Начало Идеи Папата срещу популистите
Идеи

Папата срещу популистите

7969

Твърди се, че когато обсъждали съдбата на Полша в края на Втората световна война, Уинстън Чърчил предупредил Сталин да не подценява мнението на Ватикана. В отговор съветският лидер прекъснал Чърчил с въпроса: „Колко дивизии има римският папа?“. Три десетилетия по-късно предупреждението на Чърчил доказа своята далновидност: изборът на полския кардинал Карол Войтила за папа Йоан Павел ІІ през 1978 г. се превърна в първата крачка, довела до разпадането на съветския комунизъм.

В контекста на днешната разгорещена риторика около бежанската криза в Европа, популистките лидери в Централна Европа сякаш перифразират Сталин: „Колко избори може да спечели папата?“. Въпросът не е лишен от основание. В деня преди папа Франциск да издаде апостолическото насърчение[1], в което отправи посланието, че грижата за мигрантите трябва да бъде за католиците също толкова важна, колкото и съпротивата им срещу абортите, самообявилият се за защитник на християнството министър-председател на Унгария Виктор Орбан спечели убедителна изборна победа с посланието, че гостоприемството към мигрантите е по-лошо от абортите.

Защо гражданите на посткомунистическите държави с католически мнозинства останаха безразлични към посланието на папа Франциск? Защо възходът на десни партии като „Право и справедливост“ в Полша и „Фидес“ в Унгария, представящи се за носители на католическата идентичност и привличащи подкрепата на много вярващи, доведе до открит конфликт с Ватикана? Дали възходът на популизма в Централна Европа е знак за завръщането на религията или за задълбочаване на секуларизацията в обществото?

Миналата година институтът Пю публикува социологическо изследване, посветено на ролята на религията в посткомунистическите държави, което дава някои от възможните отговори. Изследването стига до извода, че възраждането на религията след края на комунизма намира различен израз в преобладаващо православните страни от Източна Европа и в католическите държави в Централна Европа. В православните страни като Русия, България и Румъния се наблюдава възход на религиозната идентичност, докато равнищата на религиозна практика остават сравнително ниски. Хората се определят като православни християни, макар рядко да ходят на църква или да четат Библията. За тях православната идентичност е свързана с националната идентичност, с чувството за гордост и културно превъзходство. Социолозите наричат този феномен „да принадлежиш, без да вярваш“.

За разлика от това, в католически страни като Полша, Унгария, Литва и Чехия процентът на зрелите хора, които се определят като католици, е намалял след края на комунизма. Нивата на посещение на църквите и другите индикатори за религиозно посвещение са като цяло по-високи, отколкото в техните православни съседки, в страните с преобладаващо католическо население обаче също се наблюдава нарастваща тенденция Църквата да се възприема като национална, а не като духовна институция.

В този контекст напрежението между Ватикана и католическите общности в Централна Европа не е изненадващо. То е свързано с новото положение на Европа в католическия свят. Свикнали сме да възприемаме католицизма като европейска религия, от известно време обаче това не е така. И докато 70% от православните християни живеят на стария континент, мнозинството католици днес са извън Европа – в Латинска Америка и все повече в Азия и Африка.

Както посочва колумнистът на Ню Йорк Таймс Рос Даутат, макар голяма част от света да е влюбена в папа Франциск, мнозина вярващи и духовници изпитват недоверие към него и се опасяват, че понтификатът му може да се окаже бедствие. Недоверието към този неевропейски папа е особено силно в Централна Европа. Много католици в Полша и Унгария гледат на папа Франциск по начина, по който твърдоглавите комунисти и партийни апаратчици гледаха на съветския лидер Михаил Горбачов по време на „горбиманията“ в края на 80-те години – като на опасен ревизионист, корумпиран от медийното внимание и заплашващ целостта и силата на тяхната вяра. Когато говорят за папата, хората в Полша обикновено имат предвид Йоан Павел II.

Все пак трудно бихме определили популистката десница и Католическата църква в Централна Европа като идеална двойка. За популистите християнството е не толкова връзка между човека и Бога, колкото връзка на една общност с друга общност. Възходът на популизма се дължи повече на страховете от разпространението на исляма, отколкото на близост с религиозните доктрини на католицизма.

Както от добрия християнин, така и от популисткия избирател се очаква да живеят в постоянен страх. Но докато християните се страхуват да не направят нещо лошо, популистките избиратели са постоянно обзети от страха, че някой друг иска да им стори нещо лошо. С други думи, страхът, проповядван от амвона, е тъкмо обратен на политиката на страх, проповядвана от популистите.

Социолозите доказват, че практикуващите католици в Полша и Унгария са по-склонни да гласуват за десните популистки партии. В същото време правителствата в Унгария и Полша не пропускат възможността да докажат привързаността си към Църквата, както на риторично, така и на политическо равнище, с мерки като строгата забрана на абортите например. Епископите от Централна Европа приветстват този подход. Възможно е обаче те да поискат да преосмислят тази политика. Романтичната връзка между Църквата и популистката десница лесно може да се превърне в духовна криза.

Католическата църква в Централна Европа е изправена пред дилемата дали може да позволи на популистките лидери да говорят не само от името на хората, но и от името на Бога. И дали това не би предизвикало антипопулистка реакция, която да се обърне и срещу Църквата? Градските либерали в страни като Полша, макар и да симпатизират на посланията на папа Франциск по въпроси като климатичните промени или моралната криза в съвременното общество, все по-често възприемат Католическата църква като противник, докато консервативните вярващи гледат на популистките политици като на свои духовни водачи. В крайна сметка възходът на популизма може да постигне това, което комунизмът не успя: развод между Църквата и обществото в Централна Европа.

[1] Апостолическо насърчение Gaudete et Exultate („Радвайте се и се веселете“).

Англоезична версия на статията е публикувана в „Ню Йорк таймс“.

Иван Кръстев (род. 1965 г.) е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии в София и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика. Бил е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившия министър-председател на Италия Джулиано Амато. Автор е на месечна рубрика в „Ню Йорк Таймс“ и на получилата широк отзвук книга „След Европа“ (2017). Неговата книга „Имитация и демокрация“ (2019), писана в съавторство със Стивън Холмс, спечели наградата „Лайънъл Гелбър“ за най-добро англоезично изследване по въпросите на международната политика. През 2020 г. излезе книгата му „Утре ли е вече? Как пандемията променя Европа“. Носител е на престижната награда за европейска есеистика „Жан Амери“ (2020).

Свързани статии

Още от автора