Начало Идеи Гледна точка Паркингът на ангелите
Гледна точка

Паркингът на ангелите

2133

На този паркинг спираха големите камиони. Имаше заведение, бензиностанция и работилница за гуми, както и няколко разбрицани бунгала, където шофьорите можеха да си починат от пътя.

Шофьорите на големите камиони са особено племе. Фактът, че управляват такива големи возила ги превръща автоматично в нещо като господарите на пътя, а това неминуемо се отразяваше на поведението им. Те не търпяха забележки и прекословие, бяха много организирани, на всичкото отгоре имаха и радиовръзка помежду си. Така че редките смелчаци, които от глупост или незнание им се опълчваха, в най-добрия случай бързо сменяха физиономиите си, а в най-лошия… но за това никой не се осмеляваше да говори.

В заведението командваше Хубавата Сю. Тя беше руса жена не в първа младост, с рамене на тежкоатлет и с такива големи обръчи на обеците си, че две малки маймунки спокойно можеха да си изкарат там седнали цял ден. Но по-важното е, че като че ли единствена умееше да укротява разпасаното шофьорско племе и по масите по време на хранене цареше такава тишина, каквато има, да речем, в трапезарията на скаутски лагер. Защото пръстите на ръцете ѝ бяха обсипани с тежки пръстени и по-паметливите твърдяха, че при нужда тези пръстени се превръщаха в чудовищно оръжие, по-страшно от железен бокс, и бяха разбили не един навирен нос.

Когато работата ѝ намалееше, Хубавата Сю обичаше да сяда на пейката пред заведението, да пуши цигара и да се взира в пътя, чак до хоризонта прав като стрела. Тогава в очите ѝ плъзваше нещо дълбоко и теменужено, което би могло да се нарече от някой поет или някой познавач и тъга. И ако на паркинга случайно наистина се появеше такъв разбирач на женската душа, той веднага би отсъдил, че в миналото на Хубавата Сю е заровено някакво фатално премеждие. Същият би добавил, че без съмнение в младостта си тя е била много хубава жена. Но такъв човек тук нямаше как да се появи и всичко оставаше просто в сферата на догадките.

Шофьорите паркираха камионите, хапваха, почиваха си и отново тръгваха. Едни си тръгваха, други пристигаха, в заведението или на паркинга постоянно имаше поне двайсет-трийсет мъжаги с широки гърбове и големи кореми. Ако се отбиеше някой случаен шофьор с малка количка или дори с лимузина, той гледаше да е по-нисък от тревата. Но този ден, когато лъчите на залязващото слънце палеха слюдата по камъчетата на паркинга и го караха да блести, беше някак особен, странен, пълен с предчувствия, които стягаха сърцето. И наистина, изведнъж на паркинга се появи странна птица, нещо като рокер, който караше мотор-триколка с блеснали никелирани части, със знаменце на кормилото и с транзистор на багажника, от който се лееше дива музика. Мотористът направо си беше старо копеле, с избеляла кърпа на главата, с дълга сива брада, с кожено яке, ожулено от ветровете по пътищата и с авиаторски очила. Той спря двигателя на трещящото си чудовище, вдигна очилата на челото и се огледа.

– Хубаво местенце! – провикна се. – Как не съм го знаел досега?

Слезе от мотора и се запъти към заведението. Но на пътя му имаше група от пет-шест шофьори, които тъкмо си чистеха зъбите с клечки. Той трябваше или да ги заобиколи, или да мине през тях. Старият рокер реши да не заобикаля. В крайна сметка какво им пречеше на шофьорите малко да се отместят, да отстъпят крачка-две назад. Само че всеки, който познаваше лошия им нрав, знаеше, че това няма как да се случи. И наистина, когато рокерът навлезе в кръга им, един го спъна. Човекът залитна, но се задържа на крака. Шофьорите запретнаха ръкави и стиснаха юмруците си. За такива мигове живееха те. Първият удар уцели рокера зад ухото. Вторият удар го намери отпред, в носа. Мотористът се люшна назад и тежко рухна на колене, а сивата му брада се оцвети в червено.

Тогава от заведението излезе Хубавата Сю. Не бързаше, вървеше бавно. Стигна до групата мъже и пръстените ѝ описаха няколко блестящи дъги. Шофьорите се пръснаха. Тя хвана рокера за раменете и му помогна да се изправи. После извади кърпичка и започна да бърше носа му. По едно време замръзна на място.

– Татко! – извика тя. 

– Ти ли си, мъничка Сю! Ти ли си?

Мотористът я прегърна и отпусна главата си на рамото ѝ. Ако някой се взреше в очите му, щеше да забележи, че старото желязно копеле, набито по дрехите, по брадата и по лицето с праха на хиляди мили, плаче.

Ето така скоро между шофьорите на камиони, кръстосващи от край до край континента, се разчу новото име на това място – Паркингът на ангелите. Само че разказът им беше претърпял малка промяна – как един моторист спрял на паркинга, слязъл от машината и рухнал на земята. Хубавата Сю дошла и го вдигнала и го спасила. И изведнъж извикала: – Татко! – Ти ли си, мъничка Сю? Ти ли си? – промълвил старият моторист.

– Така беше! – разправяха те по пътищата. – Така беше!

И разбира се, нямаше кой да им противоречи.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора