Случващото се днес в Париж, а и в цяла Франция, сякаш е реплика към един много известен френско-американски филм на Рене Клеман от средата на 60-те години на ХХ в. (сценарият е на Гор Видал, с участието на плеяда изключителни актьори – Жан-Пол Белмондо, Ален Делон, Орсън Уелс, Кърк Дъглас, Ив Монтан, Симон Синьоре, Жан-Луи Трентинян). Въпросът е бил задаван многократно на немския комендант на Париж Дитрих фон Холтиц през лятото на 1944 г. от неговото началство в Берлин.
Париж не пламва през горещото лято на 1944 г. благодарение на самоотвержената намеса на множество французи, които правят всичко възможно, за да спасят Града-Светлина.
Днес обаче Париж „гори“. В прекия и преносния смисъл. Както и цяла Франция. Заради пенсионната реформа, която правителството на президента Макрон реши да прокара по административна процедура, предвидена в конституцията. Тя предвижда увеличаване на пенсионната възраст от 62 на 64 години и отмяна на по-ранни пенсионирания в някои сектори (транспорт, химическа индустрия, енергетика). Синдикатите посрещнаха тази реформа на нож, тя не се одобрява и от около 80% от французите. В резултат на което от февруари Франция е парализирана от стачки, които постепенно прерастват в безредици. Днес е деветата обща стачка, която се очаква да блокира цялата страна, а над един милион души да излязат на улицата.
Всяка вечер лумват бали с боклук, част от онези 10 000 тона, складирани около исторически места във френската столица (заради стачката на работниците от „чистотата“). И за да не пламнат паметни сгради, а и цели парижки квартали, са необходими самоотвержени усилия на огнеборците. Ала всичко това е само фон на сблъсъците тяло в тяло, които виждаме от преките телевизионни включвания. Студенти хвърлят павета по полицията, която ги разпръсква със сълзотворен газ или водни оръдия. Стотици задържани всяка вечер. На отделни видеа виждаме недопустими саморазправи на органите на реда с протестиращи хора. Ситуацията малко по малко започва да излиза от контрол. Умората, съчетана с нарастващ гняв, е лоша социална комбинация.
Нова френска революция?
Така изглеждат събитията поне през погледа на чуждестранните медии. По-скоро става дума за второ действие на „жакерията с жълтите жилетки“. И в единия, и в другия случай двата полюса в конфликта са ясно очертани.
От едната страна е елитът (Макрон и неговото обкръжение от технократи). От другата – улицата (където има от всичко по малко – от най-младите хора и синдикатите, та до най-радикално лявото или най-крайно дясното). Елитът не знае как да реагира, за да уталожи гнева на масите. А те не крият, че не могат да го търпят, непрекъснато припомняйки му за Френската революция. Но колкото и да е парадоксално – същите тези маси преизбраха Макрон и той ще е на власт още 4 години.
Една изпусната реплика на френския президент от вторник обаче наля допълнително масло в огъня. Еманюел Макрон, видимо изнервен от блокадите и насилието, заяви, че „тълпата няма легитимност спрямо народа, който се изразява чрез своите избраници“.
Процесуално погледнато, Еманюел Макрон е прав, такава е демократичната логика на парламентарното представителство.
В политически смисъл изказването му е самоубийствено. Заклеймяването на протестиращите срещу него като „тълпа“ (подкрепяна от над 70% от французите) е съсипващ ход.
Изобщо много от случващото се от началото на годината насам би могло да се определи като „комедия от грешки“, ако не взривяваше отвътре Франция.
Първо, в програмата, с която Макрон бе избран, въпросната пенсионна реформа не само, че фигурираше, но и беше един от основните му приоритети. Той я разясни много подробно даже в дебата си с Марин льо Пен. Защо тогава никой не реагира?
Натрапващият се отговор е, че изборите за президент са политически и никой не влиза в такива детайли. Но ако е така, тогава избирателите трябва да се сърдят на себе си.
Второ, Макрон винаги е обвиняван в арогантност. Не без основание, още от първия му мандат. Назидателната му педагогика дразни всички. Което не означава, че не е прав за необходимостта от пенсионна реформа. Във вчерашното си кризисно телевизионно интервю той за пореден път приведе доста стряскащи данни.
Преди десетина година във Франция е имало около 10 млн. пенсионери – при 60 млн. население. Сега са близо 17 милиона (при 68 млн. население), а към 2030 г. ще се мине границата от 20 милиона пенсионери. Как тогава ще се изплащат пенсиите в една солидарна система при намаляващ брой на работещите?
„Тълпата“ срещу „елита“? Кой ще победи?
Проблемът е, че ситуацията вече наистина е като „по Маркс“. Низините не искат да чуят нищо от аргументите на елита. А елитът, делегитимирайки „тълпата“, я изкарва на улицата.
Френският политолог Марсел Гоше описва това като „ефекта на цялото и детайла“. Управляващите – въз основата на информираността си – виждат цялото и са прави в общите заключения. Докато хората виждат „детайла“ (собственото си положение) с точност и негодуват с основание, без обаче да осъзнават „цялото“.
В бюджета на Франция според министъра на икономиката и финансите Брюно льо Мер има дупка от около 3 трилиона евро! Трябва сериозно затягане на коланите и неотложни мерки, за да могат хората (на улицата) да получат предвидените пенсии след десетина години, а не те да бъдат сериозно намалени. Това е истината.
Но „елитът“, поднасяйки така „цялата истина“, не вижда „детайла“. И французите не приемат тъкмо това. Не приемат „арогантната педагогика“. Защото има и „работещи бедни“. Защото в определени професии (свързани с тежък физически труд) още 2 години труд може би е непосилно много (необходими са допълнителни мерки, над които правителството едва сега обяви, че започва да работи). А младите се боят кога ще излязат на пазара на труда при удължаване на годините за пенсия и т.н.
Вчера в 14 ч. българско време Еманюел Макрон даде споменатото си телевизионно интервю за два големи френски телевизионни канала. Според първите реакции той не убеди почти никого в нищо.
Да, Макрон сподели, че не би искал да прави подобна реформа, но вече не може да я отлага, както са правили предшествениците му от 1995 г. насам.
Тук той е прав. Живеех в Париж по онова време и си спомням как премиерът Ален Жюпе отстъпи през 1995 г., опитвайки да наложи далеч по-умерени корекции в пенсионния модел. Близо три месеца Франция остана без влакове, метро и автобуси. Публичният сектор постепенно спря да работи. Бяха големи студове. По цял ден вървях пеша под дъжда и накрая се разболях от пневмония. Париж също беше затънал в боклуци.
Жюпе оттегли реформата си и все пак през 1997 г. падна от власт. Жак Ширак обаче маневрираше далеч по-умело от Макрон. В движение той „приватизира“ една формула на френския политолог Еманюел Тод за „социалната фрактура“ и призова французите да се сплотят (около него), за да посрещнат задаващата се криза. Оцеля и дори спечели нов президентски мандат, прокарвайки съвсем минимални реформи. Той много по-умело използваше правомощията си на „републикански монарх“, които конституцията дава на президента на Петата френска република. И знаеше как в критични моменти да се обръща към „народа“, когото нищо (и никакви институции) не трябва да отделя от „бащата на народа“.
Сега Макрон упорства и иска да отиде докрай в своята „педагогика на истината“. В споменатото си телевизионно интервю той заяви, че ще задържи Елизабет Борн начело на правителството, а пенсионната реформа ще следва своя административен път (минавайки и през Конституционния съд). И наесен, може би още от 1 септември, тя ще влезе в сила. С което не само, че не успокои, а хвърли ръкавицата си в лицето на „улицата“.
И тъй, „на война като на война“. Война с „улицата“, която нито един френски президент не е спечелил.
Навремето Жискар д’Естен укори французите, че не работят достатъчно и им постави ясна цел – да догонят и изпреварят германците, които ги надминават по конкурентоспособност.
След което загуби от Франсоа Митеран. Загуби, въпреки че на президентския дебат му задаваше конкретни и съвсем професионални въпроси – за цената на петрола или лихвите в световен мащаб. Митеран му отговори „по френски“ – не сте тук, за да ме поучавате! И спечели дебата, като после влезе за два мандата в Елисейския дворец.
През 2009 г. на една закуска във френското посолство в София си позволих да върна Жискар към този дебат. Жискар д’Естен се смръщи и каза, че популизмът винаги побеждава.
Френското изключение
Проблемът е какво се прави, когато едно общество – в случая френското – се радикализира?
Ясно е, че никой не иска да работи две години отгоре – за същите пари, които могат да се окажат и по-малко, изядени от инфлацията.
Младите не искат да приемат онова, което считат за несправедливо (годините на следване в университета, включително с магистратура, предполагат, че те трябва да работят поне до 66 години, ако не и повече, за да натрупат 42 години пенсионен стаж).
По-възрастните пък не искат реформата да удари точно тях.
В резултат на което се стига до омагьосан кръг. Нима това е прословутото „френско изключение“? Нищо подобно.
В класическия си смисъл този термин, наложил се във френската култура, не означава изолация, а универсализъм. Франция не се мисли като някакво „галско селце“, обсадено от римляните и живеещо според собствените си закони, а като модел на културна идентичност и свобода, който от векове се споделя с останалия свят. Един от проблемите на днешната ситуация е, че тя ерозира тъкмо този универсален модел (Марсел Гоше). И последиците от това тепърва ще стават видими.
Макрон като Нерон?
Човекът в Елисейския дворец може и да е прав за необходимостта от пенсионна реформа, но в момента е виновен за всичко.
Той (едва сега) отправи своите въпроси към синдикатите. Защо профсъюзите не са предложили „клаузи на компромиса“ – постъпателно пенсиониране срещу леко увеличаване на вноските и т.н. Никой не се интересува от тези му аргументи.
Ясно е, че днес цяла Франция ще бъде обърната с главата надолу, а протестите и размириците ще продължат.
Неговите политически противници дори в момента го представят като… Нерон (реални реплики във френското Национално събрание). Уподобяват го на римския император, наредил да подпалят Рим, за да се наслаждава на гледката, а сетне предприел гонения срещу християните като набедените жертви.
Политическата алюзия е очевидна – френският народ е „разпната жертва“ на един диктатор, използвал все пак процедура, вписана в конституцията на Петата република, при това използвана нееднократно.
На ламарините около ремонтирания фонтан на площад Конкорд – точно срещу Националното събрание – на една снимка видях изписан следния лозунг: „Сянката на Гилотината пристига…“. На същото място някога наистина е била Гилотината. Да приемем, че става дума само за политическа метафора, която в демокрацията намира израз в изборния вот.
