Кончината на папа Франциск съвпадна с дебата за включването на религията в програмата на българските училища.
Изумително е какво се чува и по двата повода. Очевидни неверници обсъждат сакрални въпроси.
Защо да са очевидни неверници?
Ами защото ако не бяха такива, щяха да запазят тишина. Те сигурно биха оправдали активното си участие със засвидетелстването на дължимо лично отношение, но позициите им са такива, че тази версия не издържа.
Какви са позициите им?
За папа Франциск се говори така, сякаш той не представлява нищо повече от светска фигура с влияние върху политическите процеси. Какво бил казал, как бил постъпил — изричат се квалификации и присъди, без да се отчита същността на неговото присъствие, която би трябвало да е неразривно свързана с Божия промисъл. А промисълът не може да бъде оценяван според конструирани извън него критерии. Или ако това се случва, то тези, които дават оценките, отричат свещеното право и профанизират темата, като отменят религиозния план и го заместват с прагматиката и ползите на десакрализираното живеене. Разбира се, по-нахалните от тях биха се обосновали с известни теории, които слагат знак на равенство между божественото и земното, доколкото второто е проява на първото, и в този ред на мисли биха защитили своите етически претенции към духовния водач. Но това наистина би било проява на нахалство, защото действията им фактически изключват въобще Божественото и се установяват само в рамките на земното, отказвайки му различен смислов хоризонт извън ограничения от присъщите му рамки.
Затова можем да кажем, че с шумни публични разсъждения се захващат именно неверници. За вярващите тайнството е живо и пред него те по-скоро смирено мълчат.
Дебатът за включването на религията в програмата на българските училища страда от същите недостатъци. И тези, които са „за“, и тези, които са „против“, се държат така, сякаш собствено от тях зависи осъществяването на Божията воля. Едните бранят религията и настояват да ѝ се обърне внимание, другите бранят религията и се боят, че с нея ще бъде злоупотребено, че тя ще бъде пропагандно употребена. В подобно поведение няма логика, ако се вярва, че Божията воля представлява надхвърляща човешките измерения висша сила. Но нали, аргументират се авторитетно всички те, ние сме неин проводник, ние носим отговорност и не можем да останем пасивни, през нас се сбъдва, което е писано да се сбъдне… В продължение може да се добави, че щом има дебат, значи е писано да има дебат и така нататък в лошата безкрайност на една многовековна морално-религиозна казуистика. И нека приемем, че щом нещо се случва, то има причина да се случва и тази причина е от висше естество. Но все пак бихме могли да установим, че поуката от провеждането на спорове като настоящия е разкриването на тяхната несъстоятелност. Защото ако ние сме проводник на Божественото, то то ще сбъдне колкото чрез нас, толкова и въпреки нас – така или иначе, ние му служим.
Има чисто атеистична нагласа, която стои встрани от такъв фатализъм. За нея споменатите въпроси не представляват интерес. Атеистите имат проблем само ако религиозният догматизъм наложи санкции върху тях, но в нашата част от цивилизования свят такава развръзка не се предвижда.
По-скоро между уж вярващите се разпространяват тревожни сигнали, сред религиозно изкушените дебнат опасности, които те се опитват да предотвратят, и в тези свои опити губят вярата си.
За да си я върнат, добре е поне за малко да се смирят и да помълчат.
