9
695

Парадокси

AZahariev

Мина година. Сезоните изтекоха. Съвсем в реда на естеството си. Миналият юни, ако си спомням правилно, беше по-душен от този и повече приличаше на един нормален юни. Сега не е така – времето е променливо и е по-скоро дъждовно и хладно, отколкото ясно и открито, което поне на мен ми носи сънливост и унилост. А тя вреди на работоспособността. И на душевното здраве.

В средата на юни миналата година започна протестът. Той мина през различни фази, за характера на които вече е говорено много, както от политологическа, така и от други перспективи.

Но нека припомня все пак, че някои хора силно прибързано обявиха антиправителственото недоволство и контрапротестите за събития, изявили, проявили парещата и пронизваща социалната ни плът линия на разделение в българското общество. Избухване на грубото и асиметрично разделение между една сравнително задоволена и стабилизирала се икономически средна градска класа, от една страна, и изпадналото в колапс мнозинство от населението на страната, от друга. Израз на падината между „платените от западни фирми и фондации” протестиращи по централните улици и истинския, живия български народ.

Сега, може би, съжаляват за тези си приказки.

Спомняте си вероятно култовото телевизионно явяване на господин Кирил Добрев например, в което той за минута и нещо направи от една човешка личност алегория. „Леля Паца” и нейният засаден с големи, с български домати, двор се видяха в очите на депутата Добрев като антипода на разлигавилата се и свръхтънка прослойка на младата – във възрастов план – софийска буржоазия заедно с нейните велосипеди, кучета и деца. Това си остана комплексният символ на тази класа в говора на някои хора в последната година.

Тогава, по онова време, си позволих да попитам господин Добрев от позицията на колонката си в портала „Култура” дали той искрено мисли, че разломът минава по лехата от домати, която ни посочи. Попитах го дали не смята, че нелегитимното разбиване на социалния баланс в България, така важен за едно развито и демократично общество от съвременен тип, не се движи по една друга, различна полоса.

„Аз със сигурност не се изживявам като властелин на държавата и с нито едно мое действие не се показвам като такъв. Обратното – наблюдавам, че с всички свои действия обаче господин Василев показва, че тъкмо той се изживява като недосегаем властелин на държавата.”

Тези думи на Делян Пеевски дойдоха като отговор на казаното от Цветан Василев, че Пеевски вече се е самозабравил и че вижда себе си като едновластен стопанин в България. Цитатът не е буквален, но няма и защо да бъде. Няма нужда от буквалност тогава, когато се опре до нуждата от такива цитати.

Това, което искам да ви кажа сега, е следното. Изпречва се насреща ни с голяма сила въпросът, имаме ли наистина достатъчно основание да мислим, че гражданското общество в страната е изминало за една година много важен път от своето развитие и че е успяло със своето възмущение и своята възмутена упоритост да наложи промяна в морала на политиците и в начина, по който се прави голямата политика в България?

Аз самият написах наскоро, че протестът в крайна сметка е постигнал целите си. Правителството на Орешарски ще подаде съвсем скоро оставка, ще има избори, от изпълнителната власт беше свалена подкрепата на партиите, които я създадоха и поддържаха. Протестът сякаш успя.

Мина малко време и бях накаран от ставащото да се замисля върху тези си мисли и да се усъмня в адекватността на преценката си. Към това замисляне ме насочиха най-вече думите, които си размениха Цветан Василев и Делян Пеевски през медиите.

„Пеевски се изживява като властелин на държавата. Сегашното развитие показва, че е един голям мит, че сме тандем. Господин Пеевски винаги е имал своя път в живота. В последната година той стигна прекалено далеч.”

Разпадът в лагера на властта в последно време не внушава всъщност усещането за успех на протеста. Напротив, усилва се чувството за непреодолимата бездна между задкулисието и хората, изправили се срещу него. Понеже това е задкулисие, което доброволно продължава да разкрива себе си като задкулисие. И това е себеразкриване, което се прави методично. Така е, мисля си, защото безсрамните преобръщания, раздели, събирания и прегрупирания, които се извършват сега, не са акт на евакуация от потъващия кораб, а със своята циничност целят да покажат, че има едно просто и определящо всичко разделение – на господари и слуги. Нагло и лепкаво се внушава идеята за истинската бездна, разделяща българската нация. Господари и слуги, както и случайни минувачи.

Целта е да се покаже, че в обществото ни зависимостите са разпределени вече трайно и че протестите, възмущенията, колелата и децата не могат да свършат сериозна работа. Те са паралелни реалности само.

Но ето точно затова протестът парадоксално успя. Защото ги предизвика да се разкриват и да се нервират, разкривайки се. Постоянството на слугите от площадите все пак доведе до изнервяне. Виждате, че пренареждането става все по-невротично. Излиза, че протестът действително постигна поне някои от своите цели.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияФрагментарният характер на живота
Следваща статияИгра с литературата