Присъщо за всяка криза в настоящето е да оголва невидими или позабравени травматични събития в историята, съществуващи във вид на „конфликтни разкази“. Тъй като често, вместо да „осветят“ миналото в името на настоящето, те взривяват самото настояще, неспособно да „усвои“ миналото. И ако си мислим че „българският случай“ през ХХ в. е уникален, сиреч, че само българите „сънуват“ страстно и противоречиво историята си, дълбоко грешим. В тази връзка струва ми се, че дебатът, който с днешна дата се води във Франция по повод на Парижката комуна и историческото ѝ наследство, е важен по редица причини, включително и за нас, българите.
Парижката комуна (18 март – 30 май 1871 г.) е историческо събитие с доста различни исторически прочити. Още навремето, та до ден днешен. За едни тя е първата „комунистическа революция“ в света, надеждата за „справедливото бъдеще“. Спомнете си само „Смешен плач“ на Ботев: Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията, школата на шпионството и робството; плачете, филантропи, за палатите на страшните вампири, на великите тирани – за паметниците на глупостта, на варварството, изградени с отсечените глави на толкова Предтечи, на толкова велики мислители и поети, с оглозганите кости на толкова мъченици за насущния хляб, – плачете! – лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти! Кълнете комунистите, че съсипаха столицата ви и измряха с разбойническите за вас думи: свобода или смърт, хляб или куршум!
Огнени и емоционални слова на голям поет и бунтовник, които помним от училище; ала съдържа ли се в тях „пълната истина“ за тези трагични събития?
Парижката комуна си остава малко познато историческо събитие не само за българите; оказа се, че дори французите имат „емоционална представа“ за него, а малцина, уви, са наясно с фактите.
За да се стигне до нещо направо немислимо: на 30 май тази година в центъра на Париж малобройни, но доста агресивни крайно леви групи от т.нар. „антифа“ се нахвърлиха върху шествието на 300 католически поклонници, отправили се към църквата „Света Богородица на Заложниците“ (Notre Dame des Оtages), за да почетат паметта на петдесетина „свои мъченици“, разстреляни на улица „Аксо“ от Комуната преди 150 години. Викове „фашисти“, „срам“, „мръсници“, удари, стълкновения тяло в тяло… Шок за всички, включително за мен самия, които пред телевизорите или от видеата, пуснати в социалните мрежи, станаха свидетели на това „преиграване“ на историята в настоящето. Конфликтът не е останал в миналото, разломите са налице. Парижката комуна явно е и ще бъде „френска трагедия“. И защо всичко това?
Истината е, че Комуната си остава „референтна точка“ на лявата утопия, исторически връх, върху който се гради цялата идея за социалистическата (или комунистическа революция): още от края на XIX в. (Ботев не е изключение!), през болшевишката революция през 1917 г. или Културната революция на Мао, та до всички по сетнешни латиноамерикански или всякакви други революционни проекти. На 23 май 1973 г. Франсоа Митеран като президент отдава почит пред „стената на комунарите“, пеейки „Интернационала“, редом с лидера на ФКП Жак Дюкло, стар агент на Коминтерна и председател на сдружението „Приятели на Комуната“. Днес Франция е силно разколебана не само в прочитите на историята си, но и в официалните чествания: едни призовават президента Макрон да почете 200-годишнината от смъртта на Наполеон, но въпросът е като какъв – пълководец, заел се да довърши делото на Революцията, или завоевател; политически визионер или автократ, върнал робството в колониите? Същите колебания са напълно валидни и по повод на 150-ата годишнина на Парижката комуна – „бунт на онеправданите“ или гражданска война, довела до хиляди жертви?
Интересното е, че комунистическият в. „Юманите“, пазител на паметта за Комуната, реагира много остро по повод на туитите на двама френски посланици, в които съзря „изблик на версайския дух“ и неприязън към историческата истина.
Първият от тях е добре познат в България – става дума за Етиен дьо Понсен, направил много за спасяването на българските медици от ръцете на Кадафи, сега посланик в Украйна. Той бе атакуван заради следната своя оценка: „Комуната е прообраз на съветския комунистически тоталитаризъм заради терора и извършените от нея убийства. В политически план тя е била постоянна референция на Ленин през 1917 г.“ „Юманите“ приема за вярно само последното изречение, другото било пълна неистина.
А вторият – Жерар Еро, дългогодишен френски посланик в САЩ, е порицан заради следното си твърдение: „Парижката комуна е въоръжено въстание срещу Националното събрание, което току-що е било избрано с всеобщо гласуване и е било опожарено поради духа на разрушение спрямо паметниците в града, под окото на неприятеля, обсадил Париж и пиещ шампанско“.
След толкова разномислия може би е редно да се върнем към фактите.
За да стане ясен контекстът на Парижката комуна – а той е важен, – нека припомним, че от 1870 г. Франция е във война с Прусия и другите немски княжества, която тя губи, като търпи жестоко военно поражение. Справката показва, че загубите са били наистина огромни: 150 000 убити и около 370 000 военнопленници. Още след първите поражения Империята пада, Наполеон III губи властта и е обявена Републиката, оглавявана от Леон Гамбета. Но и това не обръща хода на нещата. Париж си остава под трайна обсада, 43 департамента са окупирани от германците.
Ръководството на Републиката или т.нар. „правителство на Националната отбрана“ е принудено да сключи временно примирие с Ото фон Бисмарк, отказвайки се от Елзас и Мозел, като се задължава да изплати немислима контрибуция в размер на 5 млрд. френски франка.
Ето как се стига и до споменатите по-горе всеобщи избори на 8 февруари 1871 г. (гласуват само мъжете), които формират едно доста разнородно Национално събрание (две трети монархисти, множество бонапартисти, една трета републиканци от всякакви разцветки, сред които е и Виктор Юго). Ясно е, че в тази ситуация няма как да не избуи недоволство – Франция е на колене, разрухата е всеобща, селяните не искат повече да воюват и мечтаят да се върнат по домовете си.
Накратко, приликите с болшевишката революция от 1917 г. не са никак малко.
Смайващото е, че в един толкова важен момент парламентарното мнозинство обръща поглед не към някой харизматичен оратор (какъвто е адвокатът Александър Керенски през 1917 г. в Русия), а към един държавник на възраст, при това известен историк – Адолф Тиер, автор на една прочута „История на Френската революция“, преиздавана и до ден днешен заради педантичността на изложението си.
Такава е картината в „лагера на статуквото“.
Срещу него с изправят немалко „размирници“, привърженици на Интернационала на Карл Маркс или просто екзалтирани следовници на предишни революции (1789 г., 1830 г., 1848 г.). И те изобщо не са разколебани от факта, че „врагът е пред портите на града“. Напротив, казано с езика на 1917 г., те също смятат, че е дошло времето „националната война да прерасне в класова“, както изтъква историкът Стефан Куртоа.
Истината обаче е, че и лагерът на комунарите е силно разделен – там има всякакви хора (анархисти, прудонисти, „бланкисти“, „интернационалисти“); но най-важни в случая са тези 230 000 техни привърженици – работници от източната част на Париж, податливи на революционната пропаганда.
През март 1871 г. към комунарите минава значителна част и от Националната гвардия, след което те взимат властта в източните квартали на френската столица. Верни на правителството на Тиер остават западните части на Париж. По предложение на „бланкистите“ се избира Комитет за национално спасение с диктаторски пълномощия (по модела на 1793 г.), чиято цел е да управлява Париж. Чиновниците, както и мнозина преподаватели, масово напускат.
Съветът на Комуната обаче освен въоръжена отбрана, предприема и социални мерки, за да увеличи своята подкрепа. Национализират магазинчетата и работилниците, изоставени от техните избягали собственици (обявени за дезертьори); част от тях са прехвърлени в оръжейната сфера – с 10-часов работен ден; забранява се нощният труд в хлебарниците; въвежда се мораториум върху наемите; избират се работнически комитети; обявява се свободата на пресата, но след 9 април се връща „предварителният надзор“, бдящ за „вражески публикации“. На 5 май са забранени 7 вестника, на 11 май са спрени още 5 издания.
Под влиянието на две деятелки на Интернационала – рускинята Елизавета Дмитриева и французойката Натали Льомел – е създаден „Съвет на жените за защита на Париж и грижа за ранените“. Комуната признава „свободния съюз“ между мъжа и жената, забранява проституцията и обявява с декрет равното заплащане на мъжете и на жените.
Но за да не си помислите, че цял Париж е във възторг от Комуната, ето оценката на Жорж Санд, най-яростната „феминистка“ и републиканка по онова време: Бунтът бе организиран от хора, отдавна вписали се в редовете на буржоазията и ни най-малко непринадлежащи към навиците и необходимостите на пролетариата. Тези хора бяха движени от ненавистта, провалената амбиция, зле разбрания патриотизъм, от фанатизма без идеал и естествената злост – имаше го всичко това у тях, както имаше и известна честност в убежденията им, но те не можаха да видят истинската заплаха (в. „Тан“, 3 октомври 1871 г.).
Истината е, че привържениците на Комуната водят истинска гражданска война с правителството на Тиер пред очите на врага, обсадил Париж.
За мащаба на техните сили се спори много. Едни твърдят, че на тяхна страна са преминали около 200 000 души от т.нар. Гражданска гвардия – граждански формирования, въоръжени от правителството да бранят френската столица (нещо като народно опълчение). Действителният брой на активните защитници на Комуната обаче едва ли надхвърля 10 000 души, които разполагат с прословутите 227 оръдия, разположени на височините на Монмартр, както и 500 000 пушки.
Така започват сраженията на „комунарите“ срещу „версайците“. Първоначално силите, подкрепящи правителството на Тиер, са доста скромни. Сключеното с немците примирие не разрешава на френските власти да разполагат с повече от 40 000 войници в парижкия регион. Тиер е принуден да води преговори с Бисмарк, който освобождава около 60 000 военнопленници. И на 1 април премиерът съобщава пред Националното събрание, че разполага с войскова сила от 130 000 души, с която ще смаже бунта на комунарите.
Те, от своя страна, издигат барикади по уличките на 10-и и 18-и квартал и предприемат ответни мерки.
На 2 април Комуната обявява отделянето на Католическата църква от държавата (разтрогва се конкордатът, сключен с Ватикана), но работата е там, че в същия ден Съветът на Комуната решава „да вземе заложници“. Арестуван е архиепископът на Париж Жорж Дарбоа, както свещеници и монаси (доминиканците от Аркьой и йезуитите от улица „Аксо“). Националната гвардия нахлува на няколко пъти в църквите „Сен Лоран“ и „Нотр Дам де Виктоар“. Предлагат размяна на монсеньор Дарбоа срещу утопичния социалист Огюст Бланки (автор на максимата „Без Бог, без господар“), който от дълги години лежи в затвора. Но правителството на Тиер, което е също доста антиклерикално, дълго се колебае, после Комуната отказва размяната. На 24 май (през така наречената „Кървава седмица“) архиепископът е разстрелян в затвора от комунарите заедно с голяма група „заложници“ (около 63 души), но има и редица други разстрели.
Това също е част от историята на Парижката комуна.
Както е факт и мащабният план на комунарите да подпалят Париж, за да „нулират стария режим“, провокирал Ботев да напише: Цял свят оплака Париж, цял свят прокле комунистите, и нашата бедна журналистика и тя не остана надире, и тя заплака за бездушното и прокле разумното. Смешен плач! Като че от Нимврода до Наполеона, от Камбиза до Вилхелма войната не представя едни и същите зрелища, една и същата цел с едни и същите средства.
Всъщност става дума за планомерно замислени и подготвени разрушения на френската столица, които нанасят огромни и безвъзвратни културни щети. Комунарите повалят Вандомската колона, подпалват Двореца на правосъдието, Пале Роаял, тежко засегнато е кметството „Отел дьо Вил“ (където днес е отворила врати изложбата „Ние, Комуната“). Завинаги е унищожен парижкият архив за гражданско състояние, който се води от 1515 г., целият архив на полицията и правосъдието, 200 000 тома и ръкописи от библиотеката на Лувъра. В руини е Министерството на финансите. Изгаря къщата на писателя Проспер Мериме, заедно с ръкописите му, дома на историка Жюл Мишле с целия му архив; прочути килими от музея „Гоблен“, част от колекцията на Франсоа I с работи на Рафаел. Сериозно увредени са множество църкви – „Сент Йосташ“, „Нотр Дам дьо Берси“.
Проваля се плана за пълно унищожение на Лувъра, благодарение на един военен – Марсиан дьо Бернарди дьо Сигоайен (от „версайците“), който загива в сражението, но неговите войници правят кордон около сградите и не позволяват огъня да порази Тюйлери и двореца. По сходен начин е предотвратено опожаряването на „Нотр Дам дьо Пари“ и болницата „Отел Дийо“.
След което следва ответен „погром“ над Комуната, има много жертви. В периода след 24 май 1871 г. „версайците“ установяват постепенен контрол над въстаналите райони, както и над височините над Монмартр, където днес се издига базиликата „Сакре Кьор“, замислена като символ на помирението.
Колко точно са били жертвите (и от двете страни) е трудно да се каже. Данните и на времето, и по-късно са „символни“ и силно преувеличени.
След края на Комуната нейни привърженици твърдят, че загиналите са между 20 000 и 40 000 души, което едва ли отговаря на истината.
През 2014 г. британският историк Робърт Томбс, който проучва архивите с десетилетия, стига до следните изводи: около 4 000 души са загинали в сраженията или са били екзекутирани на място; 2 000 души са починали, вследствие на раните си; над 1 000 „версайски войници“ са били убити и около 6 500 от тях са ранени. Впоследствие 4 500 комунари получават различни присъди и част от тях са пратени на каторга в Нова Каледония. Повечето от ръководителите на Комуната оцеляват, бягайки зад граница; всички те са амнистирани със закона от 18 юли 1880 г.
Особено любопитен е прочитът на Карл Маркс на тези събития. Основоположникът на научния комунизъм следи обявяването и потушаването на Парижката комуна от своя лондонски кабинет по репортажите в пресата, като се информира и от писмата на Огюст Серайе и Елисавета Дмитриева, без да прояви ни най-малко желание да вземе участие в Комуната. Което не му пречи да направи обстоен анализ и да даде обширно интервю за „Ню Йорк Хералд“, което прочетох тези дни. То е пропито с впечатляваща диалектика: Вярно е, че Интернационалът и Комуната са действали заедно в един период, защото се борят срещу един враг; но изобщо не е вярно да се твърди, че ръководителите на Комуната са следвали заповедите на Централния комитет на Интернационала от Лондон. Ние нито знаехме нещо за атаката от 18 март, с която Националната гвардия пое контрол над града, нито имахме възможностите да даваме заповеди, нито бяхме склонни да го направим. Винаги оставяме народа да действа според обстоятелствата и се задоволяваме само с това да даваме своите съвети.
След което става още по-интересно: След 22 март посъветвах въстаниците да атакуват Версай. Но те го сториха чак на 25 март. Ако бяха го направили веднага, успехът бе сигурен… Те изгубиха тази великолепна възможност поради неспособността на своите ръководители, което аз своевременно предвидих и за което тутакси предупредих нашите комитети. Впоследствие (през 1881 г.) Маркс се подсеща, че първо е трябвало да се реквизира Френската национална банка, така е щял да се сложи край на „версайските фанфаронади“.
Каква изключителна прозорливост… А в памфлета си „Гражданската война във Франция“, завършен на 30 май 1871 г., Маркс прави общотеоретични изводи, включително и този: Комуната показа, че работническата класа не може да завземе държавната машина и да я накара да заработи в своя полза. Следователно? Държавата трябва да бъде разрушена из основи и да се поеме по друг път, който Ленин предусеща в движение. Така историята на ХХ в. поема в „класовата посока“ на диктатурата на пролетариата, потопена в кръв и насилие.
Ала ето че виждаме как 150 години по-късно конфликтът – на нивото на паметта – не само че не се утаява или размива, а отново изплува на повърхността. И ако има нещо смайващо във „френския случай“, то не е, че група хора, смятащи себе си за „антифашисти“, се възприемат като „наследници“ на комунарите. Това си е тяхно право и тяхна „памет“. Смущаващо е защо те отказват на друга група хора – век и половина по-късно! – да имат своята памет за жертвите и за случилото се, клеймейки ги като „версайци“ или „фашисти“? И защо едната памет на всяка цена трябва да извършва агресия върху другата памет? След като едните жертви в тази история отдавна се покоят до другите жертви.
