1
3801

Парадоксът на Страстите

Нищо, абсолютно нищо до ден днешен – било в индивидуалния, било в обществения и историческия живот на човека не е откривало Истината по друг някакъв начин, освен като Истината за своята несъвършеност, за своята несъстоятелност, суетност, немилосърдност, – сиреч не е откривало Истината по друг начин освен като отвъдна на себе си. И това съвсем не е релативизъм, защото нали нещата в човешката, в осъзнато живяната история, се релативизират не сами от себе си, а от рано или късно откриващата се за тях Истина, от Истината, която следователно Е, съществува – макар че за всеки случай и за всяко историческо и човешко образувание се оказва различна от него.

Откровението на Истината – откровението ѝ на човеците, на техните дела, на техните установения – винаги следователно е тъждествено на Съда на Истината над тях и съкрушението, изумлението е тъждествено на жизненото постигане на това откровение.

И ето – единствено в откриваното от този Съд „друго“ – винаги „друго“ в сравнение с битието на света – е Бога. Бог е отвъдната на този свят и на неговите възможности – Истина. Отвъдна, винаги отвъдна на света Истина, която, обаче е Истината за света.

И ето – тук е парадоксът. Бог – Който в Своята непостижима Истина и святост – перманентно отрича всяко съизмервано с Него, сам отвека и непостижимо Се е отрекъл от Своето отрицание, от Своя Съд над човека и света. Парадоксално казано: в Своите неизповедимо-благостни дълбини Бог се открива като по-свят от… абсолютната святост, с която съди света, като по-праведен от абсолютната праведност, пред която всичко се оказва неоправдано и заслужаващо отрицание. Бог – казвам – Сам по Себе Си се оказва по-свят от онази непосилна за света святост, която Той е определил за света. Защото Бог не само изисква и сочи на света тази святост и тази Правда, не само „пояжда“ фактическото състояние на света с тази святост и с тази Правда, – Той я и дава на света.

Нека да се замислим върху това. Ако у Бога отвека я нямаше тази „парадоксалност“ – ако Той, непостижимо Светият и неосъществимо от другиго Истинният, бе в Своята святост и истинност само и единствено Съдия и изобличител на света – то нима пределното Му постигане от света не би превърнало последния – по израза на един съвременен мислител – в „солен стълб“, в подобие на жената Лотова, която видяла гнева Господен, когато той се изливал в цялата си мощ над Содом и Гомора.

Там е работата обаче – и в това е най-дълбоката същност на постигнатото от християнското човечество, че – непостижимо за всеки ум – Бог отвека и утвърждава самия отвека отрицаем и осъждан от Него свят. Утвърждава го – в Своята „свръхлогична“ милост – за да не утвърди просто нищожеството му. Утвърждава го, за да не утвърди навеки вечната отвъдност на Правдата спрямо този свят. А щом Бог го утвърждава, то значи този, именно този безконечно отрицаван, грешен свят е и безконечно ценен – ценен у Бога, ценен за Самия Бог, Божествено ценен свят.

Но ето защо, всички ние, християните – с цялата си трагична история, с всичките си деяния в нея, с всичките си безумни идеи и начинания – всички ние, които, според собствения си дълбок опит , сме „прах и пепел“ пред Истината, все пак – в Истината не сме „прах и пепел“. Всички ние, които сме безконечно нищожни пред Бога, все пак – у Бога сме безконечно ценни. И Сам Бог – открил ни отвека Своята Истина и святост, открил ни с това нашето безконечно недостойнство пред Истината, същевременно ни е забранил отчаянието, забранил ни е да отричаме себе си и своето достойнство.

Парадокс е – велик парадокс, открит ни с въплъщението на Словото – че ние, „съсъд на тлението и греха“, съсъд на най-големите мерзости, съсъд на нескончаемото богоборчество и крушения, сме възлюбени у Бога и сме издигнати от Него на неизмерима висота – на висотата на ценност, за която… Сам Бог жертва Себе Си.

Мисля, че този парадокс с най-голяма сила ни е открит в зрелището на Кръста, за което особено трябва да отворим очите си в тази Страстна седмица.

Защото ние рядко си даваме ясна сметка какво страшно откровение е всъщност Кръста. Та той ни показва… Истината за света. Когато питат: къде е Истината, потресаващият отговор е: ето я – тя виси на Кръста. Когато питат: каква е Истината, потресаващият отговор е: ето – това Разпятие. Когато питат: какво гласи Истината, отговорът е – ето това – че светът е убил Истината, че светът е Бого-убиец.

Божествената Истина е открита на света като вечния Съд над света, като окончателната присъда над него. Защото Истината за света е неговото архипрестъпление, неговият архигрях. Истината за света е този невероятен „скандал“ – това Разпятие. То е Истината, такава е Истината. Самата Истина е – Разпятие.

Но значи Истината – пределната, най-дълбоката Истина, която търсим – това е вечната рана на човешката съвест.

И същевременно – има нещо също толкова знаменателно, също толкова изумително в това, че… Бог е приел Кръста, че Истината е понесла да бъде разпната. Защото и това, и това е Истината: че Разпятието е понесено. Отвека е било решено да бъде понесено, било е понесено и завинаги вече е понесено. Това е наистина изумително: Бог не отхвърля греха на света, Той го понася. И това също е Истината. Истината е не просто разпнатата от нас – Истината е, че Тя е понесла това, че Тя е приела да претърпи, завинаги да претърпи, всичко да претърпи. И това – също е Истина.

Истина – пределна и окончателна Истина, съзерцавана в Разпятието е, че дори не-поносимото, не-търпимото – абсолютния грях, Разпятието на Бога – е понесено от Бога.

Истината, открита ни от Кръста следователно е потресаващ, пронизителен, но и утешаващ парадокс. Със самото това, че Тя ни е явена на Кръста, Тя не отрича нашия грях, не отрича какво е светът на-истина: какво е бил в неподозираните и от него свои дълбини, какво е станал и какво остава – завинаги. Доколкото приема да бъде разпната, Тя, Истината, свидетелства този свят като свят, който убива Истината. Но доколкото същевременно – Истината, все пак понася това Разпятие – приела го е отвека, понесла го е и го понася довека – Тя, със самото това, свидетелства на същия този разобличен до основите си свят, че Тя го обича – че Тя е безкрайна, без-конечна Любов. И че в тази Любов е светът-на-Истина.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияЦецо и Божият образ
Следваща статияРекторът на УНСС и препъникамъкът „Мартин“

1 коментар

  1. трудно ама много трудно е да разберем християните. За да избягат от неудобните въпроси Те захвърлят богът си извън този свят и го неопределят като несъставен, непознаваем, нямащ атрибути (неописуем), вечен, всемогъщ (направил всичко). Т.е. всичко и нищо. Ние хората на този свят използваме причинно- следственото мислене за да извадим закономерности, които правят света около нас предвидим. сиреч имаме рационално мислене, здрав разум, логика (Математика). християните обаче, подържат връзка с другия свят, където са настанили бога си, чрез вяра. която не е подвластна на причинно-следственото мислене, логиката, здравия разум. вярата е безмислица на произволно изречени думи повторени много пъти. на пример здравия разум ни казва че не може да бъде убит бог защото той е вечен, неописуем и не разбираем. Ако може да бъде убит или не е бог или бог е разрешил да може да бъде убит. поради причини които не можем да разберем. верата обаче, твърди че човек бил убил бог за да може бог да поеме грехове (неща които бог е разрешил да бъдат направени но изглежда ги е забранил) на хората поради неясни причини, които на нас ни се струват нещо като любов. Това е дива наглост. Това е хюбрис. Тази човешка наглост едва ли е божие дело. Освен ако приемем че богът е идея. Тогава нещата се подреждат. а това което е написал професора излиза че е фитнес. Казах ви – трудно е да разбереш аврамист.