Както всяка година, в края на юни за два дни в селото пристигна панаирът. Само за час уличката до реката се напълни с коли и микробуси, търговците опънаха навеси и тенти, наредиха сергиите. Те завладяха изцяло и паркчето, в което растяха големи дървета и сянката им в тая жега беше истинска благодат. Навред се появиха изписани на картон надписи – „Улица на занаятите“, „Улица на вълшебствата“, „Улица на лакомствата“. В горния край, до площада, паркираха фургоните, където щяха да пекат скара, да продават бира, сокове и сладолед. Там наредиха, както му е редът, маси и пейки.
На самия площад монтираха виенското колело и един надуваем дракон-пързалка, голям като двуетажна къща.
И се започна.
Хората вървяха между сергиите, разглеждаха, пипаха, пазаряха се. Пластмасови играчки, бомбички, чехли, фланелки с надписи и с ликовете на футболисти, маски. Момченцата веднага изкупиха автоматите и започнаха да стрелят на воля. Момиченцата се втурнаха към плюшените чантички и изкуствените нокти.
Семейство Карамаждракови се готвеха за панаира отдавна – момченцето събираше стотинки в една тенекиена кутия от нескафе, кака му и тя, само че банкноти. Бащата и майката също се радваха, имаха повод да облекат новите си дрехи. Дядото на свой ред проявяваше нетърпение, той цял живот беше работил като учител по трудово и искаше да разгледа на всяка цена пирографираните изделия, това беше тайната му страст. Да не говорим за баща му, за прадядото. Макар и на инвалидна количка, и той искаше да отиде сред хората, да поговори с някой набор за войната, в която беше участвал, да си покаже на всяка цена ордените и медалите, защото кога друг път щеше да му падне такава сгода, чак догодина, ама дотогава я камилата, я камиларят. Прадядото беше на цели сто и шест години, като навърши стоте, го интервюираха за радиото и вкъщи още споменаваха това интервю. Получи се лек конфуз, когато прадядото настоя да облече сакото с ордените и медалите. Напразно го убеждаваха, че ще пукне на жегата, той беше непреклонен.
Семейство Карамаждракови вкупом стигна първия вал. Там, съвсем в началото, стратегически се беше настанил татуиран младеж по потник, който въртеше захарен памук. До него, в сянката от колата, дремеше върху платнен стол на жегата някакъв старец с шапка с козирка, а в скута му спеше шишенце с алкохол. От време на време старецът се отръскваше като куче, оглеждаше се наоколо с древните си, млечни от пердетата очи, надигаше шишенцето и после отново изпадаше в бебешка дрямка. Бащата, който буташе количката с прадядото, веднага съзря своето спасение. Той първо купи две пръчки със захарен памук за децата и сетне любезно помоли младежа да паркира до стареца на стола и прадядото с инвалидната количка, че да не го друса нагоре. Младежът вдигна рамене, беше му все едно.
– А, до прадядо? Че добре, бива.
Оставиха единия прадядо до другия и продължиха напред. Дядото и той заседна пред пирографираните дъски и повече не мръдна оттам. Момченцето веднага се ориентира къде продават автоматите. То изсипа в шепите на баща си стотинките, а той на свой ред ги изсипа на масичката на продавача. Продавачът махна с ръка, не му се броеше и връчи на момченцето пушкалото. Момченцето натисна спусъка и автоматът започна да киха като болна овца.
Кака му се обзаведе с нови нокти, седна на една пейка до сухото шадраванче в центъра на парка и започна да си ги монтира. Бащата и майката ѝ поръчаха да наглежда момченцето и пуснаха котва горе на пейките, където студената бира веднага извика меланхолна мъгла в очите на бащата, а жена му започна да се смее без повод.
След час и няколко изпити бири двамата най-сетне се насочиха към вкъщи. Намериха дъщеря си на старото място, до шадраванчето, заобиколена от три момчета с нещо като магарешки гриви на главите, останалото обръснато, които не сваляха очи от нея. – Къде е брат ти? – попита майката. Момичето вдигна рамене и баща ѝ прекалено силно я дръпна за лакътя. Лесно намериха и дядото, той си беше при пирографираните дъски. Сега оставаше да намерят момченцето. Но не го виждаха никъде, а изпитата бира превръщаше тревогата им в паника. Слава Богу, откриха го в долния край, при продавача на захарен памук. То се целеше в двамата прадядовци с автомата и подсилваше много умело звука от стрелбата с уста. Но те двамата, напълно разбудени, бяха заети да си подават шишенцето с алкохол и не се стряскаха особено. Но по едно време прадядото-домакин се усети. Той отхлупи шапката от главата си и на слепоочието му зейна дупка колкото яйце. И промълви нещо.
– Какво каза? – попита бащата. Той се беше успокоил след намирането на момченцето и отново беше станал контактен. Младежът, който сучеше захарния памук, отвърна:
– Все за това говори. Това му е фикс-идея. За раната си от войната…
На тръгване бащата забеляза, че на ризата на прадядото с дупката в главата грее един орден. Но не беше удобно да си го искат обратно.
