Або е преводач на книги от английски език, писател, редактор и пътешественик. В негов превод на български излизат значими произведения като „Пътят към кея на Уиган“ на Джордж Оруел, „Изборът“ на Едит Егер, „Патриот“ на Алексей Навални, „Справихме се, хлапе“ на Антъни Хопкинс и др. Автор на сборника с разкази „Тука е така“ (2024) и пътеписа „Поводи за връщане“ (2019). По-рано тази година излезе дебютният му роман „Неадекватните“, вдъхновен от опита му като учител във Великобритания, където той се сблъсква с всеобхватна бюрокрация, задушаваща политическа коректност, потискане на инициативността на младите педагози, самовлюбени ученици, приучени да вярват, че имат права, но не и отговорности, и фокус върху изпитните резултати за сметка на знанията и уменията на учениците. Романът е написан на английски език, защото първоначалните адресати са били британците, но излиза първо на български в превод на Александър Маринов-Санчо.
Два месеца след публикуването на „Неадекватните“ с Або разговаряме за явленията, които го провокират да разкаже тази история, и последствията от тях за учениците, учителите и обществото – тема, която става все по-актуална и в България, тъй като и тук вече се наблюдават сходни тенденции в сферата на образованието.
От самото начало на периода ви като учител във Великобритания ли се чувствахте ограничен от прекомерната бюрокрация, дисбаланса в правата и отговорностите на учителите и учениците (в полза на вторите) и другите явления, които описвате в книгата, или неволите ви започнаха по-късно и тогава загубихте желание да преподавате?
В началото бях вдъхновен. И аз, като героя на книгата Слав, исках да преподавам езици, защото много обичах уроците по езици. Учил съм английски, испански, португалски, френски и винаги е имало интересни текстове за културата на тези страни и народи, за география, история, наука. Искаше ми се хем да упражнявам собствената си обща култура, хем да предавам на учениците любопитството си към различни сфери на живота.
Отговорът на въпроса дали разочарованието е настъпило в самото начало е: „Да и не“. Обучението за педагогическа квалификация в Англия продължава 10 месеца. Първите месеци прекарваш изключително в университета и с напредването на учебната година лека-полека влизаш в училище. В университета бях въодушевен, но в момента, в който стъпих в училище и започна реалният ми досег с отговорностите и напрежението на учителството, включително бюрокрацията, и работата пряко с децата, започнах да се обезкуражавам и да се отчуждавам от професията. В университета трябва да подготвяш много документи, има бумащина, и аз си мислех, че в момента, в който приключа с обучението, това също ще приключи, но въобще не беше така. Всъщност в училището бумащината се утрои, работата – също, защото от седем-осем часа, които имаш да преподаваш като студент, за един миг стигаш до 21 часа, това е хорариумът. Същевременно заплатата ти пада на една четвърт от възнаграждението, което ти дават, докато си студент. Когато си студент, те замерят с пачки, защото нямат кадри и се опитват да мотивират хората да станат учители. От 30 души, завършили педагогика, малцина остават в системата.
На какво се дължи разминаването между това, което ръководителите на училищата казват на новите учители – имаш свобода на действие, изисквай от децата и пр., – и реалността на терен, която е обратното на това, което се казва на преподавателите при постъпването им на работа?
Това е като при предизборните кампании в политиката: политиците казват, че ще дойдат на власт и ще оправят държавата за няколкостотин дни, но на практика не правят нищо от това, което казват. Същото се случва в училище: трябва да документираш какво е казано и че всички са го чули и са се подписали под него.
При този модел на работа не се ли получава ситуация, при която системата измерва това, което се поддава на измерване, докато много от ценностите и уменията, които учениците би било редно да развиват, като старание, трудолюбие и уважение към другите, не са лесно измерими и резултатът не се вижда веднага?
Тази среда е отровна. В момента това е една капиталистическа система, която просто се опитва да увеличи приходите и печалбата си. Във Великобритания държавата определя основните аспекти на функциониране на образователната система, но всяко училище до голяма степен е частно и холдингът, който го управлява, прибира комисиона, която се измерва в процент. Този процент нараства, когато има повече ученици и повече финансиране от държавата, което освен с броя на учениците се добива по линия на техните диагнози и техните резултати. Така че ако резултатите бъдат завишени изкуствено, финансирането нараства. Въобще няма мисъл за бъдещето на децата и на обществото, за да може да говорим за някакви идеали в тази индустрия.
Каква е основната причина за дисбаланса, видим вече и у нас, при който учителите са обезправени, а учениците имат права, но не и задължения?
Този дисбаланс е контрапродуктивен и върви против целите и на нашето идеалистично виждане за системата, и на циничното капиталистическо виждане на собствениците на училищата. Аз се отказах да бъда учител будител, когато осъзнах, че не съм емоционално ангажиран с общността, в която преподавах, защото тази общност изяде не само мен, а и много други хора по начина, по който изяжда Слав в романа. Конкретно във Великобритания аз отдавам този дисбаланс на поствикторианската вина. Англичаните имат мрачна колониална история, и то от близкото минало, спомените са пресни. В онези години те са се държали ужасно с децата, с имигрантите, с хомосексуалните, в по-малко степен и с жените и в момента се опитват да изравнят везната, но се получава свръхкомпенсиране.
Тази вина сякаш наподобява вината, която германците продължават да изпитват заради Холокоста и която опитват да компенсират чрез свръхлиберално отношение към имигрантите и други социални групи.
Да. И понеже споменаваш Холокоста, за мен това е причината в момента да няма толкова еднозначен отзвук срещу действията на Израел. Защото някои от речите на Нетаняху в съдържанието си по нищо не отстъпват на речите, които Хитлер е изнасял. Липсата на такъв отзвук срещу неговите изказвания е резултат от същата тази овехтяла вина, която някои хора носят, без да е тяхна. Аз нямам вина за това, което хората са направили преди 100 години, нито пък мога да се гордея с делата им. Затова никога не казвам, че се гордея с нашите възрожденци – аз се радвам, че ги има, благодарен съм им, но думата „гордост“ е изключително опасна. Обратната страна на монетата е срамът. Заради този срам, който британците изпитват, и заради националната им гордост, че са най-прогресивната, най-великолепната държава, се стига до това, че напоследък Англия затъва. Често ходя там и виждам, че тяхната икономика и социалната им система страдат вследствие на всички решения, взети през последните години.
В България в последно време наблюдаваме сходни тенденции в образователната система – загуба на уважението към авторитетите; превръщането на свободата в свободия; нормализиране и донякъде дори насърчаване на несъобразителността и некомпетентността; бюрократична машина, която се опитва да налага контрол, но сякаш ситуацията безвъзвратно е излязла извън контрол; липса на ясна визия за ценностите, разбиранията и нагласите, които училището би следвало да възпитава у учениците. Ние обаче нямаме колониалната история на британците, така че не можем да търсим отговора в стремежа към свръхкомпенсиране спрямо миналото. Каква е причината да наблюдаваме сходни тенденции в България?
Защо се случва в България, аз мога единствено да спекулирам. Първо, много българи в активна трудова възраст се връщат от Запад. Те са се обучавали в Германия, Англия, САЩ – все държави, в които се наблюдават тенденциите, за които говорим – и идват с нагласата, че ние трябва да организираме по-добре своето общество, защото ние сме доста по-хаотични в много аспекти. Второ, хората искат да решават някакви проблеми, за да се чувстват полезни, в някаква степен тъкмо това е смисълът на живота, и някои просто имитират това, което са видели на Запад. Може би те не са се сблъсквали с проблемите от моята гледна точка, защото не са били учители. Днес получих съобщение от българка, която преподава в Лондон, прочела е книгата и ми пише: „Много хубаво сте го описали, точно така стоят нещата и в моето училище“. Някои от съгражданите ни, които са отишли на Запад и са се върнали – може да са жени, хомосексуални мъже и жени, представители на етнически малцинства, – са се чувствали приети там, докато тук се чувстват низвергнати и затова се опитват да имитират тези общества, което е разбираемо. Друг проблем е мащабът – при население от шест милиона, което не е малко, учениците са около 700 000, съответно централизираната система на управление не може да вземе предвид всички различия между хората. Затова мисля, че трябва да има по-голямо самоуправление в училищата, те трябва да могат да подбират правилник и програма, които да отговарят на нуждите на техните ученици.
Не трябва да забравяме, че новините и медийното съдържание, което консумираме, са еднакви, независимо дали сме в България, Англия, Германия, или САЩ. Ако вземем скорошния случай с наръгването на един ученик от друг и предложението за поставяне на детектори за метали на входа на училищата с цел по-голяма сигурност, това е пример за ситуация, при която ние – ако приемем, че ние сме хората, които трябва да вземат решенията, – даваме бърз отговор на обществото, за да ни остави то на мира да си вършим другите неща. Не се влага много мисъл, което има общо и с неспособността ни да се концентрираме за дълги периоди – обществото няма търпението да изчака да се вземе ефективно решение в дългосрочен план и трябва да се направи нещо веднага в стил TikTok.
На какво основание очакваме да имаме активно гражданско общество, отговорни политици и отговорни ръководители в образованието и бизнеса, ако възпитаваме идващите след нас да си мислят, че имат права без отговорности? В бъдеще немалко от тези хора ще станат ръководители в различни сфери.
Ще станат – и това е плашещо, защото те не умеят да се изразяват точно, не могат да си задържат вниманието върху една задача за дълго време и не ценят компетентността, независимо в коя сфера. Мисля, че оттук нататък много важна роля ще изиграе спортът, защото той изисква концентрация и дисциплина и ако някой иска да е добър в който и да е спорт, трябва да развие тези качества. Също и музиката, защото, за да станеш пианист от световно ниво, трябва да прекараш хиляди, хиляди часове пред пианото. Но пък аз забелязвам, че амбицията започва да отстъпва в обществото. На децата им се казва, че няма нищо срамно в това да бъдеш посредствен, раздават им се грамоти, защото са завършили на 16-о място в състезание с 16 участници, за да могат да се чувстват добре, вече чувствата са водещи във всичко. А е толкова ценно да загубиш, да се провалиш, защото така учиш нови неща. В една лекция пред студенти тенисистът Роджър Федерер казва, че може да е спечелил много турнири, но уточнява, че е загубил голяма част от разиграванията, в които е участвал в кариерата си. Има интересна статистика и за баскетболиста Майкъл Джордан – той е пропуснал няколко хиляди стрелби в кариерата си. В добавка, когато в училище няма триене, няма конфронтация, за учениците е много трудно да предвидят последствията, ако се стигне до конфликт извън училището или извън собствената им среда.
Една от жертвите на сблъсъка между минало и настояще е значението на думите и понятията. Например днес мнозина приемат наказанието за изначално порочна практика, за която дори не трябва да се говори, само че наказанието има своята възпитателна функция и не би трябвало да се бърка с изтезание. Същото се отнася за чувства като срама, които едва ли не трябва да бъдат избягвани на всяка цена, но също имат важна социална роля. Споделяте ли този прочит на случващото се в последно време?
Това е едно от нещата, които ме прокудиха от Острова. Еволюцията се низвергва като нещо първобитно, което вече не ни засяга – тя си е свършила работата и оттук нататък всичко е социален конструкт. Защо хората изпитват срам? Когато аз демонстрирам пред своето племе, че се срамувам, неговите членове разбират, че аз приемам социалните норми: направил съм нещо, противно на тях, но се разкайвам и съответно искам да продължа да бъда част от групата, защото в противен случай те ще ме изхвърлят от пещерата и аз ще трябва да се оправям сам. Така че срамът има важна социална функция, той е като лепило. Също и наказанието: когато съм направил грешка пред другите и не демонстрирам срам, те трябва да ме накажат, за да демонстрират, че не приемат подобно поведение в тази група, а за да работи гладко тази група, тя трябва да има споделен метод на работа и цели. В училище обаче децата не може да се наказват, защото е прието, че това ги травмира. Не, в дългосрочен план тях ги травмира липсата на наказание и на срам. Учениците развиват нагласата не само че са пó, пó, най, а че са единствени и не се налага да се съобразяват със света; те искат светът да се съобразява с тях. Затова искат да вярват, че съществуват не знам си колко пола – защото аз днес съм се събудил с този пол в съзнанието си и всички вие, които днес общувате с мен, трябва да се съобразите с това, което аз съм решил.
Преди 15–20 години ние създадохме нова реалност чрез интернет. Това е един тотално нов свят, излязъл от човешките ръце, в който всички живеем различно от начина, по който живеем в реалния свят. Преди години ми изтриха профила във Facebook и около два месеца не присъствах в социалната мрежа. Първо, почувствах облекчение. Второ, почувствах се, все едно съм излязъл от киносалон: досега си живял известно време в този филм и изведнъж излизаш, виждаш светлината отвън, виждаш, че хората говорят за различни неща. Ние постоянно си създаваме такива светове – първо беше интернет като цяло, после беше Facebook, след това – Instagram, сега е TikTok. Когато си успял да си създадеш условен рефлекс да сменяш световете, които обитаваш, ежедневно, по много пъти, не ти коства особено голям стрес да си създадеш нов свят, в който има примерно 71 пола.
Кои са неадекватните в цялата тази картина?
Всички сме неадекватни, защото всеки бива измерван с различен аршин. Слав е неадекватен в системата, системата е неадекватна за Слав, а за обществото системата и Слав са неадекватни – по различни начини. Мисля си, че „Неадекватните“ е роман за неизбежното неразбирателство между различните звена в обществото, което обаче в момента е докарано до абсурдни мащаби. Ние просто не знаем какво да правим, няма откъде да знаем какво да правим. Развитието на света днес се измерва в часове – това е безпрецедентно. Децата, които са в 1. клас тази година, ще завършат училище през 2037 г. Имате ли представа как ще изглежда светът през 2037 г. и какво ще предлага пазарът на труда? Никой не знае. Затова са важни уменията, приложими в различни области на живота – нашата човешка природа няма да се промени, ще се променят обстоятелствата. Ние трябва да можем да се адаптираме, а за да се адаптираме, трябва да можем да четем, да учим и да прилагаме новата информация в света, какъвто и да е той. Новите технологии орязват способността за концентрация, но аз не съм голям привърженик на идеята технологиите да се махнат от класната стая, защото това вкарва децата в една абсолютно изкуствена среда. Децата трябва да знаят как да използват технологиите, за да се възползват отговорно от ползите, които те носят, а не технологиите да управляват живота им.
Има ли образователната система във Великобритания, а и в България капацитета да подготвя хората за живота в един толкова сложен и непредсказуем свят?
Не мисля. По-скоро надеждата ми е, че образованието ще се деинституционализира, ще бъде много по-персонализирано, което технологиите биха позволили, както и ако има повече педагози, защото те ще могат да обръщат повече внимание на децата. Образователната система днес не върши работата, за която е създадена. Тя е продукт на индустриалната революция – трябват ни обучени кадри, които да могат да оправят документи и машини, но това вече не е приложимо. В момента училището, както и детската градина – и това никой не го отрича дори – е мястото, където родителите могат да оставят децата си по две причини: едната е да бъдат свободни да работят, другата е детето да се социализира. В повечето училища обучителната функция не се изпълнява.
Какво бихте казали на настоящите и бъдещите учители в България?
Не се плашете от директорите, които ви трият сол на главата, задето не сте си оправили документацията – това не е най-важното. Бъдете готови да си загубите работата, за да отстоявате позицията си на просветители.
