Понякога абсурдът се врязва в живота ни брутално, внезапно, като че ли разрязва на парчета привидно спокойното ежедневие, за да ни покаже неговата крехкост и измамна предопределеност. Достатъчна е и най-малката грешка на софтуера на метрото, например, за да се почувстваме на ръба на лудостта или да се усетим попаднали в някакво паралелно русло, което се движи по непознати механизми. Така, качвайки се в метрото от спирката при университета, чух равния и спокоен женски глас да обявява: следваща спирка – Софийски университет. Next station – Sofia University. Объркването ми продължи не повече от няколко секунди, слава Богу, но всички познаваме този вид секунди – забавени, разтеглени, отчетливи, приличащи на забавен каданс, на безкраен кадър, на филм, в който катастрофата е все още предстояща, на абсолютно неизбежна. Действията и причините се натоварват с допълнителен смисъл, с многопластовост и поливалентност, която, обаче, е трудно да се проумее. Мислите, които преминават през съзнанието, са пулсиращи, ярки, като че ли съзнаваш, че това са последните ти мисли на тази земя. Няма паника, няма страх, само чувство за неизбежност и за някакво друго време, вклинено в това познатото време, но на това друго време не може дълго да се издържа, в него не може дълго да се стои, то е само за няколко секунди и после нещата, които са били като че ли взривени, отново идват на мястото си по чудодеен начин. Да, този влак няма да пътува винаги и без да спре където и да е, да, не съм объркала спирката, да грешката е в софтуера на метрото, не в моята глава, да, да, ние всеки момент ще спрем и ще слезем на следващата спирка, която трябва да е стадион „Васил Левски”. Излизайки заедно с другите пътници от вагона отново чувам спокойния и равен женски глас, който невъзмутимо обявява: следваща спирка – Софийски университет. Next station – Sofia University.
Подобно разместване на пластовете в съзнанието ни, сякаш вклиняване в друго време и пространство, изпитваме когато попаднем в друга държава, в друг град, когато се потопим в неговия дух и атмосфера. Наскоро отново ми се отдаде случай да посетя Виена – културната и туристическа перла на Централна Европа. И отново и отново да изпитам все същото удивление – как е възможно всичко в този град да е толкова различно от нашата действителност, сякаш не е от този свят, сякаш е създаден и населен с хора от друга цивилизация. И това не е усещане само в първия миг, а се усилва с всяка следваща крачка.
Изумяват ме еднакво както огромните, красиви сгради, така и тяхната блестяща чистота и белота, сякаш току що са пребоядисани. Как е възможно там всичко да е чисто, красиво и блестящо, а при нас да е грубо, некрасиво и неподдържано? Една от нашите отлики от европейския свят е немарата, с която се отнасяме към всичко, немарата, в която сме привикнали да живеем. У нас е почти невъзможно да се види нещо добре поддържано. Ако една сграда е наскоро ремонтирана, то това ще е извършено небрежно, некадърно, през пръсти. Не зная дали в другите езици съществува този израз „през пръсти”. Както всеки идиом неговото значение не се състои от думите, от които е съставен. Явно за нас е характерно да пропускаме всичко да преминава и да изтича през пръстите ни, да сме неизрядни, нехайни, небрежни. Не скъпим времето, средствата, не ценим красивото, чистото, пропиляваме всичко, пропускаме всичко да изтече през пръстите ни, вършим всичко през пръсти. Перлените фасади на Виена явно не се пребоядисват всяка година, оградени със защитни мрежи сгради се виждат сравнително рядко. Ако човек откъсне поглед от импозантните фасади и се вгледа в самите стени, ще забележи, че колкото и преднамерено да търси някъде нещо изкъртено или зацапано, или изкривено, няма да забележи такова.
Ако свалим поглед още по-надолу, върху тротоарите и уличните платна, ще открием не по-малко разлика от нашите улици и тротоари. На нас ни се струва, че да бъде тротоарът застлан с асфалт, е евтино и непрестижно, а повечето виенски тротоари са именно асфалтирани, но с някакъв различен от нашия асфалт, различен на вид, различен и по начина, по който е положен. Тротоарните настилки на Виена до такава степен привличаха вниманието ми, че пропусках да гледам много от забележителностите. Там, където тротоарът е изрязван за ремонт, кръпката е само една засмолена ивица, няма дупки, нито изкъртено, нито пропаднало. Недоумявах как може да са толкова гладки, как е възможно тази гладкост да е толкова равномерна до всяко труднодостъпно ъгълче.
И тъй като не можех да си обясня как е постигнато това технически, аз намирах обяснение за всичко в традицията. Заслепяващата красота и блясък, всичко, което размества пластовете в съзнанието ни и създава усещането за друго измерение, се дължи на традицията, тя е определяща в живота на всеки човек от онова общество, тя се изразява във всяко действие и присъства в живота естествено и ненатрапчиво, но доминиращо и създава усещане за единство на всички граждани в обществото, единство на миналото и настоящето. Всъщност именно това е традицията – миналото да живее в настоящето. Но да живее не като декор, а в органично единство с модерността. И когато е така, модерността не е изкуствено привнесена, не е изродена, не е самоцелна, не е маниерна, не е позьорска, не е превзета, не е снобска, а е втъкана в духа, в съзнанието, в живота.
Тази органичност, цялост, завършеност наричам традиция. Тя присъства невидимо, а е най-осезаемото нещо навсякъде наоколо. Тя не се натрапва, но се проявява и усеща във всичко. Има популярно обяснение за английската ливада, тревата като всяка трева, но столетия наред косена редовно. Струва ми се, че още по-добро обяснение дават изящните виенски фасади. Чувството за красота, стил, чистота, ред, което създава у нас усещането, че сме в друг свят, всъщност е вграждане в онова, което е създавано от предците. Материалната и духовната култура се е изграждала поколение след поколение, двете измерения на културата са една цялост, изграждали са се взаимно и затова са устояли на превратностите на времето, възстановявани и възраждани са и след разрушенията.
Извън това обяснение за органичността на традицията, за мен остава необяснимо как е възможно да бъде създаден такъв град. Може да е наивно, но в моите представи проектирането на толкова огромни, толкова красиви, толкова неповтарящи се сгради е невъзможно. Разглеждах малките детайли от плетеници, издълбани в камъка и ме удивяваше колкото тяхната прецизност, толкова и тяхната безбройност. Разглеждах хилядите прецизни детайли от камък и желязо и си задавах въпроса колко майстори – гениални в занаята си, са нужни, за да сътворят всичко това. Как са създадени, как са поддържани в продължение на толкова поколения тези върховни постижения в толкова широк спектър от човешката дейност, как традицията се е запазила във всяка област, колко дълбоки са корените й, че и до днес живее и се проявява на всяка крачка.
Склонни сме да си обясняваме всичко по най-лесния начин – с пари. Виена е имперски град, но в съседство е Братислава, много по-малък град, но граден и поддържан със същия респект към традицията.
Всичко, което наблюдавах, рефлектираше в мен като усещане за друго измерение, разместваше пластовете в съзнанието ми. Затова наскоро след като влязох в нашето познато пространство на мутробарока, възприех объркването на съобщенията в софийското метро като попадане в паралелен свят. Завръщането в нашия обичаен свят, с който уж сме свикнали, но който изсмуква силите и духа ни, създава у нас усещането за безсмислие на всяко усилие, защото усилието няма в какво да се вгради, няма в какво да се впише. Завръщането в нашия свят е мъчително, защото духът остава в света на красивото. Остава там, защото разграничава красивото от грозното и защото усеща, че красивото и доброто са едно и също нещо.
