Начало Книги Парамилитаризмът в Европа след Голямата война
Книги

Парамилитаризмът в Европа след Голямата война

Робърт Герварт & Джон Хорн
05.01.2015
3845
dix_kriegskrueppel
Ото Дикс, Военноинвалиди, 1920© VG Bild-Kunst, Bonn 2010

Текстът, публикуван със съкращения, е от сборника „Война в мирно време” (ИК „Критика и хуманизъм”, 2014 г.), който изследва лицата на насилието в различните европейски държави след Първата световна война.

Първата световна война не свършва, както се смята, през ноември 1918 г. Чак до 1923 г. ред държави в Европа продължават да са арена на насилия. Тези насилия се извършват от паравоенни, или квазивоенни, формации, които в едни случаи се противопоставят на конвенционалните армии, но в други случаи ги допълват, а понякога дори ги изместват. Разпадането на три империи, появата на зони на нестабилност и безвластие, страхът в Европа от революции, униженията на победените във войната, дори инерцията към насилничество на току що завърналите се у дома след Голямата война… Всичко това води до оспорване на монопола на държавата върху насилието и организиране на паравоенни групи. Те се опират на различни идеи: национализъм, антиболшевизъм, антисемитизъм, обявяват се за морално обновление на нацията, оспорват новите политически системи.

ВОЙНА в мирно време - корица с оранжево1Това е първата книга, която системно изследва тези феномени. Авторите търсят различията и подобията между лицата на паравоенното насилие в европейските страни. Така не просто помагат да разберем влиянието на Първата световна война върху културата на живеенето ни, но и предлагат отговор на един важен въпрос: Как се случва по принцип трудният преход от война към мир?

Повечето от представените в сборника автори са участвали в два тематични семинара, проведени в Дъблин през 2008 и 2009 г.

Робърт Гервард е професор по модерна история в Юнивърсити Колидж Дъблин и директор на Центъра за изследване на войните в този университет. Джон Хорн е професор по модерна европейска история в Тринити Колидж Дъблин и член на борда на Изследователския център към музея „История на Голямата война” в Перон, Франция.

 

„Война в мирно време. Паравоенното насилие в Европа след Голямата война”, Робърт Герварт & Джон Хорн, ИК „Критика и хуманизъм”, 2014 г., превод Николай Вуков, Галина Лозанова

 

Парамилитаризмът в Европа след Голямата война

 

Робърт Герварт и Джон Хорн

 

(текстът се публикува със съкращения, превод Николай Вуков)

„Приключи войната на гигантите; започват войните на пигмеите.”

Уинстън Чърчил, 1919 г.

Краят на Голямата война не донася веднага мир в Европа. Напротив, революции, контрареволюции, етнически конфликти, погроми, войни за независимост, граждански конфликти и прояви на насилие в отделните държави продължават през периода между 1917 и 1923 г., докато сеизмичните сили, отключени от катаклизмите на Голямата война, преобразяват политическия пейзаж в преобладаващата част на стария континент. Поне една или няколко форми на насилие връхлитат Русия, Украйна, Финландия, Балканските страни, Полша, Австрия, Унгария, Германия, Италия, Анадол и Кавказ. В същия период Ирландия преживява война за независимост и гражданска война.

Във всички тези конфликти присъства ясно изразен парамилитаризъм и настоящата книга има за цел да изследва корените, проявите и наследствата на този вид политическо насилие, така, както то намира израз в периода между 1917 и 1923 г. Под паравоенно насилие имаме предвид военни и квазивоенни организации и практики, които или допълнително разширяват, или заместват действията на конвенционалните военни формации в този период. Понякога това се случва във вакуума, оставен от разпадащи се държави; в други случаи служи като продължение на държавната власт; в трети е насочено срещу държавата. Паравоенното насилие може да бъде както революционно, така и контрареволюционно, извършено в името на светски идеологии, или се проявява като етническо насилие, свързано с основаването на нови национални държави или с малцинствени групи, които се противопоставят на този процес. Паравоенното насилие протича паралелно и свързано с други форми на насилие, като социални протести, бунтове, тероризъм, политически репресии, престъпност и конвенционални форми на въоръжен конфликт.

Терминът „паравоенен” е формулиран едва през 30-те години на ХХ в., когато с него се обозначава появата на въоръжени политически формации, организирани на военен принцип в държави с фашистки режим. По-късно, през 50-те години, терминът се разширява и с него вече се описват подобни формации през войните за освобождаване от колониално управление и в постколониалните конфликти. Паравоенните формации обаче имат много по-стара история, било като местни полицейски части, партизански движения или въоръжени групи, прикрепени към редовните органи за поддържане на реда. Те се оказват от особена важност в периоди на военно поражение, особено в Испания, Австрия и Прусия по време на Наполеоновите войни, когато действащите армии не са в състояние да възпрат нашествието на френските войски. Така, във „войните за освобождение” на тези страни, испанските партизански отряди, движението Ландщурм на Андреас Хофер в Тиролските Алпи и немският Фрайкорпс от 1812-13 г. придобиват легендарен ореол и тяхното влияние все още се наблюдава в годините след Първата световна война, макар и само като исторически пример за надигащите се паравоенни движения, които се опитват да ги легитимират и да възвеличат успеха на съпротивата срещу Наполеон. Отличително за тези нови движения е това, че те се появяват след един век, през който националните армии са се превърнали в норма, а модерните полицейски образувания, наказателните закони и затворите са помогнали да се установи един до голяма степен непоклатим монопол на силата в ръцете на държавата. Този монопол започва да се разпада, когато Голямата война се разтваря в множество по-малки конфликти. Нещо повече, фактът, че това се случва като част от един голям преход в държавни форми, социални структури и политически идеологии, означава, че паравоенното насилие е натоварено с двойно значение – то е едновременно сила, която въздейства върху изхода от военните конфликти, и нов източник на политическа власт и държавна организация. Неговото влияние е политическо и символично, но така също военно и оперативно.

В този смисъл нашият сборник има за цел да осмисли наново една от най-важните траектории, които довеждат от насилието през войната към относителното спокойствие през втората половина на 20-те години на ХХ в. Историците предлагат многобройни понятия за анализ и оценка на този процес. Едно от тях е свързано с предполагаемата „брутализация” на следвоенните общества. Но опитът от самата война (който не е много различен за немските, унгарските, британските или френските войници) не може да обясни достатъчно добре защо след 1918 г. в някои страни, участвали във военния конфликт, политиката се „брутализира”, а в други това не се случва. Въпреки че през последните години широко използваната преди теза за „брутализацията” е подложена на основателна критика, тя все още не е изместена от емпирично обосновани алтернативни обяснения за повсеместната ескалация на насилието след края на войната. Опитвайки се да обясни очевидната липса на „брутализация” в страните победителки в Голямата война, Дирк Шуман наскоро предпазливо предложи тезата, че относителната вътрешна стабилност на Франция и Великобритания между Двете световни войни (относителна, в сравнение със ситуацията в Германия) се дължи отчасти на факта, че техният потенциал за насилие намира отдушник в колониите – възможност, от която след 1918 г. Германия вече е лишена. Остава неясно обаче дали нивото на колониално насилие във Френската и Британската империи след войната е по-голямо, отколкото преди това, а и тезата на Шуман предполага, че войната поражда насилие на персонално ниво и то все някъде е трябвало да избие.

Вероятно по-убедително обяснение за неравномерното разпределение на паравоенното насилие в Европа може да се намери в мобилизиращата сила на поражението. Последното трябва да се разглежда не само от гледна точка на равновесието на силите, но също като състояние на ума (включително и отказът да се признае противоположната позиция), което Волфганг Шивелбуш назовава „култура на поражението”. По време на Голямата война нацията играе централна роля в организирането и допускането на това, милиони европейци да се включат в масови прояви на насилие. По същия начин нацията представлява могъщо средство за легитимиране, реабсорбиране и неутрализиране на същото това насилие след прекратяването на военния конфликт. В случаите обаче, когато нацията е сред победените – независимо дали в действителност, или като възприятие (както при националистичните кръгове в Италия) – за нея е по-трудно да изпълнява тази роля. Всъщност понякога се наблюдава точно обратното – изостряне на насилието и разпространението му сред все повече групи и индивиди, избрали да го подемат като реакция срещу поражението и националното унижение. Самото „завръщане у дома” в контекста на победата или поражението има значение на важен критерий, но той трябва да бъде изучаван емпирично на регионално, а не само на национално ниво. Поражението е неизмеримо по-реално в етнически пъстрите гранични региони на Централните сили, отколкото за жителите на Берлин, Будапеща или Виена, което обяснява защо в следвоенните години младите мъже от тези спорни гранични региони са в много по-висока степен представени в паравоенните организации. Едно скорошно изследване за географския произход на нацистките военнопрестъпници потвърждава, че в преобладаващата си част те също идват от отнетите територии или спорни гранични райони като Австрия, Елзас, Балтийските страни, окупираната Рейнска област или Силезия.

Друг проблем, който често присъства в историографските дебати по нашата тема, е този за демобилизацията – разглеждана като политически и културен процес, а не само като военен или икономически. Разбира се, „културната демобилизация” предполага отказ или неуспешен опит за демобилизиране. Проявите на парамилитаризъм и контекстите, в които те се оказват най-силни, предоставят добра възможност да се разгледат такива страни, региони, движения и индивиди (особено където военният конфликт е завършил с поражение), за които се оказва най-трудно да загърбят насилието през войната – независимо дали са го преживели като преки участници в нея, или като подрастващи в тила. Мирът през втората половина на 20-те години на ХХ в. е относителен и краткотраен. Наследството на следвоенния парамилитаризъм, от своя страна, предоставя една от връзките между цикъла на европейското и световното насилие от 1912-1923 г. и неговия наследник, който на политическо и културно ниво започва десет години след това.

Настоящата книга се опира на тези понятия и дебати, като същевременно се опитва да предложи към изследването на периода един малко по-различен подход от обичайните. На първо място, географският мащаб на насилието изисква сравнителен и транснационален анализ. Тъй като Голямата война разрушава династичните империи на Русия, Австро-Унгария и Османска Турция, и създава за Германия една „кървяща граница” на Изток, тя оставя след себе си „зони на нестабилност”, или големи участъци от територии, където изчезването на границите създава пространства без ред или без ясно изразена държавна власт. Вълни от насилие протичат в много (макар и не във всички) от тези зони, а там, където това се случва, те имат добре изразени причини, които трябва да се анализират и сравнят. Популярната идея, че в Европа има държави (като Русия, Югославия или Ирландия), които са податливи към насилие по природа, и други, които не са такива (напр. „мирното кралство” Великобритания), всъщност повече премълчава, отколкото разкрива реалната ситуация. Както всички историци на ХХ век ще отбележат, статистиката от „преброяването на телата” в някои части на континента е значително по-висока отколкото в други. Такива сравнения обаче нямат смисъл, ако не се изследват материалните, идеологическите, политическите и културните фактори, които обясняват тази разлика. Географията на насилието, а в настоящия случай – паравоенното насилие, е един от начините да се направи това.

[…]

Ото Дикс, Войната, Етюди към триптиха в Дрезден, 1930, Hamburger Kunsthalle / bpk, VG Bild-Kunst, Bonn 2014. Photo Elke Walford

На второ място, взаимовръзката между краткосрочните и дългосрочни причини за паравоенното насилие след войната изисква използването на времеви подход, с който да се разчупи конвенционалната времева рамка на Голямата война. Акцентът върху периода 1914-1918 г. има смисъл много повече за победителките от войната – „силите на Западния фронт” (Великобритания, Франция и САЩ), отколкото за Източна Централна и Югоизточна Европа или за Ирландия. Кризата от 1914-1918 г. е епицентърът на цикъл от въоръжени конфликти, който в някои части на Европа започва през 1912 г. със сформирането на паравоенни части в Ълстър, решени да запазят Съюза с Великобритания, и с Балканските войни от 1912-1913 г., първата от които успява да сведе османската власт в Европа до едно малко ъгълче в края на континента, а втората изправя България срещу нейните предишни съюзници в конфликт за Македония и Тракия. Насилието продължава до 1923 г., когато Лозанският договор определя територията на новата Турска република и поставя край на гръцките териториални амбиции в Мала Азия с най-голямата принудителна размяна на население преди Втората световна война. Краят на Ирландската гражданска война през същата година, възстановяването на известно равновесие в Германия след окупирането на Рурската област и потвърждаването на Новата икономическа политика след смъртта на Ленин през 1924 г., са допълнителни податки за това, че цикълът на насилие вече се е изчерпал.

На трето място, периодът след 1917 г. е белязан от отчетливото заявяване на съперничещи си идеологии, които до 1923 г. водят до създаването на нови държави и промени в системата на европейските международни отношения. Тук корените също трябва да се търсят много по-назад във времето, чак през 70-те години на XIX век – десетилетие на бърза културна, социално-икономическа и политическа промяна. Преходът към нови форми на масова политика, който протича в голяма част от Европа с реформи в избирателното право през 70-те години на XIX в., и появата на масови движения за демократизация, социализъм и национализъм, оставя траен отпечатък върху европейската политика и интелектуалния дебат. Революционният социализъм и синдикализмът отправят предизвикателство пред парламентарната демокрация, която все още предстои да се утвърждава като преобладаваща форма на държавно управление. Нови варианти на национализъм (понякога с демократичен привкус, а понякога открито враждебни към либералната демокрация) отприщват вътрешни кризи в Османската, Романовата и Хабсбургската империи, чиито правителства на свой ред се опитват да утвърдят властта си посредством демонстрация на сила – както в своята собствена страна, така и в чужбина.

С неизбежния риск да се представят нещата по малко опростен начин, следователно може да се проследи една цяла поредица от прояви на политическо насилие в Южна и Източна Европа в продължение на половин век след Източната криза от 70-те години на XIX в., която предопределя и много от формите на насилие, които впоследствие се появяват в Централна Европа. Премахването на османската власт в голяма част от Балканите през 70-те години, а и по-късно, води до създаването на нови държави, агресивни в своята несигурност и основани на етническо изключване, които се превръщат в плячка една за друга, но също така и в жертва на плановете на Великите сили и на тероризъм, който цели териториално отцепничество и изтребление на етническа основа. Въстанията срещу османската власт в Херцеговина, Босна, Сърбия и Черна гора през 1875-1876 г. са потушени с жестокост, предизвикала възмущение из цяла Европа. В привикналите на военни битки балкански земи парамилитаризмът под формата на антиосмански въоръжени групи – сръбски, гръцки и български комитаджии – предвещава онези форми на политическо насилие, които ще имат водеща роля в Източна и Централна Европа след 1917 г. Поне в това отношение паравоенното насилие между 1917 и 1923 г. представлява част от един по-голям цикъл на насилие, който предшества и надживява Голямата война.

Именно радикализирането на политиката по време и след Голямата война превръща тези конкуриращи се движения и доктрини в общоевропейски идеологически конфликт. През 1917 г. ставаме свидетели на предефинирането на демокрацията и национализма от Удроу Уилсън, който ги обявява за вътрешносъюзническа кампания. В същото време болшевиките вземат властта в името на легитимността (и насилието) на една класова революция. От ключово значение е въпросът дали нововъзникналите национални държави в Централна и Източна Европа ще приемат демократичната форма на управление, за която пледират ръководителите на Съглашението по време на Парижката конференция (и най-вече Удроу Уилсън). Сам по себе си вече антидемократичен, антиболшевишкият национализъм предоставя фразеологията, която през последната година на войната отново мобилизира радикалните десни движения в Германия. С разпадането на политическата легитимност, както и на династичните империи, в края на 1918 г. в голяма част от Централна и Източна Европа се появяват нови контрареволюционни движения, които мобилизират паравоенни части. В случая с италианския фашизъм до 1923 г. те вече са взели властта и са започнали да организират държавата по нов начин.

Историята на паравоенното насилие след Голямата война съответно трябва да се изследва с оглед на тези по-обширни процеси и явления – революциите, разпадането на империите и етническите конфликти, които на свой ред задават структурата на следващите глави. Вярваме, че ожесточените конфликти и насилието през следвоенния период е невъзможно да се разберат без внимателното вглеждане в Руската революция, последвалата Гражданска война и въздействието, която тя оказва върху Европа. Контрареволюционното движение, което се заражда в отговор на поражението в Голямата война, радикализирането на левите партии в голяма част от Централна Европа, а така също и в Италия, имат пряка връзка с Руската революция. Това е следващата тема, към която се обръщаме в настоящата книга. Между двете теми – както географски, така и като поява и вдъхновение, стои предимно (макар и никога единствено и само) етническото паравоенно насилие, породено от борбите за установяване и запазване на новосъздадените национални държави и граници в Източна Централна Европа. Те са основната тема в следващите глави в книгата. Сравнителната глава на Джулия Айхенберг за Полша и Ирландия и тази на Ан Долан за британското паравоенно насилие в Ирландия обаче показват, че сходни условия присъстват и в крайните западни части на континента. И накрая, очертаването на времевата рамка между 1918 и 1923 г. е едновременно оправдано и донякъде разколебано при разглеждане на ролята, която паравоенното насилие изпълнява във фашистка Италия, където то не само довежда фашизма на власт през 1923 г., но също така оставя траен отпечатък върху същността на фашистката държава. Случаят на Франция предлага един контрапример, при който зараждането на ограничена проява на паравоенно насилие след 1923 г. ясно очертава някои от причините, поради които парамилитаризмът като явление оказва въздействие върху много, но по никакъв начин не върху всички държави в следвоенна Европа. А сега ще се спрем по-подробно на някои тези, стоящи в основата на всяка една от частите в тази книга.

РУСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ И ПАРАМИЛИТАРИЗМЪТ

Революциите – политически, социални и национални, които избухват на различни места в обширната Руска империя между първите месеци на 1917 г. и лятото на 1918 г., можеха и да не са изпълнени с толкова много насилие. Пътят, който извежда от Февруарската революция през 1917 г. до Руската гражданска война през лятото на 1918 г., можеше да поеме в много посоки. Но успешното консолидиране на властта на решителното революционно малцинство на болшевиките през зимата на 1917-1918 г. в разгара на мащабен военен конфликт, който вече е запалил мотора на етническата борба, влива нова и силна енергия в революционното насилие. В отговор на тази енергия се появяват също толкова решителни контрареволюционни армии, за които жестокото потушаване на революцията, и по-конкретно репресиите над революционерите, представлява първостепенна цел. Като резултат нови вълни от революционно и контрареволюционно насилие заливат териториите на Европейска Русия (и отвъд тях – Кавказ и Централна Азия), на чийто фон ограничените, макар и интензивни изблици на революционно насилие в Европа преди 1914 г. изглеждат незначителни. В някои райони разпадането на държавната власт и икономическите сътресения вследствие на революциите довеждат до срив на социалния ред чак до 1918-1919 г., което на местно ниво подтиква към примитивни форми на военна организация за самозащита. Както Уилям Розенбърг показва във втора глава, това е основният импулс за появата на паравоенни организации в хаоса на Руската революция. Отговорът на болшевиките обаче не е свързан с официална паравоенна стратегия, а по-скоро с нов и устойчив феномен в политиката на ХХ в.: модерния комунистически революционер, обучен за политически действия и натрупал опит в извършването на актове на насилие – фигура, която изгражда една нова държава, опряна на партията.

От червеногвардейците, които изиграват роля в събарянето на Временното правителство, до въоръжените групи, които провеждат „Военен комунизъм” в провинцията и допринасят за Гражданската война, руските революционери създават разнообразни формации, които действат паралелно на Червената армия. Паравоенното насилие обаче не дава легитимност на новия режим. По-скоро, съгласно болшевишкото разбиране на марксистката теория и следвайки Лениновата практика, в новата държава източник на авторитет и организация е партията и именно партията (а не армията) е тази, която налага основните форми на извънсъдебно насилие, като действията на ЧК и Терора. В действителност, дълбоко вкоренената неприязън на болшевиките към „милитаризма”, съчетана с техния страх от „бонапартизъм”, означава, че дори едно водено от класови съображения масово въстание носи своите опасности, особено като се има предвид насилието, което обхваща Русия чак до 1920 г. Предпочетеният вариант е за една редовна наборна армия, ръководена от професионални офицери, но обработвана от политически комисари. Точно на това разчита новият режим, за да се справи както с Гражданската война, така и с граничните конфликти (най-вече тези с Полша). Болшевиките вграждат паравоенното насилие в нарастващото могъщество на партията и нямат нужда от него като легитимиращ принцип.

За разлика от тях, след падането на царското управление армиите на белите не могат да разчитат на друго, освен на военните, които обаче преследват различни политически цели. В някои части на Русия за каузата на белите се сражават предимно частни армии и нередовни войски, като тези на атаман Семьонов и барон фон Унгерн-Щернберг в Централна Азия. Ролята  на Зелените и Черните в Гражданската война също се определя от скритите тенденции на въоръжени групи, свободни от всякакъв държавен контрол. Важен въпрос за по-нататъшно проучване съответно е за степента, в която парамилитаризмът е използван от антиболшевишките сили, и дали той служи за легитимиране на каузата на контрареволюцията след тяхното поражение. Изпращането в изгнание на армията на барон Врангел в Галиполи през 1920-1923 г. и духът на тази общност, която преобръща преживяното поражение в идеала за „Бялата мечта”, предоставят идентичност и кауза за много от онези, които ще сформират паравоенни групи в изгнание (като например Руския съюз на всички военни, основан в Югославия през 1924 г.) и които предприемат военни операции на съветска територия през междувоенния период и през Втората световна война.

Болшевишката революция оказва влияние върху паравоенното контрареволюционно насилие далеч извън пределите на Русия. Подобно на ситуацията в края на XVIII в., когато управляващите европейски елити са ужасени от мисълта за якобинска „апокалиптична” война, след 1917 г. много европейци се боят, че болшевизмът ще се разпространи и ще „зарази” останалата част от Европа през 1919-1920 г., и призовават за паравоенна мобилизация срещу очакваната опасност. Това се случва не само там, където заплахата изглежда реална – в Прибалтика, Украйна, Унгария и в някои части на Германия – но също и в по-мирни държави, които са победителки от войната, като Франция и Великобритания. Навсякъде болшевишката революция и новият режим в Русия привнасят контрареволюционен дух в защитата на съществуващия социален ред и оправдават паравоенното насилие като средство за самозащита. Възстановяването на въображаемите категории на „комунизма” и „революцията” извън Русия следователно е от същностно значение, за да се разбере как и къде употребата на паравоенна сила е считано като легитимна защита срещу революцията – или дори като вектор на контрареволюцията – въпрос, поставен от Робърт Герварт и Джон Хорн в Трета глава.

КОНТРАРЕВОЛЮЦИЯТА И ВЪЗХОДЪТ НА МОДЕРНИЯ ПАРАМИЛИТАРИЗЪМ

В отделни части на Централна и Източна Европа класовата политика в контекста на военно поражение и разпадане на установената политическа власт довежда до мобилизация на контрареволюционните сили, при което паравоенни организации като Фрайкорпс, Бялата гвардия или Хаймвера придобиват водеща роля. Това е темата, разглеждана от Робърт Герварт в четвърта глава. Централно място в това развитие имат новите политически кадри, които се опитват да приложат идеи, които сами по себе си не са нови (антидемократичен национализъм, авторитаризъм), но които вече се превръщат в обект на военен конфликт. От 1917-1918 г. революционната политика на левите и на десните вече не е доминирана от юристи, интелектуалци и представители на синдикатите, както в периода преди 1914 г. Вместо това силата (и по-специално лостовете за прилагане на насилие) вече е преминала към нови фигури, много от които (макар и не непременно всички) са натрупали пряк опит във военното насилие през Първата световна война и чийто авторитет се определя от радикалния характер на тяхната реторика и действия.

Този преход е най-ясно изразен при крайните десни, за които годините непосредствено след войната са свързани с появата на нова политическа култура на въоръжената група. В тези паравоенни формации бивши офицери, преминали през насилието на войната и (в някои райони) разярени от поражението и революцията, обединяват силите си с представители на по-младото поколение, които пък компенсират липсата на боен опит, като често надминават ветераните от войната по прояви на радикализъм, действеност и жестокост. Макар и строго националистични по своя облик, подобни паравоенни активисти през този период се оказват изключително мобилни както в национален, така и в международен план. И ако – както твърди Уте Фреверт – Голямата война най-общо представлява мощен транснационален опит и е период на мултинационални контакти и трансфери, същото се отнася за разкъсваните от конфликти следвоенни години. Бившите немски офицери са изключително търсени „военни инструктори” в безкрайната поредица от граждански войни, които се разразяват в Китай или Южна Америка, а голям брой антиболшевишки доброволци от не-руски произход се бият рамо до рамо с белите армии по време на Гражданската война.

Във времена на бърза социална и икономическа промяна и долавяна екзистенциална заплаха от „международния болшевизъм”, паравоенните организации предлагат мрежа, която защитава своите членове от социална изолация, и отклонение от установените порядки чрез поддържането на тази мрежа в постоянна активност и чрез възможността нейните членове да изразят своята неудовлетвореност по насилствен начин. По ниските нива на социалната йерархия членовете на паравоенните организации се отличават с голяма мобилност, но като цяло те нямат ясно очертана класова принадлежност. Докато в немския Фрайкорпс, италианските ардитии руската Бяла милиция има значителен брой бивши офицери и аристократи, милициите в Литва, Прибалтика и Ирландия като цяло са съставени от селяни и интелектуалци от средната класа.

За разлика от армията, членовете на паравоенните организации често имат политически амбиции и определят себе си като политически войници. Въпреки че не следват ясно определена политическа програма, те се бият срещу социалисти, комунисти, срещу новите политически системи, и срещу считания като проява на дребнобуржоазно мислене стремеж към сигурност и порядъчност. Техният мироглед се определя главно от деструктивни действия срещу „червените” и срещу етническите малцинства.

Организационните структури на контрареволюционния парамилитаризъм се характеризират от прости йерархии и силна групова идентичност. Дисциплината и подчинението на водача са постигани чрез тип другарска солидарност, породена с доброволното включване на членове в тези групи. Паравоенните ръководители внушават, че насилието ще пречисти, просветли или възроди хората и националното мислене. Въпреки твърде неясно дефинираните политически цели, те считат себе си като изпълнен с идеализъм авангард, който се бие за моралното обновление на нацията. Всъщност самото насилие има функцията на перформативен акт и дава смисъл за активистите. Преживяването на насилието мобилизира страстите и решителността, и е естетизирано от някои интелектуалци – Маринети, Д’Анунцио, Юнгер, фон Соломон – като красотата на хирургическото почистване или като ефикасността на волята и силата. Именно емоционалната енергия, произведена от действането чрез насилие, споява паравоенните групи.

Политическата логика на такива групи има две цели: да се противопоставят на болшевизма (и в по-общ план на „червените”) като реален или въображаем противник, но също така да установят нова легитимност за контрареволюционната кауза и в крайна сметка за държавите, които може да се изградят на тази основа. В много от случаите, това идеологическо насилие изостря допълнително етническите и националните конфликти (Прибалтийските страни, Силезия), като отрежда на паравоенното насилие централна роля измежду другите форми на насилие. В случая с Италия обаче, където паравоенната революционна мобилизация достига най-далеч, етническите конфликти имат само маргинално проявление. Наистина, в случая с окупацията на Фиюме от Д’Анунцио в продължение на 15 месеца през 1919-1920 г., тази маргиналност предлага много ясна предварителна представа за основния фашистки проект, а „осакатената победа”, която оставя неизпълнени някои иредентистки претенции, остава важен призив за прегрупиране на силите и ново нападение. Но както показва Емилио Джентиле в Шеста глава, в централните части на Северна и Средна Италия разпадането на предишната държавна легитимност, сблъсъкът за собствеността и разпределението на земята в провинцията, и ожесточеността на класовия конфликт в градовете предоставят основната кауза за фашистките паравоенни организации.

ПАРАМИЛИТАРИЗЪМ, ЕТНИЧЕСКИ ГРУПИ И РАЗПАД НА ИМПЕРИИ

Ако болшевишката революция и последвалата Гражданска война са помогнали да се разпрострат страхове за европейска класова война, идеята за създаване на етнически хомогенни национални държави е също толкова революционна като принцип и представлява важен източник на паравоенното насилие в голяма част на Европа в края на Голямата война, особено там, където срещу такава национална общност се изправя империя и династия, или когато други националности я считат за малцинство. Докато революционното насилие след 1917 г. следва наследеното от XIX в. противопоставяне на барикада между две страни, които се изправят една срещу друга в името на противоположни идеологии, то етническото насилие е много по-сложно и по-объркано. Много от нещата, които изглеждат сякаш водени от идеологически съображения или са наричани политически от своите съвременници, са мотивирани от съществувало преди това социално напрежение или са резултат от по-спонтанни поводи като завист, алчност или похот.

След 1917 г. в Европа националните проекти често са преплетени със социални движения и в някои части от Източна Европа формирането на нацията върви ръка за ръка с исканията за земя и довежда до появата на селския тип национализъм като мощна радикална сила в следвоенните години – особено в България, Западна Украйна и Прибалтийските държави (но не и в Ирландия, където британците отпускат на фермерите земя под аренда). Работническите и социалистически движения също не са само с интернационален характер; напротив, те често приемат „национален” облик. Борбите за установяване или защита на нацията предполагат разнообразни форми на насилие. Етническите и националните претенции преобладават в имперските зони на нестабилност на Османската и Романовата империи (както и в Ирландия), въпреки че болшевизмът или антиболшевишката контрареволюция също имат своята променлива роля. В Седма глава Серги Йекелчик анализира как борбите за земята и установяване на полицейски контрол на местно ниво се водят от паравоенни сили, които на свой ред допринасят за кристализирането на украинските и полските национални идентичности в спорните райони, където живее население и на двата народа.

Много често политиката на етническо прочистване е вдъхновена от по-старите Дарвинови метафори за социална борба, от опасността от расово и национално израждане, и от идеала за пречистена и здрава общност. Но логиката за издигане на нови граници, с които да се определят и обособят националните общности, може да даде същите резултати дори там, където почти не може да се открие идеологическо наследство, например в страни като Ирландия и Полша, където национализмът е свързан с демократичните традиции и с религията. Необходимостта да се очистят общностите от техните „чужди” елементи и да се изкорени присъствието на онези, които вредят на социалното равновесие, има също практически характер, свързан с използването на насилие, както това намира ярка илюстрация в десетилетията след 1917 г. Методите, по които се извършват чистките, зависят силно от контекста, в който протичат и по-специално са повлияни от фактори, като кризите на държавната власт и ролята на военните конфликти и икономическите промени за изострянето на отношенията вътре в съответните общности. Но те също така разкриват как определени революционни движения развиват своя вътрешна култура, която ги предразполага към парамилитаризъм. Корените на една такава култура са комплексни. В случаи като контрареволюционните шайки, които действат с такава свирепост в Централна и Източна Европа в годините непосредствено след Първата световна война, те се дължат до голяма степен на възприемането на опростена военна култура с подчертана джендър специфика – култура, при която желанието да се издават и изпълняват сурови заповеди преобръща „нормалните” ценностни структури в гражданското общество и ги подчинява на безусловната служба на каузата.

Насилието между различни общности и групи, противопоставени по етнически или религиозен признак (поляци срещу немци в Силезия, подкрепящи принадлежността към Британския съюз юнионисти срещу националисти в Северна Ирландия, мюсюлмани срещу християни в новата Турска република) е с не по-малко значение като източник на паравоенни вражди, доколкото всяка страна опитва да комбинира милиционерски и терористични въоръжени сили, така че да завземе или да защити своята „национална” територия. В някои случаи, особено по време на Гръцко-турската война през 1919-1922, паравоенните части са използвани като придатък във войната между конвенционалните армии; в други неравната надпревара между партизанските и редовните части по-късно ще накара вторите да се опрат на помощни формирования, за да се справят с един скрит враг, нарушавайки установените конвенции за водене на война. Такъв е случаят в Задкавказието след 1920 г. – разгледан в Десета глава от Угюр Юмит Юнгьор, където болшевиките срещат изключителни трудности да „усмирят” различните групи местно население, борещи се помежду си за гранични територии и включени в етническо прочистване, като измежду тях арменските паравоенни групи са особено активни и брутални. Същата роля изпълняват и британските „чернокафяви” и подкрепящите ги полицейски части, използвани в Ирландската война за независимост, които Ан Долан анализира в Дванадесета глава. В други случаи борбата да се поставят рамки на нацията и да се постигне независимост включва силен идеологически елемент (особено във Финската гражданска война и Прибалтийските държави). И наистина, в случая с Финландия, дискутиран от Перти Хаапала и Марко Тика в Пета глава, гражданската война между два противника, които сравнително малко се различават един от друг (социалисти реформисти и умерени демократи), включва кратък, но интензивен изблик на насилие поради това, че техните две противоположни версии за новата независима държава са допълнително поляризирани и противопоставени от задочното влияние на руските комунисти и на контрареволюционните немски сили.

Във всички тези случаи въпросът не е само за типа, мащаба и жестокостта на паравоенното насилие, но също за неговото въздействие върху каузите, в чието име то се провежда. В „нацията” (без значение как се дефинира) няма никаква същностна особеност, която да позволява самоорганизиралите се паравоенни части да се превърнат в източник на легитимност, независимо от въздействащите спомени или основополагащи митове, които те са произвели. Все пак, когато някоя предполагаема или действителна национална държава възприема себе си като отделена (посредством следвоенните граници) от общности, които следва да й принадлежат, или пък когато тя включва останки от предишната държава или от социални елити, които вече нямат място в новата държава, то тогава се открива възможност за иредентистко насилие. Последното се извършва или „в защита” на уязвимите членове на общността, или като колективно насилие над възприеманите като врагове, така че да се утвърди новата национална общност. И двата процеса се наблюдават във войните между Полша и Украйна и между Полша и Литва през 1918-1919 г. Паравоенни сили се стремят да набележат и сплашат или да прогонят етническите други в обширните спорни гранични райони на Източна Полша. Томас Балкелис показва в случая с Прибалтийските държави (в Осма глава) как паравоенните формации, които се мобилизират както срещу болшевизма, така и срещу новата армия на съседна Полша, се превръщат в ядро на проекта за независимите литовска, латвийска и естонска държави, като остават пробен камък за масова мобилизация чак до поглъщането на Прибалтийските страни от Сталинска Русия през 1939-1940 г. По сходен начин насилието в Ирландия е най-ожесточено там, където логиката на изключване довежда до прилагане на брутални действия на паравоенни части срещу граждани на другата общност, както е в смесените райони на Ълстър или от страна на Ирландската републиканска армия (ИРА) в някои южни райони. Текстът на Джулия Айхенберг (Единадесета глава) анализира тази логика на паравоенното изключване и насилие в Ирландия и Полша.

Там, където националните интереси продължават да са застрашени или незадоволени в по-дългосрочен план, остава потенциалът за паравоенно насилие (например терорът), с което да се прекъсне кръгът на революционното или демократично себеутвърждаване и да се предложи основателно искане действията в името на нацията да имат по-траен характер. Именно това е, което ИРА прави по време на Ирландската гражданска война от 1922-1923 г. и впоследствие, когато тя отхвърля англоирландския договор за установяване на Свободната държава (въпреки че той е одобрен от Дойл, нелегалния ирландски парламент), в името на една цялостна и неразделена, но нереализирана Република с 32 области. По подобен начин Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) пропагандира неотменимото право на независимост или присъединяване към България на онези части от Тракия и Македония, които България владее за кратко през 1912-1913 г. и през Голямата война без каквато и да е обществена подкрепа. Самият акт на терор и паравоенна дейност се превръщат в заместващи прояви на националния суверенитет.

Контрастните съдби на балканските национални проекти по това време (победа за страните от Малката Антанта – Чехословакия, Румъния и Югославия – и най-вече за сръбския максимализъм, а от друга страна – „национална катастрофа” за България) предоставят геополитически контекст, в който „победените” ще заложат в дългосрочен план и чрез паравоенно насилие и терор своята претенция за суверенна власт или за иредентистка версия на нацията. Обратно – както Джон Пол Нюман анализира в главата за паравоенното насилие в Югославия след войната, „победителите” също използват паравоенно насилие, за да укрепят новия ред, както това се случва при сръбските и проюгославски паравоенни групи в Македония и Косово, където новозаселени общности, защитавани от паравоенни части, се опитват да създадат етнически и културно хомогенни зони посредством програма за национална консолидация. Последната е поддържана от правителството по принцип (макар и не винаги при изпълнението й) и е описвана евфемистично като „умиротворяване”. Това на свой ред насърчава ВМРО и проалбанското движение на качаките между 1918 и 1923 г. да създадат връзки с други паравоенни групи, действащи в Хърватия, Италия, Австрия и Унгария – връзки, които понякога са в латентен вид, но които винаги са налични през периода между двете световни войни. Докато намаляването на паравоенната дейност и насилие в региона след 1923 г. е свързано с протичащата в Европа стабилизация, включените в жесток междуетничен конфликт хора и мрежи са пропити от следвоенната политическа култура на Балканите. Тяхното паравоенно насилие следва да се разбира като част от процеса на национално изграждане в Югоизточна Европа и, в още по-силна степен, като отговор на Уилсъновата програма за самоопределение.

ПОСЛЕДИЦИ

До края на 1923 г. паравоенното до голяма степен сякаш вече е изчезнало от европейската политика, независимо че някои от най-неразрешимите спорове продължават да предоставят плодородна почва за паравоенни и терористични организации като ВМРО и ИРА. След края на френскобелгийската окупация на Рур, прекратяването на Руската и Ирландската гражданска война и сключването на Лозанския договор (установяващ новата Турска република), който има специално за цел „да сложи край на продължаващото от 1914 г. на изток състояние на война”, Европа преминава през период на относителна политическа и икономическа стабилност, който ще продължи до Голямата депресия.

Към тази обща истина трябва да бъдат направени обаче четири уточнения. Първо, някои райони в Европа остават действително свободни от вътрешното паравоенно насилие след войната. До голяма степен те съвпадат със страните победителки, при които ненакърнимостта на националните граници, държавната власт и силата и престижа на армията се усилват. Великобритания, Франция, Белгия и дори новосъздадената Чехословакия преживяват много малко или почти никакъв парамилитаризъм на своя територия. Доколкото имат централно участие във войната, те служат като контрапримери, които подчертават факторите, определили проявите на парамилитаризъм в други страни. Джон Хорн анализира Франция именно като такъв случай в Тринадесета глава.

Второто уточнение към предложения аргумент, че след 1923 г. паравоенното насилие бележи спад в Европа, е за това, че всеобхватната култура на яростна реторика, военизирана политика и улични борби, характерна за голяма част от Централна и Източна Европа, пуска своите корени под привидното спокойствие и завръщането към нормите на мирната политика. Парамилитаризмът остава централна особеност на европейските политически култури между двете световни войни и включва най-разнообразни движения като немските щурмоваци, италианските скуадристи, легионерите от румънската Желязна гвардия, унгарският Кръст на пресечените стрели, хърватските усташи или т.нар. рексистко движение на Леон Дегрел в Белгия и Огненият кръст във Франция (основани в края на 20-те години на ХХ в.). И макар че новите процеси, особено Голямата депресия, имат съществен принос за разгръщането на много от тези движения, корените им най-често са в сътресенията през първите следвоенни години. Там, където тези сътресения са били в най-силна зависимост от идеологическата контрареволюция, суровото насилие на паравоенните групи обикновено намира израз в символни и организационни принципи, които помагат да се структурират масовите движения и дори новите държавни форми. В случая с италианския фашизъм и немския националсоциализъм културата на „парамилитаризма” изиграва решаваща роля за това, тези движения да дойдат на власт. Защото, въпреки че както в Италия, така и в Германия, изборната политика също има значение, паравоенното сплашване успява да й повлияе – дори и само с показност. Нещо повече, натрупаният след края на войната опит предоставя културна основа (независимо дали е действително преживяна, или не) за форма на паравоенна организация, която може да бъде приложена вътре в дадена страна (при класова борба и срещу либералната държава) или външно – при иредентистки борби в етническите зони на нестабилност.

Дори в случая с Третата република във Франция, която изплува силна след победата си в Първата световна война, паравоенният отговор на крайно десните както спрямо демократичната политика, така и спрямо Комунистическата партия през 1924-1926 г., е окачествен от един историк като „първата вълна” на френския фашизъм, която е последвана от много по-сериозна „втора вълна” под въздействието на икономическата криза и колебливата демократична политика през 30-те години на ХХ век. В тези години (1923-1926 г.) се появява малка организация на британските фашисти – като реакция срещу създаването на Британската комунистическата партия и „загубата” на Южна Ирландия, а така също в отговор на индустриалното напрежение, което достига връх в Общата стачка през 1926 г. Докато по-късният и по-успешен Британски съюз на фашистите, ръководен от Освалд Мосли, представлява пряк отговор на политическата криза в лейбъристкото движение и на породеното от Депресията социално объркване, неговият парамилитаризъм също се опира на идеализирания опит и саможертвата през Голямата война.

Трета трайна последица от този период е така очерталата се необходимост да се прочистят общностите от техните чужди елементи преди появата на утопично ново общество, да се изкоренят онези, които са възприемани като вредни за равновесието в общността. Тази убеденост представлява значим компонент от общия поток на разпространение на радикална политика и радикални действия в Европа между 1917 г. и края на 40-те години на ХХ в. Каквито и да са разнообразните й политически изражения, тази политика на пречистената общност заема отчетливо място в мечтите на селяните, в амбициите на работниците и в бюрократичните модели на една Общност на народа. Като такава, тя предоставя важен ключ за разбиране на циклите на насилие, които характеризират толкова много революционни промени в Европа след 1917 г. В Испания например процесите на революционното и контрареволюционното насилие през 30-те години на ХХ век са водени от начина, по който двете страни, националисти и републиканци, схващат себе си като участници в кампании за пречистване: те се опитват да очистят политическото тяло посредством действително или символно насилие над онези, които поради своите идеологически възгледи, социален произход или индивидуалния си характер, са вредни за здравото тяло на общността. Всъщност, именно в етнически разнородните държави на Централна и Източна Европа в десетилетията между разпадането на съществувалите преди Първата световна война империи и насилственото умиротворяване в началото на Студената война, тези схващания за здравето на общността достигат своя най-цялостен израз. Средствата, с които паравоенните движения провеждат тези схващания за прочистване и очистване, зависят до голяма степен от контекста, в който те действат, и по-специално от кризите на държавната власт и изострянето на междуобщностните отношения чрез военни конфликти и икономически реформи.

И накрая, паравоенното насилие има свои последици и в колониалния свят, не на последно място и поради това, че той също е зависим от разгръщането на идеологическия конфликт в полето на силата. Докато зараждащите се антиколониални движения черпят вдъхновение от представения на Парижката мирна конференция Уилсънов дискурс за демократичното национално самоопределение, Комунистическият (Трети) интернационал и неговият втори конгрес през август 1920 г. се стреми да свърже колониалните борби срещу „империализма” с класовата борба срещу капиталистическия свят. Страхът от националистическо и комунистическо въстание в колониите започва да променя отношенията на британците и французите с техните империи. Докато това довежда до реформи, както и до репресии, непосредственият резултат е насилие срещу новите колониални искания, което обикновено включва използването на паравоенни части. В Египет, Индия и Ирак, а така също в Афганистан и Бирма, Великобритания откликва на исканията и вълненията на колонизираните с въоръжена полиция и паравоенни групи, както и с военна сила. „Чернокафявите” пътуват от Ирландия до други места с колониални размирици, включително и в Палестина. Сходна употреба на паравоенно насилие от страна на французите има в Алжир, Сирия и Индокитай. Тези конфликти и тяхното въздействие в дългосрочен план върху борбите срещу колониализма след 1945 г. са изключително слабо проучени и ще бъдат тема на отделна книга.

 

Робърт Герварт & Джон Хорн
05.01.2015

Свързани статии