Начало Идеи Гледна точка Паноплия
Гледна точка

Паноплия

3918

Неотдавна синът на моя приятелка, който отдавна живее в чужбина, претърпя тежка злополука. Когато получи лошата вест, тя веднага замина при него и остана там няколко месеца, докато той се стабилизира. След като се върна в България, ми се обади да ми разкаже какво се е случило. Историята наистина е странна. В същия ден, когато станала злополуката, няколко часа по-рано, тя имала среща с известен окултист, срещата била неприятна, тежка, той се опитвал да ѝ се налага, да издевателства над нея, тя не отстъпвала, разделили се враждебно, била разстроена, била като премазана. И само няколко часа по-късно дошла шокиращата вест за злополуката със сина ѝ. Била разтърсена издъно. Разказа ми още, че е убедена във връзката между нейната среща с този човек и катастрофата. Отначало не вярвах, мислех, че нейното заключение се дължи на шока, който е преживяла, но тя ме убеждаваше с подробности, че връзка съществува. А не е човек, който си внушава и съчинява.

А аз се сетих за едно мое преживяване преди години, което бях забравила. Бях влязла в една галерия да разгледам изложбата на известен художник. Придвижвах се някак вяло и без особено въодушевление от картина на картина, когато вниманието ми се прикова от едно платно и се заковах пред него – картината представляваше обърната дърво, корените му в небето, короната надолу в земята. И сега като си припомням, е пред очите ми. Картината не ми харесваше, но и нещо не ми позволяваше да се отместя от нея. Като че ли бях попаднала в капан. Останалите посетители спокойно преминаваха край мен без да бъдат уловени и заклещени в тази невидима, непредвидима  примка. Усетих, че започва да ми се завива свят, да получавам замайване, да получавам гадене. Казах си – не може да бъде, въобразявам си. Но ми прилошаваше все повече, не си въобразявах. Успях да се откопча, да избягам, да, буквално избягах от галерията като от огромна опасност, поех с пълни гърди въздух, като че ли до този момент някой се беше опитвал да ме задуши. Изпаднах във вътрешна паника, какво е това, какво се случи. И до днес не мога да си го обясня напълно, макар, че си го спомням реално.

Припомняхме си и други подобни случаи, които наши приятели са ни разказвали, случаи, в които са преживявали различни злополуки, нещастия, премеждия, изпадали са в критични ситуации, в които са се оказвали безпомощни. Така през тези преживявания, спомени и разкази стигнахме до думите на апостол Павел от посланието до Ефесяни, където той говори за нашата борба, която „не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (6:12). Езикът, с който апостол Павел пише, понякога е изненадващ. Така изненадващи са военните термини, които използва в този откъс от посланието: Заради това приемете Божието всеоръжие, за да можете се възпротиви в лош ден и, като надвиете всичко, да устоите. И тъй, стойте, като си препашете кръста с истина и се облечете в бронята на правдата, и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира; а над всичко вземете щита на вярата, с който ще можете угаси всички нажежени стрели на лукавия; вземете и шлема на спасението и духовния меч, който е Божието слово“ (13-17). Апостолът изброява въоръжението на християнина, защото нашата борба не е лека, нито е кратковременна, понякога дори е на живот и смърт. Апостолът говори за истината, за правдата, за мира, за вярата, за спасението и изброява оръжията, с които ние ги отстояваме – бронята, щита, шлема и духовния меч. Нарича това „Божието всеоръжие“, като използва древният военен термин – „паноплия“. И наистина, военната терминология не е неуместна в духовния текст, защото ние във всеки момент сме застрашени от нападение, когато отстояваме вярата си и принципите си, често се натъкваме на омраза и озлобление. Имаме нужда от броня, от шлем и щит. Християнското всеоръжие е Божието всеоръжие. Нуждаем се от него, нужно е да го познаваме, защото без него сме беззащитни.

Темата на нашия разговор ми припомни думите на апостол Павел за поднебесните духове на злобата и за нашата броня. Вярата създава някаква невидима броня, която ни запазва от злото в този свят, благодарение на тази броня и на този щит ние се опазваме от поднебесните духове на злобата. Не винаги го съзнаваме, но вярата е една невидима броня, в която винаги сме облечени и която ни пази. Въпреки нашата броня, често злото ни застига. Вярата ни е немощна и затова бронята ни е уязвима и пробиваема.

За да е неуязвима, бронята трябва да е изкована от здрава стомана. Днес е времето на имитациите и броните и мечовете често са от метализирана пластмаса. Днес навред около нас наблюдаваме примери на примитивна формална духовност. Сещам се за едни примигващите икони из фейсбук с надписи „Чудотворната икона, която сбъдва желания на всеки, който я гледа. Ако я споделиш, получаваш всичко, за което мечтаеш“. Срещала съм дори „Днес почитаме пророчицата Ванга. Който сподели рано сутрин на този ден, ще бъде пълен с късмет, здрав и закрилян.“ Съвременният „бабавангизъм“ води началото си от „людмилието“, същността на което така точно описа наскоро Тони Николов. Това е еклектичната духовност, безцърковното християнство, спиритичният магизъм, добиващи все по-широко разпространение днес. Не е никак трудно да си обясним нарастващите мащаби на съвременна псевдодуховност – тя просто запълва вакуума от истинска духовност. Тя е лесна и ефектна – само поглеждаш към чудотворната икона, намисляш си желание и в следващия миг то се сбъдва.

Всяка духовност, лишена от нравствена същност, е магизъм, който може да бъде просто смешен, но понякога може да бъде и опасен, както в случаите, за които разговаряхме с моята приятелка. Всяка подобна духовност обръща дървото с корените нагоре, обръща естествените закони на света, обръща доброто в зло, съюзява се с поднебесните духове на злобата.

Затова са ни нужни бронята, щита и шлема на вярата. Но и нозете си трябва да обуем в готовност да благовестим мира. Бронята ни ще е здрава, само когато служим на правдата и сме препасани с истината.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора