В програмата на Киномания 2013 има една рубрика „Живот като на кино”, където предизвикателството е да открием дали животът може да бъде по-ефектен от киното.
Може би сте чували правилото, че реалният живот никога не е достатъчен за една добра сюжетна конструкция (неореалистите не биха се съгласили, но те пък не държат особено на фабулата). Необходимо е да се доукраси или додраматизира, или просто да се насити екранният живот, за да не се проточи в поредица от паузи, които разтягат „случването” и убиват ритъма. Това е проблем, над който се налага да се потрудят филмите „по действителен случай”, например. На някои им е по-лесно, защото „действителната история” вече е превърната в книга, преди да стигне до екрана и следователно някой е свършил половината работа по „драматизацията”; на други не им пука, защото си мислят, че съдбата/ситуацията, за която ще разкажат, е достатъчно драматична сама по себе си; а трети просто залагат на актьорския талант и така изпълнителите се нагърбват (успешно или не) с цялата тежест по Въздействието.
В програмата на Киномания 2013 има една рубрика „Живот като на кино”, където предизвикателството е да открием дали животът може да бъде по-ефектен от киното (или поне колкото него). Наред с останалите в тази панорама гастролират виртуозният пианист Либераче и порномагнатът Пол Реймънд. Отговорни за екранните им изяви са американецът Стивън Содърбърг и британецът Майкъл Уинтърботъм. „Зад свещника: Моят живот с Либераче” представя екстравагантния музикант и шоумен в периода на връзката му с младия Скот Торсън, написал по-късно книга по въпроса.
The Look of Love разказва в ретроспекция за възхода на бонвивана Пол Реймънд между недвижимите имоти и страстта по голи момичета, която превръща в печеливш бизнес. Общото между двамата мъже е страстта да забавляват масите, да бъдат (поне) „в устата на хората”, и склонността към прекаляване. Най-определящата им характеристика е егоцентризмът – на единия не му пука какво губи по пътя си, а другия просто не забелязва, отдаден на потребността от… удоволствие.
Стивън Содърбърг беше много многообещаващ дебютант, когато през 1989 г. спечели Златна палма в Кан със „Секс, лъжи и видео”. След това създаде интригуващи и вълнуващи филми като „Извън контрол” и „Ерин Брокович”. После (някъде от 2000 г. и „Трафик” насам) навлезе в зоната на социологическите проучвания и някак се отказа от изграждането на (интересни) персонажи в полза на проследяването на обществено-социални факти. Знаем, че умее да забавлява публиката, защото негово дело са трите серии на „Бандата на Оушън”, също така знаем, че е добър „режисьор на актьори”, но болшинството от филмите му през последните десет години (а Содърбърг е наистина продуктивен) са „многословни” и скучновати – челни места в тази тенденция заемат двете серии, посветени на Че Гевара (2008), и „Странични ефекти” (2013).
Майкъл Уинтърботъм не е типичният британски режисьор и определено е разностранен творец. През годините се е пробвал във всякакви жанрове: от социален реализъм (Wonderland) през военна хроника („Добре дошли в Сараево”) и фантастика („Код 46”) до скандална еротика („9 песни”) и кулинарна документалистика („Кулинарен тур”). Интересува се от документално кино, много уважава Томас Харди (от „Джуд” до „Тришна”) и ето го сега в зоната на биографичната драма. The Look of Love е любопитен, но за съжаление доста конвенционален и някак си резервиран филм.
Богатият еротоман Пол Реймънд погребва любимата си дъщеря и прави равносметка на живота си. Стийв Кугън е интересен актьор, но единственото, което ще запомним за персонажа му, е, че е започнал като „момче с 5 лири в джоба” и обожава голи момичета – колкото повече, толкова по-добре. Уинтърботъм не е пропуснал да отдели време на отделните характери, филмът е балансиран между житейска философия и „случване”, има красиви жени и хореографски номера и все пак… липсва му размах и убедителност на въздействието. От човек като Пол Реймънд може да се очаква повече, когато става дума за шоу, най-вече в живеенето на собствения му живот, дори под формата на не много весела равносметка.
При Либераче обаче, не можем да се оплачем от липсата на шоу. Минаваме „зад свещника” и откриваме един свят на ръба между фарса и трагедията, в който кичът балансира с истерията и тъгата. Дали благодарение на експлозивната личност на виртуозния пианист, характера на средата, лична и публична, в която Либераче се движи, или на възможността да работи с актьори, които изцяло се потопяват в ролите си, но Содърбърг е успял да постигне доста въздействащ ефект. Взирането в душата на персонажите изтласква на заден план социалните механизми и режисьорът най-сетне отново се интересува предимно от човешка психология и междуличностни отношения, едно своеобразно завръщане към „наследството” на „секс, лъжи и видео”.
„Зад свещника: Моят живот с Либераче” проследява израстването на един сирак, попаднал под крилото на Либераче и шест години по-късно изпаднал оттам. Филмът е успешен, защото не размахва назидателно пръст и не прокламира морални послания. Мат Деймън като Скот може да ви дойде малко в повече, но Майкъл Дъглас е умопомрачителен – сърцето и душата на тази киноистория. И ако се запитате дали наркотиците провалят връзка на Скот и Либераче, или тя си е била поначало обречена, значи Содърбърг е успял в най-голямото предизвикателство за един разказвач – да заинтригува с биографичната си историята и да предизвика съпричастност отвъд хроникьорската регистрация на събитията. Нещо, с което Майкъл Уинтърботъм се е разминал, в опита си да ни представи как изглежда любовта.
