Когато беше малка, на колко, на пет години, на шест, с баба ѝ задължително ходеха в средата на декември до пощата в градчето, да пуснат писмото до Дядо Коледа. В пощата имаше специален кашон, облепен с лика на облечения в червено усмихнат старец и разбира се, с още картинки – еленски впряг, бляскави камбанки и гирлянди. Тя се вълнуваше, бързаше, плетеше крачетата, да не закъснеят. Когато видеше, че кашонът е още там, си отдъхваше. И после започваше да чака, за да види дали подаръкът ще е същият, какъвто тя си е поръчала в писмото. Това беше най-важното – дори не толкова подаръкът, а дали Дядо Коледа наистина го е прочел.
Последния път, когато написа писмо, вече не с помощта на баба, а съвсем сама, майка ѝ и баща ѝ пак се бяха скарали и пак миришеше на раздяла, ама не както друг път, да помълчат ден-два и да им мине и да се сдобрят, а окончателно, както натърти майка ѝ, преди да я грабне и да заминат за София, дори нямаше време да си вземе довиждане с баба, а за писмото, да не говорим, и дума не можеше да става да се ходи до пощата и то май се изгуби някъде.
Нищо не успя да си вземе и от играчките, грабна само Тина, парцалената кукла, която имаше бадемови очи, всички, когато видеха куклата, казваха, че и нейните очи били точно такива. Тина имаше също така няколко вървички на главата наместо коса и освен това можеше да си огъва ставите във всички посоки, а на гърдите си имаше един голяяям джоб. Но ципът му беше заял и не можеше да се отвори.
Оттогава мина много време, тя порасна и вече живееше сама, на квартира. За стария ѝ живот ѝ напомняше само Тина, която царуваше в квартирата, докато я нямаше. Започна работа като сервитьорка в една сладкарница, работата беше тежка, на ден тя и колежките ѝ изминаваха километри. Премести се в друга сладкарница, на Кръговото, голяма, хубава, към сладкарницата имаше и кухня, където приготвяха на място всички изделия, тортите, баничките, содените питки, сандвичите, вече работеше само зад щанда, но работата пак беше напрегната, защото сладкарницата се пълнеше, особено в събота и неделя. Обикновено през седмицата следобед по́ нямаше работа, тя си намяташе якето, още нямаше сняг, но студовете си бяха декемврийски, сядаше на някоя от масичките отвън и дълго си говореше по телефона с баба си. Баба ѝ беше остаряла, гласът ѝ беше станал на ивици, дебело и тънко, дебело и тънко. Тя ѝ разказваше всичко, и за Йосиф, едно от момчетата в кухнята, с когото вече беше излизала няколко пъти, и за колежките си, Дана и Кити, и двете си бяха уголемили устните и я навиваха и тя да направи същото, понеже Дана беше дебеличка, явно по инерция беше прекалила с устните, беше си ги направила огромни, като толумбички, а пък Кити беше ама цялата татуирана и даже сега, в студа, ходеше почти гола, с къси панталонки и голи ръце, за да ѝ се виждат татуировките.
Вечер се прибираше направо пребита, хапваше надве-натри и се пъхаше в леглото с Тина. И като се сетеше, че утре пак е на работа, идеше ѝ да закрещи. Една вечер ѝ се стори, че Тина е много омърлушена, започна да я разглежда, дръпна ципа и той взе, че се отвори. Вътре напипа лист хартия, сгънат на четири. Измъкна го, разгъна го, изглади го. Гледай ти! Беше онова, старото писмо до Дядо Коледа, което не бяха успели да пуснат в пощата с баба ѝ. Беше ѝ интересно да види с какви букви го е писала, смешни, повдигнати на пръсти, подпрели се една на друга, сякаш ще паднат. В това старо писмо тя беше помолила Дядо Коледа да ѝ изпрати един еленски впряг, който да я откара там, където няма караници. Мислеше да се обади на баба си, за да ѝ каже, че онова писмо се е намерило, но се отказа, щеше да ѝ се обади утре. После се сети, че утре е Бъдни вечер, сладкарницата щеше да работи до късно. Сетне заспа.
Следващият ден се просна пред нея като голям бляскав коридор. Вечерта в сладкарницата щеше да има коледно парти с предварително записване, с подаръци и изненади. Тя издебна, когато посетителите следобед намаляха, наметна си якето и излезе на една от масичките отвън. Най-сетне се беше наканила да звънне на баба си.
И тогава го видя. Онзи впряг. Не с два, а с цели шест елена. Един широкоплещест старец, с дълга до гърдите бяла брада, седеше на капрата и чакаше.
В този миг от вратата на сладкарницата излезе главният мениджър – свеж, румен, с папийонка. Шеговито ѝ се скара, че стои на студа и ѝ напомни, че вече трябваше да се е докарала като Снежанка – с тънката червена кадифена рокличка, обточена с бял кант. После слезе по стълбите, прекоси тротоара и отиде до водача на впряга. Извади от джоба си банкноти и започна умело, като истински факир да ги брои.
