0
2044

Парадокс на приоритетите

Основната част от речта на президента Румен Радев беше посветена на вътрешнополитическите теми. Той не даде с нищо да се разбере, че ще пристъпи към изпълнение на реалните си функции, които са предимно на терена на външната политика.

Общоизвестен факт е, че държавният глава разполага с ограничени правомощия, а неговата основна сила като политически фактор произтича от конституционния текст, според който той представлява страната в международните отношения. В речта на Румен Радев по повод встъпването му в длъжност във втория президентски мандат се забеляза институционален, структурен и смислов дисбаланс при формулирането на основните теми и приоритети. Външната политика зае последната част от нея, именно тази част беше най-кратка по обем и най-клиширана и банална в съдържанието на посланията. Радев констатира общоизвестния факт за европейската принадлежност на страната ни. След това дойде ред на патетичната фраза: „Гласът на България трябва да отеква силно в дебата за бъдещето на Европа”. Една такава сериозна заявка в самия момент на произнасянето си поражда очакване ораторът да очертае смисъла и основните параметри на дебата и ключовите позиции на държавата в него. За съжаление, не се случи нищо подобно, мантрата „увисна” в публичното пространство, без да бъде положена в подобаващ контекст. В същия лаконичен стил с по няколко думи бяха споменати стратегическото партньорство със САЩ, както и партньорствата с Русия и Китай. Президентът не каза нито дума за своята позиция по актуалните кризи в руско-американските отношения и напреженията в Украйна и Казакстан.  Мълчанието говори и отеква звучно в публичното пространство след гафа от предизборната кампания за Крим. Като единствен сериозен успех на неговата външна политика в изтеклия мандат беше отчетен консенсусът, постигнат на организираната от него в началото на 2017 г. консултативна среща за Северна Македония. Нямаше коментар и оценка на резултатите от току-що приключилата визита на делегацията, водена от Кирил Петков. Не бяха откроени никакви външнополитически инициативи и приоритети както за предходните, така и за следващите пет години. Не беше споменат дори единственият безспорен успех на Румен Радев, свързан с диалога във формата „Три морета”. Нямаше отчет за броя на направените официални посещения в чужбина и на посещенията на чуждестранни държавни глави в България, защото цифрите щяха да бъдат повече от скромни.

Основната част от речта беше посветена на вътрешнополитическите теми. Анализаторите вече откроиха спецификата, в която се ситуира сега започващият мандат спрямо предходния – приключи периодът на конфронтация между Радев и Борисов и се поставя началото на нов период, в който президентът и правителството ще взаимодействат в институционален синхрон. Нещо повече, някои от членовете на служебния кабинет останаха в редовния, а неговият икономически министър е настоящ премиер. След като промяната вече е започнала и, както личи от наименованието на мандатоносителя, продължава и в момента, към сферата на парадоксите трябва да отнесем засиления акцент върху събитията от миналото и отсъствието на визия за бъдещето. Ето един конкретен пример в подкрепа на така формулираната теза: Радев заяви, че „в България е налице антимафиотски консенсус”. Това е констатация на факт от настоящия момент, който има отношение както към миналото, така и към бъдещето. Очертанията пред президентския поглед назад са кристално ясни. Първият мандат е белязан от „апогей на стария авторитарен модел на управление”, от гражданския бунт срещу „мафиотизацията на властта”. Изминало е цяло десетилетие на доминация на корупцията. Президентът смята, че се е превърнал във фактор за единение на българите в съпротивата им срещу порочните практики в управлението. Не можем да опровергаем истинността на твърдението въпреки наличието на обстоятелства, които подсказват, че то подлежи на известна релативизация. ГЕРБ, чиято парламентарна група знаково отсъстваше от пленарната зала по време на клетвата, перманетно внушава тезата, че Радев е разединител на нацията, че настройва едни групи от обществото срещу други и че тяхната партия, която също има своето политическо представителство, е игнорирана от споменатата формула на единението. Нещо повече, тази формула е насочена срещу нея. На второ място, президентът призова да продължим по пътя напред, опирайки се на доверието на гражданите. Темата за доверието в контекста на президентските избори беше коментирана в предходен анализ, спекулативната злоупотреба с нея е неуместна, защото проблемът с кризата на легитимността на българската политическа система е болезнен и има дългосрочен характер. Ако все пак изведем нейната проекция в настоящето, ще се натъкнем на парадокса, че държавният глава, избран с най-малко гласове в българската история, започна речта при встъпването си в длъжност за втори мандат именно с аргумента за подкрепата на гражданите към него. Подходът е неуместен, най-малкото защото, когато една политическа реч не е съобразена с даденостите на реалността, нарастват основанията за критични оценки.

Погледът напред обаче е доста замъглен. Тук Радев отново предпочита да робува на клишетата и на празните формулировки, без да се спира на конкретика. Логично беше той да спомене нещо за едно от най-важните си предизборни обещания – след конституирането на новата власт да предложи собствен проект за промени в Конституцията с акцент върху съдебната реформа. Вместо такъв проект пред народа беше представена цяла поредица от голословни фрази. Нека да се върнем отново на тезата за „антимафиотския консенсус” и от една абстрахирана позиция да наблегнем на проблематичния елемент в нея. Възникват три съществени въпроса, на които не беше даден експлицитен отговор – за субекта, за обекта и за целите на консенсуса. Субектът беше дефиниран в общи абстрактни очертания – става дума за предходното управление. Но имена на мафиоти не се споменават. Мафията е специфично понятие от политическия речник, което обикновено характеризира деперсонифициран колективен образ, който действа тайно и задкулисно. Тя не е юридически термин, не подлежи на правна дефиниция, не фигурира в законодателството. Борбата с нея винаги е добро пожелание, но във формален институционален и юридически смисъл то е безсъдържателно. По-нататък Радев акцентира върху очакванията към новото управление, които са свързани с „надеждата за справедливост и законност”, със „съкрушаване на корупцията”, беше специално наблегнато на „историческата възможност да върнем България в руслото на законността”. Историята на политическите идеи е дълбоко пронизана от дебата за смисъла на понятието „справедливост”, който започва от трудовете на Платон и Аристотел и стига до произведенията на модерните политически мислители, сред които безспорно се открояват имената на Ролс и на Хайек. Разнобразието на интерпретативни полета, школи и парадигми, на смисли и значения, конституира неговата деконтекстуализирана политическа употреба в руслото на пропагандните внушения, които са лишени от автентичен съдържателен аспект. Нещо повече, в една и съща реч Радев редополага „надеждата за справедливост” с други приоритети като „справяне с бедността и неравенствата” и „повишаване на жизнения стандарт”. Специализираният политологичен анализ би могъл да докаже несъответствието между концепцията за дистрибутивната справедливост, която е приета за даденост в държавите с функционираща либерална демокрация, и идеята за преодоляване на неравенствата, чийто идеален модел е залегнал в основата на комунистическата утопия и намира по-приемлива форма в развитието на модерното ляво. Повишаването на жизнения стандарт, както и редица други акценти, застъпени в обръщението на Румен Радев, не влизат в прерогативите на президентската институция. За съжаление, наред с борбата с корупцията и антиелитизма, споменатото послание дава основание да констатираме наличие на популистки елемент. Тезата нямаше да е вярна, ако Радев беше предложил конкретни решения в начертаните от него тематични проблемни области. Но той предпочита да прехвърли отговорността върху новите управляващи, призовавайки мнозинството да проведе съдебна реформа и да предприеме мерки за борба с корупцията, „за да не даде възможност за реванш на статуквото”. Абстрактността на президентския апел и завоалираният изказ са белег за липсата на онази политическа смелост, която позволява да се назоват фактите с истинските им имена. Така би могло да се стигне до конкретната идентификация на статуквото, до анализ на неговите възможности за реванш и до предложения за законодателни и институционални мерки за реформи. В разглеждания текст сякаш забелязваме присъствието на две сили,   които, за съжаление, не притежават еднаква тежест. Едната сила е на вдигнатия юмрук на президента и тя до голяма степен даде тласък на настъпилата промяна. Другата е на президента сам по себе си, който трябва да действа автономно и без да използва помощта на юмрука, с други думи, това е пространството на идеите. Или по-точно в дадения случай се касае за дефицит на идеи. Тази безидейност ни дава основания да преповторим тезата за голословните послания, позовавайки се на други акценти за речта. Особено впечатляваща беше заявката за „качествено и достъпно здравеопазване” и за „качествена и достъпна спешна помощ за всички български граждани”. Президентът повдигна здравната тема в момент, когато е достигнат критичният максимум на новозаразените с коронавирус. В изминалото денонощие преди речта беше регистриран драматичният рекорд от 11 181 новозаразени. На практика това е най-тежкият проблем пред здравната система и пред българската нация в момента. Но думата „коронавирус” не бе спомената нито веднъж, дори в частта, посветена на здравеопазването. Не беше предложено нито едно решение, не беше подета нито една инициатива за дебат, не беше коментиран антикризисния план на правителството. Вместо това последва хаотично изреждане на още приоритети, като изработването на нова енергийна стратегия беше поставено наред с необходимостта от държавна подкрепа за развитието на българската култура, а някъде там в този безпорядък между енергетиката и културата беше лансирана идеята за модернизация на армията, с която толкова напоително ни занимаваше Ангел Марин, че вече изглежда доволно остаряла и извадена от нафталина. Ако за пет години главнокомандващият не е успял да извърши модернизационния процес, е резонно да се запитаме как е осъществявал едно от най-важните си конституционни правомощия. Трябва да обърнем специално внимание на споменатата между другото тема за културата, защото тя е интересна и се вписва във вече очертания модел на игнорираната конкретика. Държавната подкрепа може да има положителни страни, но на нея е добре да се гледа предпазливо на първо място с оглед на принципите на функциониращата пазарна икономика. Ако само един отделно взет сектор премине изцяло на държавно регулиране, това ще бъде драстично отклонение от пазарния принцип. Разбира се, в условията на криза е резонно културата да бъде подпомагана там, където произвежда качествен продукт, отговарящ на потребностите и интересите на публиката, а това се случва в големите културни институти както в София, така и на регионално ниво. Същевременно през последните години се наложиха някои порочни практики, които по принцип не би било добре да бъдат продължавани и толерирани. Става дума за отношението към определени представители на културната сфера, които заемат обществени позиции, обвързани са с членство в политически партии, или пък за тях е установена принадлежност към структурите на бившата Държавна сигурност, и не на последно място, към тази група спадат и личности, които пряко са обслужвали идеологическите потребности на комунистическия режим. Споменатият кръг от лица е бил награждаван с държавните ордени „Стара планина” и „Св. св. Кирил и Методий” до степен на тяхната девалвация, получавал е допълнителни пенсии и финансови стимули, възможности за изява и популяризация в чужбина, ползвал се е с привилегировано обществено положение спрямо други неоткрити таланти, които са били принудени да творят в изолация. Да се надяваме, че досегашният порочен модел стои далече от идеята на Румен Радев.

В заключение, речта на президента опроверга очакванията, че той ще каже какво смята да прави във втория си мандат. Неприятният факт е, че след като вече е изпълнил основната си вътрешнополитическа задача да го спечели, той не даде с нищо да се разбере, че ще пристъпи към изпълнение на реалните си функции, които са предимно на терена на външната политика. Ерата на юмрука вече отмина. Сега е ред да видим какво ще настъпи след нея.

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Доктор по политология на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статияДуми за св. патриарх Евтимий
Следваща статия„Гала“ в Топлоцентралата