0
4893

Партията на клепоухите

Слязох от тролея, свалих маската, пъхнах я в джоба на якето и влязох в павилиончето до спирката да си купя цигари, кафе и вода.

– Слагай маската – започна да ръкомаха продавачът. – Тръгнали са на проверки.

Излязох отвън, сложих маската и пак влязох. Сетне с кафето в едната ръка, бутилката вода под мишницата на същата ръка и цигарите в джоба изтръгнах маската от ушите си със свободната ръка и поех към ведомството си. Влязох вътре с широка крачка, демонстрирайки жар за работа и бодър дух.

– Слагай маската – изхриптя портиерът от стъклената си кабинка. – Тръгнали са на проверки. Ще глобяват.

Оставих кафето на масата пред будката, надянах маската на ушите и продължих нагоре по стълбите. Отключих кабинета си и влязох. Свалих маската и я пъхнах в джоба. Отворих прозореца към вътрешния двор, поех хладния есенен въздух, порадвах се на свраките по клоните на двете високи дървета, изчаках да се проветри, затворих прозореца и се настаних зад бюрото.

След четвърт час в кабинета ми надникна зам.-началникът.

– Трябва да стоиш с маска. Тръгнали са на проверки. Да не изгърмим, че ще удържам глобите от заплатите.

Само това остава – на тази заплата да ми фраснат и една глоба. Ще мога да си купя само кибрит, няма да има и за цигари.

Станах, извадих маската от джоба на якето, провесено на закачалката, опънах ластиците зад ушите и пак седнах зад компютъра.

След пет минути с маската очилата ми се изпотиха. Продължих да работя със замъглени стъкла. Така де. По-добре производствен брак, отколкото глоба.

В дванайсет излязох за обедна почивка. Като прекрачих прага на ведомството, с наслада свалих маската и отидох в кафенето зад ъгъла с две масички вътре и две масички отвън, където правеха сандвичи. Влязох вътре да си поръчам сандвич. Съдържателят, един симпатичен плешо, този път беше неузнаваем. С маската приличаше на касоразбивач. Започна да ръкомаха и да сочи с ръка към устата си. Разбрах. Трябваше да сложа маската. Сложих я, загащих си я на ушите и започнах да поръчвам сандвича. После, докато чаках да стане, реших малко да се озъбя. Беше ми писнало. И се озъбих през маската.

– Е нали в кафенето може без маска?
– Ако седнеш да консумираш – да. Но ако си прав – не.

Махнах с ръка. И така ми тръгна през цялата втора половина от деня – да махам с ръка.

На другата сутрин влизам в банята и се поглеждам в огледалото. И ми си стори, че едното ми ухо е клепнало. Даже и двете, но едното повече. Набързо си измих зъбите и тичам при жена си.

– Я виж! – заставам в очакване пред нея.
Тя се оправя за работа и ѝ е само до мен.
– Какво да гледам?
– Не са ли ми клепнали ушите?
– Я ми се разкарай от главата!

Ако беше ме приласкала, ако беше ме успокоила, ако беше се пошегувала, най-сетне, проблемът сигурно щеше да отшуми от само себе си. Но така моето подозрение се вкорави, обрасна, как да кажа, с козина.

Вървя по улицата, въртя си главата и се гледам във витрините. Няма лъжа – ушите ми са клепнали доста. Да съм някой палавник на пет-шест години – иди-дойди. Но аз съм на възраст, няма да крия, за малко да стана доцент. И изведнъж – ушите му клепнали.

Скоро това се превърна в нещо като тик – да си следя ушите. Колко са клепнали, дали са клепнали равномерно или едното повече.

След месец разбрах, че така повече не може да продължава. От една страна – маските трябва да се носят. От друга – ушите клепват все повече и повече. И реших да приложа тактиката на Хъмфри Богарт – да превърна недостатъка в предимство.

Обадих се на едно приятелче от славните години на литературните кръжоци, срещнахме се и след два часа планът беше готов. Приятелчето имаше едно голямо предимство, той беше клепоух по рождение. Точно такъв човек ми трябваше, забележително, красноречиво клепоух.

С една дума, решихме да основем партия. Партия на клепоухите. Искането ни щеше да е много просто. Щяхме да пледираме за реципрочност. Ние спазваме правилата и искаме от държавата същото. Девизът ни щеше да е още по-прост. „Много сме!”

Мисля, че скоро ще чуете за нас. С това искане и с този девиз няма как да е иначе.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияТрилърът като вражеска територия
Следваща статияСмъртта като свидетелство