или Фактофикция на военномирния трудоден
„Трудовак“, Алберт Бенбасат, издателство „Колибри“, 2026 г.
„Тук голата реалност развенчаваше по гротесковост литературната“ – казва разказвачът още в началото на този трудовашки роман. Бързо ни става ясно, че това произведение се вписва по оригинален и остроумен начин в редицата блестящи образци на комичния военен роман като „Приключенията на добрия войник Швейк“ (1921) на Ярослав Хашек или „Параграф 22“ (1961) на Джоузеф Хелър. Романът на Бенбасат умело се движи в плоскостта на шаржа и скеча, но при навлизането в дебрите на делничния абсурд жанровите граници се разколебават. В крайна сметка този „трудов роман” е не просто пародия на комунистическото всекидневие, а нещо повече – литературно-антропологичен спомен за комунистическия бит през фокуса на една особено ярка негова проява, инак така слабо коментирана – трудовите войски.
Разказвачът на „Трудовак“ напомня периодично, че „трудовата повинност“ на „народната демокрация“ е една от най-същностните метафори на комунистическото общество. В него се съдържат в най-пълна степен всички основни характеристики на системата – и хипокризията, и целият абсурд на обществото, което губи основанията си. Тъкмо тук уж комичният тон на разказа пропада, тъй като „трудовашката реалност“ притежава страни, чийто трагизъм изисква други жанрови избори.
Хърватската журналистка и писателка Славенка Дракулич например също се движи в прозата си между комизма и трагиката при описанието на комунистическия и посткомунистическия бит. От една страна, имаме нейните „Басни за комунизма“ и „Как преживяхме комунизма и дори се смяхме“, от друга, книги като „Холограми на страха“ и „Като да ме няма“. Но докато Дракулич сравнително по-категорично отделя жанрово книгите си – на романи и литературна есеистика, „Трудовак“ експериментира с възможностите на самия романов жанр и неговата присъща хибридност.
И Дракулич, от друга страна, дори когато заявява в есеистиката си „комичния поглед“, пак не остава винаги твърдо последователна. Даже към предговора на книгата си „Как преживяхме комунизма и дори се смяхме“ тя започва с колебанието дали това заглавие не е твърде самонадеяно, понеже „все още не сме преживели комунизма и нямаме на какво да се смеем“. Все пак Дракулич успява да улови доста комични страни на комунизма, понеже аналитичната ѝ перспектива е насочена отдолу нагоре и в полето на тривиалното. Ако в своите анализи на тоталитаризма Хана Аренд поставя въпроса за „баналността на злото“, Дракулич очевидно тръгва оттам, но в неговите всекидневни битови проявления. И тъкмо тези битови проявления са понякога ярко комични, друг път по-скоро абсурдни и макабрени. Така е и в препратката към филмовата сатира на унгарския режисьор Петер Бачо „Свидетелят“ (1969), която писателката припомня заради „тунела на социалистическия ужас“ в лунапарка, където плашат малките деца с образите на Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин. „Ние окончателно излязохме от този тунел – пише Дракулич, – но открихме, че не всичко е точно така, както си го бяхме представяли… Може би сме преживели комунизма, но все още не сме го надживели.“
Разказвачът на „Трудовак“ също оглежда комунизма отдолу нагоре, но тази перспектива е много особена. Дракулич, която е известна със своята феминистка позиция, приоритетно избира женския поглед и тъкмо той дава тривиалната, както тя твърди, а всъщност неофициална и демаскираща линия на описанието. Но жената – припомня писателката – поначало е в неовластена, маргинална и уязвима позиция.
„Трудовак“ поставя разказа в друг малцинствено-маргинален ракурс. При това от самото начало – в режима на принудителния абсурд. Струва си да помислим тъкмо за това, че ярък интелектуалец като Алберт Бенбасат, известен със своите литературно-исторически и книговедски изследвания, въпреки постоянното иронично самоусъмняване на романа в качествата и устойчивостта му, а може би и благодарение на това, създава една увлекателна, остроумна, но най-вече прецизна в своите анализи проза за комунистическата реалност. И на първо място за това е важна ролята на трудовашкия буквализъм, превърнат в тотална метафора за комунистическата държава. Затова и самият роман се самоопределя като „фактофикция“, понеже постоянно се движи между описанието и анализа, между реалността на абсурда и абсурда на реалността.
Понеже е писан от български интелектуалец, при това български евреин, този трудовашки роман казва много повече за времената, в които „Дружната песен“ на Георги Кирков оглася масово простора със своя рефрен „Да живей, живей трудът“, а същевременно, струва ми се, че по един много фин начин „Трудовак“ бръква в раната и на комунизма, и на посткомунизма. От един българо-еврейски автор изглежда разбираемо да се очаква, че при споменаването на трудовата повинност той ще заговори на първо място за годините на Втората световна война, за „монархо-фашисткия режим“, за Закона за защита на нацията. Алберт Бенбасат обаче сякаш използва това очакване, за да преобърне разказа откъм неочаквана за него перспектива. Защото неговият разказвач тук не говори от позицията на етноса, понесъл най-много страдания в човешката история, което особено при нацисткия и комунистическия терор на ХХ век превръща този етнос в символ на новото мъченичество, и за това категорично трябва постоянно да се напомня.
Разказът в този роман е от перспективата на принудително унизената и маргинализирана общност на „трудовака“. И каква изненада! – всъщност никаква изненада не е, освен прикривана обществена тайна – трудовашките поделения са пълни с голяма маса народ, за което в комунистическите статистики се говори под сурдинка. Интелектуалци и висшисти, грамотни и неграмотни, „бивши хора“, семинаристи (които селяшкият комизъм на комунизма държи да нарича презрително-подигравателно „попове“ и „чернокапци“) в масовото обкръжение на цигани, джебчии, сводници, криминални типове, затворници… Всички те в един „трудовашки интернационал на всеобщото унижение“. И хуморът ала Хашек или Хелър е някъде дотук, понеже читателят сравнително лесно може да се ориентира в престъпната схема на комунистическата държава, която по добре овладения тоталитарен модел събира „политическите“ с „криминалните“, за да може да осъществи по-цялостно и садистично своя контрол.
Фактофикцията на „Трудовак“ показва по сладкодумен, но и безкомпромисно аналитичен начин „Българския параграф 44“. При това плъзгайки „голата реалност“ по острието на бръснача. Романът на Бенбасат е тънка реплика на „Параграф 22“, но преди всичко реплика на голямата демагогия, която определя съветската окупация на Девети 1944 г. като Отечествена война и Освобождение. (Впрочем затова беше водена много по-дългогодишна и яростна битка не за мавзолея на Георги Димитров в центъра на столицата ни, а за Паметника на Съветската армия, чиято арматура продължава да се подава застрашително.) „Параграф 44“ е тъкмо в този основен държавен абсурд, че комунистическата диктатура, българското разузнаване и Държавна сигурност служат не на българската държава, а на чужда окупационна империя – съветската. Затова и „Трудовак“ е същевременно остра сатира, понеже показва измамата на така наречения „български мирен етнически модел“. Нито е български, нито е мирен – сякаш показва този роман. Защото и мирът му – по време на Студената война – е възможен само в контекста на пародийната буквализация на поделението в Мирково, където служи разказвачът.
„Трудовак“ оголва похватите на комунистическата диктатура по разнообразни пътища в хода на разказа, а тези пътища са винаги и мнемотехника за преживяното. Макар да е, от една страна, биографична проза (и тук бихме могли да го сравним например с мемоарния роман „Живот по неизбежност“ на Кирил Топалов и с романа-пъзел „Петте кьошета“ на Панайот Карагьозов), романът добре работи с техниките на фикционалната дистанция. По този начин той същевременно демонстрира и редица демагогски фиктивности на режима. Претенциите за стабилност се сгромолясват, а както тялото на новобранеца е унизително разголено, така се оголва и самата реалност на трудовашката държава. Идеологическата фасада на „Работническо дело“ (официозът на ЦК на БКП) е демаскирана през трудовите войски. Затова и в романа се появява трудовашкият вестник „Трудово дело“. Както пише Калин Янакиев, анонсирайки през август 2025 г. предстоящата поява на романа на Алберт Бенбасат, „всъщност тези „войски“ бяха флагрантно опровержение на техните твърдения [на комунистическите демагози – б.м.], че в „социалистическата ни родина“ всички хора „са равни“, че е ликвидирано всяко разделение на хората по съсловен, етнически, расов и т.н. признак. Защото т.нар. трудови войски по същество бяха узаконен от държавата двугодишен трудово-наказателен концлагер, изначално „присъден“ на цели класове, навършили 18 години момчета – лагер, присъден им за не-лично (а значи по същество… „онтологично“ или съсловно) провинение“[1].
Разказвачът на „Трудовак“ не акцентира остро върху драматизма (и трагизма), за който пише в есето си Калин Янакиев, но и ни най-малко не го прикрива. Това, което прави е, че представя различните човешки истории в повече или по-малко трагикомична светлина. За да подчертае обаче тъкмо измерението на човешките загуби, романът завършва с трагическата ирония, която „кръстче по кръстче“ пресича зачеркнатите оставащи дни от трудовашката служба на героя и последните дни от живота на умиращата му от рак майка. А ракът – помним го от мащабния епос на Солженицин – е може би най-глобалната метафора за „империята на злото“, за Архипелага, чиито „злокачествени клетчици пълзят ли, пълзят“ по петте континента.
Всъщност този роман говори за „убийственото трудолюбие“ на тези „злокачествени клетчици“. Кръстче по кръстче… Клетчица до клетчица… Само какви чудовищни метафори на лишаването ни от свободата!
––––
[1] Янакиев, К. Трудови войски – концлагерът за „неблагонадеждните“ при соца. В: Портал Култура, 24.08.2025.
