0
1628

Папа Хем, отец Тома и „Когато бях Хемингуей“

„Когато бях Хемингуей“, Николай Петков, издателство „Фама“, София, 2022

Още преди да прочета написаното от професор Каприев в предговора към книгата на Николай Петков „Когато бях Хемингуей“, знаех, че заглавието трябва да се възприема буквално. Вече добре познавах отец Тома, а повече от 20 години и Петков. Пътешествах заедно с „Кирил и Хипатия“, „Борхес и другите – там“, „Тук, с Гогол“, посетих „Стадионът на Старата госпожа“, открих мистичната природа на шаха с „Шахматни етюди“. Отец Тома, макар и не без съпротива от моя страна, придоби влияние върху мен. За добро или лошо (има благочестиви люде, които биха посочили този аспект), Тома така дълбоко се срасна с мен, че започнах да мисля като него.

И ето го сега като Папа Хем, тръгнал отново на път. Към Куба. Нали сега е Хемингуей. Без пари и багаж, подобно на старика Биант, който напуснал обсадената Приена и когато го попитали къде са вещите му, посочил главата си и рекъл: „Omnia mea mecum porto“ („Всичко свое нося със себе си“). Чилингирово е като Приена, но без персите, или може би с тях. Иначе защо Тома ще го напуска с бавната походка на Биант, който не носи нищо в ръцете си?

И ето ни на път към Хавана. Но първо ще поговорим с Ясмин в един добре познат търновски бар. Тази Ясмин е по-различна от онази, с която и аз се запознах в същия бар. Тази Ясмин говори като Тома, то с времето всички, дори и аз, се уподобяват на него. Та според тази Ясмин Тома трябва да разкаже за своето пътуване „съвършено постният разказ… защото истинският сюжет трябва да е постен и предсказуем… поне според Чехов и Хемингуей“.

Цялата мистификация на тази Ясмин, е че тя притежава смелостта и пророческия дар да измисли себе си. Тома само това и чака, някоя Ясмин да го провокира… И ето пътуването започва… През Москва, направо към Куба. На летище „Шереметиево“ батюшката се смирява с бутилка Хенеси[1], „което – по един или друг начин – също може да се опише като аскетичен подвиг“.

Жените в книгата, подобно на другите познати дами от историите на Николай – Леда, Ксана, Дилейни са „едно и също борхесоподобно същество, боязливо и пъстро, като откъсналата се от него паунова опашка“. Ако ги събереш заедно в една стая „те ще говорят като един и същи човек… особено ако пият заедно 50-годишен коняк“. Да ги слушаш също – по един или друг начин –  е аскетичен подвиг. Все пак Тома е отец и в длъжностната му характеристика е вписано, че трябва да бъде и аскет. Той много добре знае, че този свят е като „утринна роса, понесе се над него вятъра и няма го вече“, или казано по друг начин – „знае две и двеста“. Затова суетата не му е присъща. И в своя „постен разказ”, аскетизмът го налага, а и нали такъв трябва да бъде по Хемингуей, той говори за преходността. Без леко досадното и монотонно мрънкане на Еклисиаст, без неговата лежерност и ориенталска отпуснатост. Макар че о. Тома е пълнокръвен ориенталец – пресметлив, обича пазарлъка и внимава „да не го минат“, – в неговите истории има страст, има присмех, има радост и човешка топлота в споделеността на всеки миг от живота.

Като антипод на Ясмин, Алекс, Джамая и Тита – почти безплътните женски същества в разказа на о. Тома –  ще срещнем и една старица сред развалините на „Ла Тубурунера” – Ана Цар, която „някога е била чудно красива“. Забравила всички езици, дори човешкия, последната икономка на Хемингуей, самотна и луда, „на котешки език рецитира писмата му“. Котките на Папа са се умножили, но и изродили. Плъховете, които съжителстват с тях, „тежки и охранени“, се движат в колони като на военен парад… а там, на фронтовата линия, дреме Ана Цар. Тази апокалиптична картина, достойна за филм на Хичкок, носи ясно послание: Преходност, Разруха, Суета. Мене, Текел, Упарсин от видението на пророка. И посред този апокалипсис о. Тома по детски се обръща към Ана на български: „Здрасти. Да, бабо! Българин съм. Свещеник съм“. Като прочетох това се усмихнах. Отец Тома е дете, дете свещеник, което приема много насериозно своята мисия. Мнозина биха се заблудили, че той е „сладострастник“ (ако се позовем на църковния сленг). Няма как да не забележим обаче, че жените в неговите истории, са някак безплътни, както вече казах; метафора, подобна на библейската „Песен на песните“. За какво е метафора Възлюбената не се знае съвсем и до днес, равините спорят дали е душата, Израил, Премъдростта. Християнските мистици пък казват, че била Църквата.

Обаче в разказа на о. Тома тази метафора очевидно говори и за нещо друго. Ана, някога красивата Ана, сега е луда баба. Смалена е. Отец Тома знае, че не вълшебната кожа от Куду се смалява. Смалява се Папа Хем, който черпи от нейната сила, докато пише прав, стъпил върху нея. Това го знае и Ана, затова вярва, че отец Тома наистина е имал видение за Папа и затова е тръгнал на път, и ето го сега сред развалините на „Ла Тубурунера“.

И понеже всички се смаляваме, историята има край. Тома го е нарекъл „Такива никога няма да бъдете“. Като есхатологичен човек отец Тома знае това много добре. „Махалото беше достигнало до крайната си точка. От най-далечният Изток – остров Бали – се бе оттласнало зад Карибите, в Бразилия. И Земята свърши. Жените – също! Вече нямаше нищо. Но трептенията се успокояваха и пружинката трябваше да се върне към равновесната си точка”. Тази равновесна точка, казва о. Тома, е гара Чилингирово. „Оглозгана от времето, тя е марлинът, който мъкне със себе си“. 

Натъжих се, като прочетох това. Не ми се разделяше с Тома. Макар че този свят е наричан често „Море“ в църковните песнопения, отказвам да повярвам, че Тома е Старецът, колкото и да му харесва да играе тази роля тук заради Хемингуей.

Кой знае, може пък отец Тома да реши да тръгне към Аляска? „Не е невъзможно“, би казал Петков. Ако Ясмин е все още Там.

Ами Мадагаскар? … Земята не е свършила. И жени дал Господ. Стига о. Тома да не е решил да сее царевица в Дивдядово. Едва ли. I Like To Move It, както пееха едни приятели.

И понеже съм теолог професионалист – Петков твърди, че в тая сфера най-големият професиналист е дяволът, – бих изградил следният напълно легитимен в църковно отношение силогизъм: Бог е творец на видимия и невидимия свят. Човекът е сътворен от Бога по Негов образ и подобие. Ergo, Човекът също може да сътворява светове – видими и невидими. Демек да ги измисля. Пък после, ако реши, да ги остави те да доизмислят него самия.

Такава е мистичната и мистификационна диалектика на о. Тома. Той, както вече стана ясно, ще си остане дете (само децата казват „глупости на търкалета“, а в книгата има цял разказ с това заглавие!), което има смелостта да се остави да бъде доизмислено от собствените си светове. Подобно на своя Създател. Дали пък и Бог не е дете? Та затова Христос прегръща децата и казва, че Царството Божие им принадлежи.

Историята свършва, но разказите за нея са безброй, или поне колкото морския пясък. И „едно-единствено, добре налучкано изречение може да придобие вълшебната сила да спасява“.

И тъй, Ръководството по Сътворение на Действителност „по-истинна и несравнимо по-смислена от реалността“, както мъдро е забелязал професор Каприев, е пред теб читателю. Довери се на о. Тома и се остави да бъдеш измислен от собствената си история.

–––––––––––––––––

[1] Тук е редно да отбележим, за да се знае добре от любезния читател, че о. Тома не плаща тези екстри. Доста тропарчета трябва да изпее, за да плати, а сега, разбирате предполагам, не е подходящият момент за това.