесе през времето, да го запа-мети. Ние дори можем да не осъзнаем защо то се е „запаметило” – а именно от мигновения усет за нашата крехкост, за нашата крайност, за това „веднъж завинаги”. С други думи някои безсъбитийни, не-при-метни неща се за-памет-яват, защото в паметта е възкипяла с особен интензитет носталгията, тъгата по невъзможната вечност на нещата – на нещата, които сами по себе си, голи, просто покрай-мен-минаващи са непоносимо мимо-летни.

Или пък: не се ли случва понякога, в момент на много голяма радост, пълнота на живота (току що е приключила изключително вълнуваща любовна среща), да се спреш и в миг да осъзнаеш: след две, след три, след десет години, това, което в момента е така значимо за мен, ще бъде минало и значимостта му ще е изтляла. И в това блясва тогава някаква дълбока обида. Тъкмо тя го и за-памет-ява, то започва да резистира в паметта едновременно със самото себе си и с тази реакция срещу мимолетността му – става в паметта па-метка не просто на (тогавашната) радост, но и на спасението й, на клетвата, дадена за нея. Това обикновено е паметта на младостта в нас, на онази епоха, в която за първи път сме се сблъскали с това, че нещата, тъй скъпоценни сами по себе си, са преходни, че само в нас те могат да имат „белег”.

Напротив, има и неща, които, да, когато сме ги преживявали са ни се стрували повече или по-малко значими, но придобиват същинска зрялост (мет-кост) сякаш тъкмо когато и защото сме ги над-живели. Те, тъй да се каже, са имали тогава, в момента на преживяването им колкото мед, толкова и горчивина, днес обаче е останал само медът им. И медът им се сгъстява от самата им надживяност. Те са запа-метени не просто защото са били, но и защото (вече) са били. И паметта ги има, носи, за да ги разгръща непрекъснато в дълбочината им. Като се у-таяват тези неща разкриват тайната си.

Накрай, има и особени полета на празнота, на немота в паметта, които изглежда не са следствие от немощта, бедността на паметта (неподатливостта й на „белязване”, на не-в-печат-лителността й), но от особено тежка, „от-метка”, „белег”, който са оставили. Те са нещо като „черните дупки” в космическото пространство, които с огромната си гравитация буквално „всмукват” и анихилират цели съвкупности от спомени, не позволяват с-помнянето около и във връзка със себе си. В тези „пустоти” на паметта тогава е не тъкмо празно, а пълно, пълно с па-мет.

P. S.

Каква ли тайна е в такъв случай „вечната памет”, за която се молим в чинопоследованията на опелото и панихидата? И дали записаното в нея, ако бихме могли да го „прочетем” не би се оказало съвсем, съвсем различно от записаното в „записаната” ни (секуларна) история?

Калин Янакиев
17.03.2014

Свързани статии

Още от автора