Защо държавните институции трябва да спрат да „оценяват изкуство“
Преди няколко години Националната галерия в София организира ретроспективата „Жорж Папазов – Осветителят“, мащабна изложба, отбелязваща 50 години от смъртта на художника и представяща над сто негови творби, събрани от колекции в България и чужбина. Кураторската концепция на д-р Мария Василева постави Папазов в неговия истински контекст, като българин, вписан в самото сърце на европейския авангард и сюрреализъм на XX век. Институцията, организирала събитието, самата Национална галерия, потвърди без колебание националното значение, изкуствоведската тежест и естетическата стойност на проекта. Проблемът беше друг: тя нямаше нито финансовия капацитет, нито свободата да финансира събитие от подобен мащаб. На практика значителна част от разходите по осъществяването на изложбата легнаха върху частно финансиране, в това число и мое.
Тази лична история е показателна отвъд конкретния случай. Тя разкрива един структурен парадокс: институция, носеща в самото си име определението „национална“, овластена да удостовери, че дадено произведение или събитие е от национално културно значение, не разполага с бюджетната свобода да финансира собствената си преценка. Тя може да каже „да, това е важно“, но не може да плати, за да го реализира. А когато частно лице трябва да запълни тази празнина, самата логика на съществуването на национална институция, издържана от данъкоплатеца именно за да гарантира опазването и представянето на националното културно наследство, е подкопана в основата си.
Тук се откроява и по-широкият проблем, на който тази статия е посветена. Последните месеци донесоха и две други показателни истории. През декември 2025 г. лейди Маргарет Ходж, депутат от Камарата на лордовете и бивш министър на културата на Великобритания, публикува възложен ѝ от Министерството на културата, медиите и спорта независим преглед на работата на Arts Council England, институцията, разпределяща основната част от държавните субсидии за изкуство в Англия. Изводът на доклада ѝ е категоричен: системата на подпомагане се е превърнала в „усмирителна риза“, която е изместила художествената стойност встрани от собствените си критерии, и се налага цялостна реформа на модела на финансиране. У нас Национален фонд „Култура“ (НФК) години наред е обект на остри критики – за връщани в бюджета неусвоени средства, за разходи, трудно съвместими с предназначението на средствата, и преди всичко за усещането, че разпределението на субсидиите следва неясна, а понякога и трудно защитима логика.
На пръв поглед случаят с Папазов, британският доклад и българските скандали са различни истории в различни контексти. В действителност те са прояви на един и същ концептуален проблем и той е много по-дълбок от конкретен скандал, конкретно ръководство или недостиг на бюджет за конкретна изложба.
Погрешният въпрос
Обичайният упрек към институции като НФК е: защо парите отиват при едни проекти, а не при други, по-достойни? Дебатът неизменно се насочва към критериите за оценка, към състава на експертните комисии, към прозрачността на процедурите. Всичко това са легитимни въпроси. Но случаят с Папазов показва нещо друго и по-фундаментално. Понякога проблемът не е грешна преценка, а липса на механизъм изобщо да се финансира вярната преценка. Националната галерия направи точната художествена преценка. Тя просто не разполагаше с финансов инструмент да я приведе в действие в пълния ѝ мащаб.
Ще си позволя финансова, а не изкуствоведска гледна точка към проблема.
Тук е нужно ясно разграничение между два вида институции. От едната страна стоят държавните институции за финансиране на културата – Министерството на културата, НФК и аналогичните структури. По логиката на държавната администрация те са по необходимост монополни: не действат и не е нужно да действат в конкурентна среда, а разпределят поверената им част от държавния бюджет. От другата страна стоят институциите, които произвеждат култура: театри, филмови студия, галерии, фестивали, издателства, образователни институции, както и независими артисти и колективи, държавни, общински или частни. Тези институции действат в конкурентна, макар и не пазарна среда: те не се борят за печалба, а за вниманието и интереса на публиката към естетическите и етичните ценности, които предлагат. Именно тази конкуренция, а не решение на чиновник, е механизмът, който на практика подбира и утвърждава художествената стойност.
Конфликтът възниква, когато финансиращата институция, която по природа е монополна и обвързана с измерими бюджетни критерии, си присвоява ролята на конкурентната среда, тоест решава вместо публиката коя естетическа стойност заслужава подкрепа. Бюджетната логика изисква контролни списъци, точкови системи и формални критерии за отчетност; естетическата преценка изисква богата култура, многогодишен опит и художествена мотивация – качества, присъщи на производителите на култура, а не на администратора на бюджета. Това не е недостатък на конкретните хора, които работят във финансиращите институции, а следствие от начина, по който е конструирана цялата система за финансиране на изкуството.
Проблемът е двупосочен. От една страна, истинската стойност на изкуството е творческа, уникална и времево ограничена. Тя устоява на предварителна количествена оценка и никой контролен лист не може да я предвиди преди случването на събитието. От друга страна – и случаят с изложбата на Папазов го доказва – дори когато институцията вече е направила правилната преценка, тромавата бюджетна архитектура не ѝ позволява да реагира с нужния финансов ресурс. Резултатът в единия случай е финансиране на съмнителни проекти за сметка на по-стойностни; в другия – безспорни проекти са оставени да разчитат на случайно частно дарение, за да не пропаднат.
Един контрапример, който заслужава внимание
Полезно е да си зададем и обратния въпрос: как изглежда системата, когато инфраструктурата за подбор разполага с достатъчно свобода да действа?
През юли тази година постановката на Явор Гардев по „Вакханки“ на Еврипид, копродукция между Народния театър „Иван Вазов“ и фестивала „Атина – Епидавър“, с участието на Националния театър на Северна Гърция и музика на „Тайгър Лилис“, беше показана на сцената на Античния театър в Епидавър пред над 10 000 зрители, а по-късно и в Атина и Солун, посрещната навсякъде с изключително ентусиазирана публика и критика. Това е триумф на българското театрално изкуство на една от най-престижните европейски сцени. Той се случи, защото двата реномирани театрални института, националният ни драматичен театър и един от най-старите и авторитетни фестивали в Европа, разполагаха с достатъчно институционална и финансова свобода, за да инвестират доверието и репутацията си в конкретен режисьор с конкретен творчески почерк, без да чакат частно лице да запълни бюджетната дупка.
Разликата между „Вакханки“ и изложбата на Папазов е показателна сама по себе си. И в двата случая художествената преценка беше вярна и потвърдена от резултата. Разликата е, че в единия случай институциите разполагат с финансов капацитет да действат по собствената си преценка, а в другия – не. Именно тук е сърцевината на проблема: съществува ли механизъм, който да финансира производителите на култура достатъчно стабилно и гъвкаво, за да могат те реално да упражняват експертизата, заради която съществуват.
Погрешно поставена цел не се решава с по-добри чиновници
Обикновената реакция на скандали като тези около НФК е кадрова и процедурна: смяна на ръководство, нови правила за прозрачност, нови комисии от „независими експерти“. Случаят с Папазов показва защо това е недостатъчно, дори когато решаваме обратния проблем – недофинансиране на безспорно значим проект. Никаква смяна на директор на Националната галерия не би решила структурния недостиг на бюджетна свобода на институцията. Нужна е промяна в самия модел на финансиране, която позволява на институциите, доказали художествената си експертиза, да разполагат с реален, а не само с декларативен финансов капацитет.
Не е случайно, че докладът на Ходж стига до сходен извод и препоръчва не поредна процедурна поправка, а промяна в самия модел, по който Arts Council England подхожда към финансирането на организациите в сектора.
Алтернативата: финансиране на средата за производство на култура, а не на отделните артефакти
Ето защо смятам, че функцията на държавните институции за финансиране на културата трябва да бъде преосмислена концептуално, а не само процедурно.
Тези институции не трябва да финансират и преценяват отделни художествени продукции. Това вече го правят, и то по-компетентно, самите производители на култура: националните и общинските музеи и галерии, театри, фестивали, филмови студия, концертни зали, издателства, образователни институции, а наред с тях и независимите артисти и колективи. Задачата на държавата е да финансира тази среда достатъчно стабилно и гъвкаво, така че когато например Националната галерия открие сериозен изкуствоведски повод, тя да разполага с реален бюджетен инструмент, а не само с правото да констатира значимостта на събитието, докато чака частен спонсор.
Практическият механизъм за това е разпределение на бюджета не по отделни проекти, а по годишни програми за дейност. Всеки кандидат, било то национален, общински или частен, включително независим артист или колектив, защитава предварително годишна програма и получава финансиране за нейната реализация. Веднъж отпуснати, средствата не подлежат на повторно преразпределение по отделни събития в рамките на програмата: институцията реализира собствената си вече защитена визия. По този начин финансиращият орган изпълнява само присъщата му бюджетна функция, а именно оптимално разпределение на ограничен ресурс между конкуриращи се кандидати, докато крайната преценка за художествената стойност на всяко отделно събитие остава там, където принадлежи: в общественото внимание и интерес към резултата.
Логиката е проста и позната от финансова теория: там, където пазарът не може сам да осигури достатъчно търсене, защото продуктът е уникален, ограничен във времето и по природа некомерсиален в краткосрочен план, държавата има легитимна роля да финансира. Но тази роля се изразява в това да финансира способността на конкурентната среда от производители на култура да действа реално, а не самия избор кой спектакъл или коя изложба заслужава подкрепа. Държавата изгражда и поддържа тръбопровода; тя не решава, ред по ред, какво точно трябва да тече през него.
Това разделение е по-справедливо и спрямо природата на бюрократичната институция: ако задачата ѝ е да разпределя средства по годишни програми според ясни и измерими показатели като капацитет, устойчивост, история, обем на дейност, тя може да работи именно с инструментите, за които бюрокрацията е създадена: формуляри, отчети, одити. Художествената преценка остава там, където ѝ е мястото – при производителите на култура и накрая при самата публика.
Защо темата трябва да стигне до политическото ниво
Би било грешка дискусията да спре до поредната смяна на ръководство или поредния пакет от „по-строги критерии“ за индивидуални проекти. Реалната реформа, която си струва политическото внимание, е регулаторна и концептуална: преразглеждане на модела, по който Министерството на културата, НФК и аналогичните институции разпределят средства – с преминаване от финансиране на отделни проекти към финансиране на годишни програми за всички производители на култура – национални, общински и частни, включително независимите артисти. И с ясно разграничение между бюджетната функция (където държавата има директна и незаменима роля) и художествената преценка (която систематично принадлежи на производителите на култура и на публиката).
Дали този модел ще бъде възприет, е политическо решение. Но самият въпрос: разполагат ли българските културни институции, независимо от собствеността им, с финансова свобода, съответстваща на тяхната художествена експертиза, заслужава да излезе от кулоарите на сектора и от личния опит на отделни дарители и да стигне до масата на законодателя.
Георги Василев е финансист, колекционер и филантроп. Още от него: Creativity against the machine: a curmudgeonly defense of the human. AI & Soc 41, 2703–2704 (2026), Algorithmization of society: between code and conscience.
