Неговото творчество е представяно в музеи и галерии по целия свят. Като автор на кратки филмови форми, фотографии, проза и поезия Цовнир демонстрира силното си влечение към персонажи от периферията и истории за аутсайдери. Предлагаме откъс от сборника с негови текстове и фотографии, издаден от Black Flamingo.
Още в началото на 80-те години на миналия век Мирон Цовнир беше възприеман като изключителен творец. Критичните му черно-бели фотографии, прекрачващи всякакви табута, несъмнено му отреждат място като един от най-провокативните, екзистенциални фотографи на нашето време.
Неговото творчество, обхващащо почти тридесет години, е представяно в множество музеи и галерии по целия свят. Като автор на кратки филмови форми, сред които „Бруно С. – Чужденецът е смъртта“, както и най-новият му игрален филм „Фантомания“, Цовнир демонстрира силното си влечение към персонажи от периферията и истории за аутсайдери.
Започва да снима с една взета на заем камера в края на 70-те в Берлин и удря духа на времето там, където боли. Не от прикритие, отдалечен и с телеобектив, а близо до него, там, където живее, където сам трябва да се докаже и да намери себе си. „Фотографията на сенките“, която Цовнир последователно развива и до наши дни, разкри бунтовната болка на пънк поколението в един град, опасан от стена и бодлива тел. Цовнир си проправи път навън, за да отиде първо в Лондон, а от там през 1980 г. в САЩ. В Ню Йорк той фотографира по улиците ежедневната лудост на този метрополис и бързо си извоюва славата на „тевтонския феноменограф“ (сп. „Вилидж войс“).
Цовнир среща и портретира необичайни хора и изцяло се потапя в развратната джунгла на големия град, която за повече от осем години се превръща в негов дом. Фотографиите му говорят на еднозначен език, който може да бъде наречен радикален, защото не търпи разкрасяване, а описва автентични мигове. Те показват тъмната реалност на маргинали, отдалечени от оптимистичния работлив свят на обществото на благоденствието: пияници и изгубени из улиците на Боуъри; наркомани, които излизат надрусани от галериите в Алфабет Сити или лежат мъртви из Уошингтън Скуер Парк; транссексуални проституиращи, които продават телата си на Тайм Скуер; безспирния екшън по 42-а улица, наричана „кухнята на ада“; творци, които протестират в Сохо срещу комерсиалното мислене на галеристите; безгрижни оргии малко преди първите популярни жертви на СПИН да предизвикат медиен шум…
В САЩ той реализира общо осем ъндърграунд киноистории, между които заедно с Хосей Фунахара, съоснователя на Ню Йорк Плазматикс като продуцент, или с Александър Рокуел, режисьора на „В супата” и „Четири стаи“, като оператор. За японския автор и режисьор Руи Мураками („Токийска декадентност“), който продуцира един от късометражните му филми, Цовнир развива множество експозета и идеи за филми. Когато през 1989 г. напуска Ню Йорк и се мести в Лос Анджелис, за да подготви игралния филм „Претендентът“, който трябва да бъде сниман в Баха, Калифорния, Градът на ангелите го посреща със земетресение, малко преди да намери отбивката към своята квартира. По-късно един вторичен трус го изтръгва от съня му, сякаш иска да му покаже, че не е добре дошъл там.
Когато филмовият проект се проваля и Цовнир изхвърля своите телевизор и видео през затворения си прозорец, краката и ръцете му са оковани от множество ченгета от LAPD, пребиват го многократно до припадък, задържат го и в крайна сметка го осъждат условно по бързата процедура на три години лишаване от свобода. Цовнир се запознава с Ел Ей като град на загубените мечти. Работи като портиер или статист в Холивуд, където между другото е използван в серии като „Кошмар на Елм Стрийт“ и „Нощен съд“ предимно като скинхед, кришнар или неонацист, неадекватен ерзац за работата по „Претендента“, но предлагащ достатъчно материал за хиляди истории!
В средата на 90-те Цовнир, който междувременно се е преместил от Ел Ей в Питсбърг, обикаля за първи път Русия и се завръща в Берлин с фоторепортаж, който документира по най-бруталния възможен начин шокиращата мизерия в живота на руските бездомници в Москва и Санкт Петербург. „Това беше Дантевият ад“, резюмира Цовнир в края на тримесечното си проучване, но не спира да взема на фокус различни силни теми. Снимките му от Русия излизат за пръв път, заедно с 150 други фотографии от периода 1979-1997 г., в легендарния фотоалбум Radical Eye – The Photography of Miron Zownir(изд. Die Gestalten, Берлин, 1997).
„Атаките срещу обществото“, както някои описват фотографиите на Цовнир, срещат нерядко като отговор ням шок или възмущение. Може би защото картините му изпреварват своето време като апокалиптични чернови, излъчващи тъмнина, меланхолични, потрисащи и негодни за наслаждение.
Днес работите му обхващат тридесет години; творчеството му отново може да бъде открито в музеите, разбирано е като документ на времето и като част от историята на фотографията. „Всяка фотография има собствена история“, казва често Цовнир обикновено тогава, когато някой се опитва да определи работите му като общовалидни и съпоставими. Той не се вижда като „адвокат на аутсайдерите“, нито като „агент провокатор“. Във всеки случай той е творец на екстремното, който може да разкрие низините и по субективен начин да ни запознае с тях в своите фотографии, литература и филми.
При четенето на дебютния роман на Цовнир „Без лесен изход“ (изд. mirandА, 2003), едно особено крими от лоното на маргиналите, което въпреки всички пълп-елементи е трансцендент със своята брутална и респектираща откровеност на един тежък, несмилаем, социален реализъм, читателят е на крачка да се запита колко от самия Цовнир би могло да се крие в Роланд Сколани, разказвача на историята от първо лице, провалил се сценарист, който като събирач на дългове попада между чука и наковалнята… и vice versa.
Истината е, че Цовнир сам е познал дълбините и бездните на ежедневното оцеляване по времето, когато работи като събирач на дългове в Ню Йорк. И в следващите му два до момента непубликувани романа „Фалшивите усмивки на слънцето“ и „Лана“, с които Цовнир завършва трилогията от хардкор кримки с американски фон, могат да бъдат открити следи от собствената му биография. Същото като на Еди, комарджията от „Фалшивите усмивки на слънцето“, който, банкрутирал и с наранени от повръщане гласни струни, се връща от неуспешен риболов от Аляска към Сиатъл, се случва и на Цовнир в началото на 90-те, когато странства месеци наред с една почупена рибарска лодка по останалото напълно без риба Берингово море. В „Лана“ Цовнир описва непредотвратимото пропадане на Ландау, бивш портретист за чикагската полиция, който поема по пътя на престъпника, за да спаси душевноболната си дъщеря от мръсната реалност на Бруклин, и който губи борбата за независимостта си.
Като автор Цовнир говори от перспективата, родена от тъмни и дълбоки душевни хоризонти, които може да възприеме само някой, който е видял и изживял повече от обичайното, но който си позволява и всяка свобода на фикцията. Той понася героите си из центровете, уличките и пустеещите площи на американски метрополиси като Ню Йорк, Ел Ей, Сиатъл или Питсбърг, градове, в които и той е живял безутешно. Дали западнали жилища, задушни нощни клубове, баровски апартаменти, корави пейки, потискащи хотелски стаи до някоя магистрала, западнали убежища за бездомници или самата улица – всички места на действието са винаги просто преходни спирки, на които всеки може по всяко време да загуби всичко. Обществено удобните и неудобните, криминалните и пазителите на реда, расистите и политически коректните също като отчаяните и оптимистите – никой не е пожален и никой не стига дотам, където желае.
Цовнир играе с клишета, за да ги наруши неочаквано – безкомпромисно и с хумора на бунтар, показва, че не желае да се преклони пред масовия вкус, а оставя героите си да търсят остатък от неизползвани чувства и непродадени мечти, да дирят обезболяващи искрици смисъл, които могат да осветят и най-тъмната история. В своите разкази, стихотворения и афоризми, обединени в сборника „Паразити на безсилието“, Цовнир смесва съставките от агресия, обсебване, сексуалност, смърт, алчност, самота, любов, омраза, хищничество в някаква взривна смес, чиято гневна експлозия разкъсва всички литературни привички и катапултира читателя в налудничави визии за бъдещето и извратените светове на настоящето. Или го връща назад към голите болезнени факти: „И аз питам един носител на информация, наследена от влечуго, за информиращия го орган, който знае точното време и е упълномощен да ми го съобщи. В шест вечерният час се отменя и времето се измества със сто години.“
Нико Анфузо
Берлин, март 2009 г.
Мирон Цовнир, „Паразити на безсилието“, Black Flamingo Publishing, 2013 г., превод Екатерина Джутева, Васил Харалампиев, редактор Владко Мурдаров, фотография на корицата Мирон Цовнир
Любовта е по-студена от смъртта
Аз съм пияният вдовец призори,
изгубен като измамната светлина в съзвездието на лудостта,
под чийто знак бях роден.
Потайно и тихо, за да не се набивам в очите на ранобудните,
се олюлявам до парапета над Шпрее
и се държа здраво,
за да може погледът ми да се гмурне в черната забрава,
без да се удави.
Като родената в пяната на самоубийствената лудост на
култа Афродитен,
който мъртвите поддържаха,
самотата отплува от живота ми
и заедно с болката отнася по-нежните тегоби,
с които се изхранвах.
Свирукащият глас на безсънната нощ
капе като олово
от сърцето на душата ми, неумееща да плува,
и проклина моята страхливост.
А аз крещя:
„Дръжте ме здраво!
Не ща надгробен камък.
Видът на ковчезите винаги ме е натъжавал.
„И БЕЗ ТЯХ ЩЕ СЕ СПРАВЯ.“
И отварям очите си,
поглеждам тъжните води,
избягвам хладнокръвното деяние
и хуквам,
Любовта е по-студена от смъртта
все по-бързо
отрезвен от съмнението.
През сивата зона на небитието,
която, винаги безкомпромисна,
се носи към безполовите
трупове на немощта.
И си обяснявам
причините за тъжния им залез
с фатализма на непоправимото,
докато под нежносиния свод
на някаква западнала кръчма,
замаян като Бакхус,
суетен като Амур,
оглупял като Сатаната,
черпя с първото уиски
една елегантна блондинка.
Следващият проект
Браво разполагаше с най-малките бюджети за най-добрите идеи. Накрая винаги не му достигаха парите и той довършваше филма с аматьори. Веднъж някакъв женчо от Щеглиц пое ролята на Харви Кайтел, а друг път постави един пуснат от затвора масов убиец в ковчега на Мерлин Монро. По пътя на логиката той никога не се придържаше към сценария. Целият холивудски вой по Оскарите го отвращаваше, а смъртта на една прегазена полска мишка му изглеждаше по-значима от всички смъртни сцени, изиграни от Богарт до Брандо, взети заедно. За кинозрителите той нямаше високо мнение, а да обслужва зяпачите пред телевизора с визиите си, смяташе за загуба на време. Неговият вариант на „Отнесени от вихъра“ бе най-големият провал за всички времена и отприщи вълна от боклучави филми, която насмалко да унищожи Холивуд. В последната си лента той изхвърли единствената си мъжка звезда и го замени с картинка от сториборда.
– Матовото сребристо просветване на задника на плъха беше вашата най-силна сцена – каза интевюиращият.
– Мен ме интересува само следващият ми проект – отговори Браво.
– От всички ваши филми никой не е бил толкова последователен като„Умиращият плъх“.
– Аз го отрових.
– Организацията за защита на животните ви разкритикува за това.
– За сметка на това възхваляваха „Котарак в пелени“.
– … до момента най-големия ви успех.
– Но не толкова добър като „Миската с бронежилетката“.
– Най-силно ме докосна сцената със самоубийствения рефлекс.
– Това беше във „Вълшебния инвалиден стол на Супермен“.
Само с кимване на глава той спря притока на кислород в мозъка си.
– Можели сте да се намесите.
– Аз се намесвам, само когато има смисъл.
– Вие правите филми за душевноболни, садисти и поклонници по пътя към ада – каза интервюиращият.
За първи път Браво се съгласи с критик.
– Рано или късно всеки трябва да се реши, вече не помагат нито криенето, нито кимането. На човек му се иска или една недоосветена раса от добре функциониращи кръшкачи, или жаргонните американски свръххора. Факт е, че в страната на неограничените възможности summa summarum стоят гладни толкова гении, колкото измряха в хитлериските газови камери, и няма нужда това да бъде научно доказвано. Дали примата на посредствеността или някой клоун като Адолф Хитлер, само по-субверсивен и по-откачен, се стреми към крайното решение, това е непопулярната алтернатива на нашето време. Когато последните герои заедно с последните хищници в последните африкански резервати молят за последната вечеря, тогава всяка телеграма е закъсняла като любовта към себе си на умиращия мизантроп, или сливовия сладкиш за треперещия в газовата камера убиец. А данъкоплатецът се радва на новия ред като на посещение във военния музей за нанотехнологии. А докторантът вижда в огледалото някакъв оазис, в който разцъфтява ново строителство. А непушачът, който преглежда белодробно болния зидар, за награда си купува халюциногенни хапчета за главоболие, симулиращи годни за телевизионно излъчване картини. А пощальонът е задължен под клетва да прочита всяко писмо два пъти преди доставянето му. А най-успешният телевизионен сериал е за любовната връзка между една самостоятелно действаща количка за покупки и една мислеща пералня…
– Една плашеща представа – прекъсна го интервюиращият.
– Това ще е следващият ми филм – каза Браво.
– Това е твърде дръзко. Дори и за вас.
– И въпреки това аз ще го снимам.
– А с какво смятате да реализирате този монументален проект?
– С мои лични пари. Като документален филм. След това ще се занимавам единствено с телевизионна реклама.
– Не си ли противоречите?
– Нали трябва да живея от нещо.
– Това ще разруши вашата репутация като enfant terrible.
– Не ми пука за „ужастното дете“!
– А вашето причисляване към ъндърграунда?
– То ми беше натрапено.
– Вашите най-добри филми бяха така чисти. Преди всичко „Умиращият плъх“.
– Това е ефектът от отровата за плъхове. Разбирате ли сега какво имам предвид? ТХК-18. Най-якият унищожител, който се среща на пазара.