1
931

Партията на атома

tnikolov

 

На пръв поглед всички са доволни от референдума в неделя. Небивал факт в най-новата ни история, който изисква по-сериозен размисъл. Нали българският скепсис винаги досега е надделявал над общонационалното въодушевление.

Ето защо си струва да навържем основните нишки на случилото се, за да видим как ще се разплете кълбото от мотивации.

Социалистите твърдят, че са особено доволни, защото ядреното „да” е подкрепено от 60 % от гласувалите. Което, в техните очи, е желана проекция към 60 % вот в тяхна полза на парламентарните избори през юли. От желаното до действителното може и да има една крачка, но понякога тя е непосилно голяма. Ако някой се съмнява в това, да препрочете аргументацията на Кант за разликата между реалните и въображаеми талери в джоба. Ако ли пък отново бъде обзет от съмнения, нека изчака резултатите от следващите избори, които вероятно ще му подействат отрезвяващо.

ГЕРБ също твърдят, че са доволни от референдума. Защо ли? Първо, защото референдумът (напълно очаквано!) не събра достатъчен брой гласове (20%), което им позволява след четири години увъртания, стъпки напред и назад, окончателно да сложат в архив темата „Белене”. Второ, защото с оглед на същата тактика и като репетиция за предстоящите избори, те играха на всички фронтове. Бойко Борисов заяви, че ще гласува не просто с „не”, а с „три пъти не” (в една бюлетина), Цецка Цачева пък с едно „да”, но от Дъблин, а депутатите-гербери неясно как. Що се отнася до избирателите им една трета гласуваха с „не”, десетина процента с „да”, останалите запазиха мълчание. Да не говорим, че при ГЕРБ всяко „не” много бързо преминава в „да”, а „не”-то за „Белене” е всъщност „да” за 7 блок на „Козлудуй” и за ядрената енергетика, което е половината от въпроса на референдума…

В никакъв случай не бива да пропускаме и позицията на негласувалите, които също са доволни, защото са в „мнозинство” (80 %), така че могат да се смятат за победители. Доколко неучастието е победа е друг въпрос.

Ето защо по-интересни в случая са не толкова числовите съотношения, колкото личните мотивации.

Като тази на акад. Стефан Воденичаров, актуален председател на БАН и бъдещ министър на образованието и науката, който всъщност оглавяваше инициативния комитет за „развитие на ядрената енергетика в България чрез строежа на нова атомна централа”. Вечерта след референдума този ръководител на ядрения обществен комитет най-неочаквано не се яви на пресконференцията на лагера, гласувал „за”. И тя вместо от него беше водена от Сергей Станишев, заедно с цялото политбюро на БСП. А три дни по-късно инициаторът на „да”-то се пренареди в лагера на „тройното не” на Бойко Борисов, че и тръгна да става министър. Свидетелство за добра социална адаптивност и от двата лагера, с което общото задоволство в страната видимо нараства.

Доволна впрочем е и старата десница в лицето на комитета „Иван Иванов” (ДСБ и Синята коалиция). Най-вече поради факта, че „не”-то срещу Белене събра около 550 000 гласа, в които те доста прибързано съзряха свои възможни избиратели. Социологическите сондажи (отново по Кант) предлагат друг прочит на реалността.

Кресливо доволни са и националистите („Атака” и ВМРО). Първо, защото все пак улучиха тезата на относителното мнозинство (в лагера на БСП) и то във времена на силен отлив на избиратели. Без да е ясно това открива ли им бъдещо поле за колабориране в ляво. И, второ, защото подкрепата на „Белене” е на практика подкрепа на руския ядрен проект, а характерна черта на целия нов български национализъм („Атака”, ВМРО, телевизия СКАТ и партията НФСБ) е безрезервна вярност към Русия във всички възможни форми (славянофилство, геопополитически оси, анти-ислям и т.н.). Факт, който също изисква по-сериозен размисъл, защото е истинска новост в историята на европейския национализъм – да приемаш идентичността на една управлявала те империя като своя собствена.

И не на последно място, видимо за света беше задоволството на „Росатом”, който „приветства” резултата от българския референдум. Говорителят на руската атомна компания Сергей Новиков определи случилото се в България като „важен сигнал за развитието на атомната енергетика в Европа”. И тук парченцата в пъзела започнаха да се подреждат.

Изясни се кому е изгодно и защо всъщност трябваше да се провежда този референдум (напълно безсмислен според 73 % от анкетираните български граждани).

Вече даже за децата е ясно, че никой в България няма сериозно намерение да строи АЕЦ „Белене” (заради непосилната цена, икономическата неизгода, рисковата зона на централата и т.н.). Което никога не е пречило да се пропилеят „едни пари” от бюджета (300 млн. лв. от съвместното дружество с RWE и още близо 1 млрд. за „експертизи”). Иди после отричай силата на българското ядрено лоби!

Впрочем съвсем логична и повече от последователна е руската позиция. За „Росатом” е важно, че в България – в една страна-членка от Европейския съюз и то след АЕЦ „Фукушима” (11 март 2011 г.) – се дава много ясен сигнал за развитието на ядрената енергетика. Интересите на руската атомна корпорация в Европа са големи и те далеч надхвърлят България (става дума за проекти в Чехия, Финландия и т.н.). А що се отнася до иска на „Атомстройекспорт” срещу българската НЕК на стойност 1 млрд. евро, той изобщо не е отменен, така че предстои арбитраж в Париж. Русия в случая добре е премислила ходовете си, залагайки на печелившите фигури.

А българският интерес и достойнството на страната ни, която с основание пак ще бъде сочена за „троянски кон” в Европа? Тук не ни остава друго, освен да въздъхнем и гузно да сведем глава. Защото за сетен път и то вследствие на собствените ни усилия преглъщаме поредното си национално унижение. Как другояче да определим една ситуация, в която представители на различни политически сили (отвъд деленията ляво-дясно, че и вкупом с пишман-националистите) играят ролята на „сигнални лампи” в името на чужд интерес?

Уви, не за първи и вероятно не за последен път.

Ето защо с риск да бъда обвинен в исторически мазохизъм, съм склонен да препратя  читателите към втория том на „Строителите на съвременна България”, където Симеон Радев описва една сцена, разиграла се в София и разтърсила европейското обществено мнение. Става дума за 10 август 1886 г., ден след детронирането на княз Батенберг, когато българското гражданство обяснимо е объркано и търси обяснение на случилото се.

„Тогава, пише Симеон Радев, митрополит Климент отслужи в „Св.Крал” (днес „Св.Неделя”) благодарствен молебен за избавлението на България, като след молебена благослови подвига на този ден. Множеството, объркано, не знаеше как да реагира. Тогава митрополит Климент и част от заговорниците казаха на народа да иска прошка от Русия. Името на Русия възбуди едноминутно въодушевление. Почнаха да се чуват гласове: „В руското консулство! При руския консул!“ И викайки „Да живее Русия“, възбуждайки се от своите викове, публиката се отправи към агентството… Множеството се бе уголемило по пътя и изглеждаше наелектризирано. Държаха се къси и възторжени речи, прекъсвани от викове за Русия и за руския цар. По едно време се чу глас: „На колени!“ И всички коленичиха. Зрелището бе наистина внушително. Западните дипломатически агенти, събрани на купчинка, гледаха отдалече тая сцена на идолопоклонство. За европейските представители нямаше вече тоя ден никакво съмнение върху окончателното поробване на България от Русия.“

Каква е разликата с днешна дата? Тогава „наелектризирането на множеството” се е постигало с преврат, а днес – макар по друг повод и с други средства – „сигналът” се подава с референдум.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияКултурата срещу зрелището
Следваща статияТруд, радост, отдих
и култура