Начало Сцена „Париж” – емигриралият хуманизъм
Сцена

„Париж” – емигриралият хуманизъм

1467
2
„Париж”

Танцовият пърформанс „Париж” на Иво Димчев в изпълнение на Християн Бакалов се оказа предсказание и предупреждение за емигрантската вълна, която ни заля.

За пръв път танцовият пърформанс Paris на Иво Димчев в изпълнение на Християн Бакалов беше представен на фестивала Sofia Dance Week преди няколко години и се оказа предварително актуален: темата за емигрантството тогава, в 2012 г., все още не ни вълнуваше с такава сила.

Спектакълът продължава да се играе по света, последното му представяне беше в Брюксел, на 6 и 7 януари 2016 г. в Kaaistudio’s. Към него ме върнаха няколко снимки от настоящи изяви на Иво Димчев и Християн Бакалов, както и естествената му за момента актуалност, тъй като основната му тема е емигрантът.

Споделих с Християн Бакалов, че спектакълът се е оказал вид предсказание и предупреждение – емигрантската вълна ни заля събитийно, информационно и всячески с полифоничните си измерения няколко години по-късно.

„И аз сега, като го играх – каза Христиан Бакалов, имах чувството, че е предсказание и предупреждение. Залата беше претъпкана, никой не можеше да повярва, че спектакълът  е от 2008 г., Иво трябваше да обяви, че това не е премиера.“

„Париж” е солопърформанс, в който хореграф и танцьор са се срещнали не само професионално, но и дълбоко личностно – един артистичен дует, постигнал оригинална, автентична цялост. Спектакълът не ползва скъпи сценографски решения или свръхсложна звукова среда. Взаимодействието на хореографа и изпълнителя е постигнало хомогенност, която се изразява лаконично, с минимални средства, които засилват експресията със своята непреднамерена точност.

1
„Париж”

Още с първия поглед към сцената започнах да се забавлявам по един особено сардоничен начин – почти празно сценично пространство, само една сребриста завеса като фон и един застинал в полугероична поза танцьор – застинал като в кататоничен припадък, фиксиращ „горното ла” на душевното му състояние. Тялото е напрегнато до спокойствие. То не се движи, но говори само по себе си или чрез звуци.

Танцьорът е почти гол и снабден с наколенки, които да обезопасят драстичното подскачане на колене, в което кулминира отчаяният му бунт. Той е съставен от различни нюанси на безсилието пред различни неща, които заедно образуват вътрешния му кошмар: самота, несигурност, подценяване, пренебрегване и разбира се, липса на човешко разбиране и любов

Нищо ново, ще кажем. Новото е начинът, по който се поднасят тези износени като нас теми – екстремен, екстатичен и минималистичен, без нито едно сантиментално или бутафорно клише-излишък, но със свежи и неочаквани до ексцентричност визуални решения. Рубиненият блясък на изсипаните от главата на танцьора гердани напомнят недвусмислено за кръв – „кръв, пот и сълзи” са основните течности, които се разливат по сцената… И малко вода за охлаждане на страстите, които обаче се разпалват все повече, докато не замръзнат отново в спасителната кататония.

Християн Бакалов е идеален за тази роля, в която „е себе си” – стопроцентово и искрено до плач. „Емигрантът” се „излива” пред нас в буквален и преносен смисъл, за да станем съпричасни на съдбата му. Днес този спектакъл звучи още по-силно като предупреждение, което на фона на всичко случващо се е добило смисъла на предсказание.

Едно тяло на сцената – статично, нямо, със скрито лице, което разгръща постепенно във времето своята дълбока вътрешна изповед. Тялото проговаря, но то също крещи, издава нечленоразделно звуци, плюе, подскача, залива се с вода, разсъблича се и заема различни статични позиции в противодействие на динамиката на вътрешния си живот. Пред нас е тялото на емигранта, в случая българския емигрант-танцьор, попаднал в Париж и влязъл в съприкосновение с енергиите и колизиите на  космополитния град. Изповеден разказ за начина, по който „чуждото” емигрантско тяло се „внедрява” в парижката среда.

Париж, самотата, кръвта, френското знаме, водата и кървавият кръст на пода се размазват и се превръщат в красиво-ужасяваща картина на насилническия буламач, в който все повече сме сготвени, без да ни питат дори за подправките.

Иво Димчев (р. 1976) е хореограф и пърформър, автор на повече от 30 пърформанса, работата му е микс от пърформанс, танц, театър, музика, рисуване и фотография. Представя изкуството си в Европа, Северна и Южна Америка, води майсторски класове в Будапеща, Берн, Антверпен, Виена и др.

Християн Бакалов завършва Държавното хореографско училище в София през 1991 г. и веднага е ангажиран в трупата на „Младия балет на Франция” в Париж. По-късно е танцьор в Националния хореографски център Claude Brumachon в Нант, поставя за City Center – Ню Йорк, Theater de Ranelagh – Париж, консерваториите в Сеул, Лион, Балет Арабеск в София, Софийската национална опера и др. През 2009 г. се установява в Брюксел, участва в създаването на Volksroom – пространството за съвременно изкуство на Иво Димчев.

Мила Искренова е сред най-изявените български хореографи, работещи в сферата на съвременния танц. Специализирала съвременен танц в Палука шуле, Дрезден, в Танцовата академия в Кьолн и в Лабан център – Лондон. Преподавала е танцова техника и импровизация в НБУ, Националното училище за танцово изкуство и в НАТФИЗ, както и в Италия и Гърция. Работила е с водещите български танцови трупи: балет „Арабеск“, на който е хореограф от 2001 г., Амарант данс студио, Хетероподи данс. Автор е на книгите „Радостта на тялото“, „Вкусът на Твоето тяло“, „Анна и Алената глутница“ и на пиесата „Меломимик“.

Още от автора

No posts to display