0
3709

Паник атаките ни

Няма как да ги избегнем, това е истината. Колкото и да се опитваме да сме спокойни, уравновесени, кротки, те ни сполетяват внезапно, избликват ненадейно от преизподнята и от нашата душа също. При различните хора протичат по различен начин, оставят различни поражения, някакъв правирус, от който се сгърчваме, после се оттеглят от нас и ние отново се изправяме. Но сме по-различни вече.

И за да успеем да осмислим и изговорим една връхлетяла ни катастрофа, ние се нуждаем да я сравним с нещо друго. И ето, само в един човешки живот, в моя живот – три такива премеждия.

Чернобил беше първото. Дъщеря ми беше на две години. Нямах друга мисъл, освен тази да я предпазя, да я спася. Някакъв дълбок, атавистичен инстинкт просто действаше в мен и ме ръководеше. Спомням си как отчаяно търсех детски пюрета в бурканчета и сухо мляко, за да има за следващите месеци незаразена храна, която да ѝ давам. Прозорците затворени, навън не се излиза, подът се мие колкото може по-често, пият се капки йод, също се взимаха някакви таблетки, вече не си спомням какви, зеленчуци и плодове не се ядат, всъщност нищо не беше безопасно, нито месото, нито млякото. Само че нищо от това не се казваше по телевизията и радиото. За това не се пишеше във вестниците. За това само говорехме помежду си и слушахме по „Свободна Европа“. Нямаше брифинги, нямаше сводки, нямаше и помен от информация в официалните медии. Напротив, от време на време по телевизора се появяваше някакъв полуидиот професор – медик ли беше, що ли, и с наглостта на деветосептемврийския си манталитет ни убеждаваше авторитетно и бездушно, че паниката била безпочвена, че основания за тревога изобщо нямало, че да, имало било там някаква авария, но тя била овладяна веднага и изтичане на стронций и разнасянето му във въздуха нямало, а западните медии твърдели така, защото водели идеологическа война. Това, което днес наричаме фалшиви новини, тогава бяха официалните новини. Нощем се събуждах и плачех пред креватчето да детето си, защото светът, в който то беше дошло с толкова нетърпение и радост, беше отровен и аз се чувствах отговорна и виновна за това. А официалните власти нехаеха със своята типична арогантност към простосмъртното население. Та нали те бяха друг вид хора, друга каста, те бяха безсмъртни. За тях се носеха в правителствени самолети минерална вода и сухо мляко, зеленчуци, плодове, месо – всякакви незаразени храни. Не излизахме от вкъщи, не извеждахме децата навън. Очаквахме часовете за емисиите на „Свободна Европа“, която особено усърдно властите заглушаваха точно в тези дни. Мислехме само как да опазим децата си, те бяха най-уязвими. А нямаше откъде да се купи храна. Проявявахме изобретателност, помагахме си, обменяхме информация. Много по-късно видяхме какви са последиците от Чернобил в близкия периметър. За щастие успяхме да опазим нашите деца.

Втората катастрофа беше Лукановата зима. Празните магазини. Дългите опашки от три часа през нощта, за да успееш да купиш два литра прясно мляко и една кофичка кисело. Повече не даваха. Страхувахме се, че това ще продължи години. Комунизмът се сгромолясваше с трясък и повличаше всичко към някаква тъмна и бездънна бездна. Не можехме да се радваме, че комунизмът е паднал, защото след себе си беше оставил една опустошена държава. Вероятно това е била и целта, за да се появи впоследствие носталгията по изобилието на комунизма, когато е имало всичко – имаше по един вид хляб, месо, салам, обувки, автомобили, панели, телевизия, вестници, радио, идеология. Точно като в затвора, където има килия, легло, костюм, маса, храна, обувки, режим – всичко еднакво и всичко е поравно.

И после – Виденовата зима на 97-ма година. Заплатата ми беше както на всички пет долара и отново се събуждах нощем, и отново в ступор, в отчаяние и в страх, и отново в плач, защото как можеш да отгледаш две деца с пет долара? Не можеш да отгледаш две деца с пет долара, би казал днес проф. Мутафчийски кратко и ясно.

Тези кризи не бяха по време на война. Некадърно управление беше довело държавата в състояние, което в другите страни се случва само когато бушува война. Бедственото положение само за няколко месеца пречупваше психиката на големи групи хора, като ги деформираше до края на живота им.

А в последните четири години, докато пишех „Поразените”, четях за онова, което се стоварва върху България след деветосептемврийския преврат. Внезапно, за няколко дни, един начин на живот се сменя с друг, едни хора се превръщат в други, всеки, който не е с комунистите и не приема техния манталитет, поведение, действия, начин на мислене, става враг, който трябва да бъде прочистен. На моменти ми ставаше физически лошо от описанието на онези зловещи дни и нощи, за които четях. Отново се будех нощем, отново в безмълвен ужас, самата аз бях поразена как беше възможно наследниците на онези убийци и днес да са отново сред нас и да „палят алчната си за власт лула от горящата брада на човека до тях”, според сполучливия израз на проф. Ал. Кьосев.

Днес бедствието е световно – „най-голямата криза след Втората световна война“, всички страни са засегнати, във всички страни се вземат едни и същи мерки, с които да се ограничат пораженията върху здравето и икономиката, обществата се стремят към обединение.

Врагът е опасен, защото е невидим, всеки вирус е с диаметър 50–200 нанометра, прониква през повечето маски, предава се лесно, симптомите се появяват късно и не знаем кой е заразен и кой е здрав – всички еднакво сме изложени на опасността, всички еднакво сме потенциално опасни, затова е нужно да бъдем еднакво отговорни. И точно затова паленето на лулата от пламналия огън е безотговорно и опасно. То произвежда втора криза в общата криза, защото много хора заради политическа симпатия са склонни да пренебрегват биологичната опасност. Затова освен предпазна маска на лицето си трябва да имаме и предпазна маска на съзнанието си. Освен да спазваме санитарна дистанция един от друг, трябва да се дистанцираме и от безотговорния популизъм. В същото време да отворим съзнанието си и сърцето си към благородните постъпки на хилядите доброволци, лекари, медицински персонал, полицаи, учители, аптекари, служителите в магазините, шофьорите и всички други, благодарение на които обществото ни функционира. Ние избираме дали да гасим пожари, или да си палим лулата от тях.

Срещу коронавируса все още сме беззащитни, но срещу коронакризата, поне нашето поколение, има изграден имунитет от кризите, които вече сме преживели.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияМила Родино
Следваща статияКризата на коронавируса като пропусната възможност