Разговор с авторите и продуцентите на предаването Антоанета Бачурова и Владимир Люцканов.

„Умно село“ на 15 години. Това в индивидуалното човешко развитие е малко пубертетска възраст, сложна… Но каква възраст е тя за „Умно село“ – сложна, зряла, незряла?

Антоанета Бачурова: 15 години, както каза, е пубертетска възраст за човек. За едно телевизионно предаване обаче тя е много опасна. И старческа. Защото има вече риска да се умориш, да се повториш, да дотегнеш… Все неща, които ми се струва, че сме успели да избегнем, може би защото през цялото време ни е бутал страхът от това нещо. А и по някакъв начин формата на филмите е такава, че ни застрахова от тази умора. Те нямат схема…

Хората, които снимате, ли са тази застраховка – все изявени творци и личности?

А. Б.: Да, заради хората. Защото към тях не можеш да подходиш с някаква схема. Филмите се правят по калъпа на човека, който е техен герой. Имаме някъде над двеста филма и това са над двеста абсолютно различни филма. Понякога, признавам, съм се опитвала да прибегна до някои от старите филми, за да си помогна за новите, но се оказва абсолютно невъзможно. Хората са уникални, всеки е сам за себе си и той си иска своята форма.

Има ли уникалности, при които филмът става по-лесно, и съответно други, при които е по-трудно създаването?

Владимир Люцканов: Не, не зная дали може да се формулира създаването на филмите в категории като „лесно“ и „трудно“. Защото всичко е лесно, когато гледаш на него безотговорно. То и животът е лесен, когато си безотговорен към него (усмихва се). Театърът също е лесен, когато се държиш лежерно, махаш с ръка и караш отгоре-отгоре. Ако се отнасяш безотговорно, нещата винаги са лесни. Движиш се по повърхността и няма никакъв проблем. Докато в „Умно село“ винаги по някакъв начин е трудно. Аз имам déjà-vu вече 15 години, защото водим преди всеки филм абсолютно едни и същи разговори, едни и същи спорове.

А. Б.: О-о-о, какви караници има…

Вл. Л.: Да, караници страшни. Аз съм се отказвал дори. Отиваме на „Корал“, на морето, с коскоджа ми ти екип и изведнъж излиза, че това, което сме намислили, не може да стане. Абсолютно не може да стане! И в едни разговори нощни, доста остри, аз ѝ казвам: „Добре, давай да си събираме такъмите, да си вдигаме дърмите, да се извиним на хората и да бегаме, защото по-добре е да направиш крачка назад, отколкото да се изложиш!“ Но така става, когато човек задълбава, когато е отговорен, когато се опитва всяко нещо, което прави, включително и „Умно село“, да е смислено, да е неординерно – доколкото е по възможностите и по силите му, – тогава винаги е трудно.

Аз по-скоро това питах: имате ли формула, благодарение на която да ви е по-малко трудно?

А. Б.: Никаква!

Е, недейте ми казва, че всичко е хаос и се решава в мига на площадката!

Вл. Л.: Е, не, не, но това е уникалното на „Умно село“ – това е предаване, което няма формула, това не е формат.

А. Б.: Това е чисто авторска идея, като жанр… Тук трябва да призная, че много ми помогна опитът от националното радио, който имам. Работех там в тежката артилерия – Програма „Христо Ботев“, редакция „Изкуство“. Ние там бяхме пчеличките, които ковяхме златния фонд, който сега, като отидеш там е, слава Богу, подреден и т.н. Но ние сме тези, които записвахме големите. Тогава Ивайла Александрова беше започнала да прави много нови за радиото неща – все пак говорим за 80-те… Например радиопортрет на Йосиф Сърчаджиев; на фона на съдебен процес – той като обвиняем. Тогава още ги имаше пишещите машини в съда, тя озвучи предаването с тях, а той се оправдава… Много интересно беше и ние започнахме да експериментираме такива форми. И аз този опит го пренесох в телевизията, когато през 1999 г. ми хрумна да правим нестандартни портрети на нестандартни личности. Мога да посоча деня и часа, когато ми хрумна. На погребението на Иван Стоянович. Тогава, след като се прибрахме вкъщи, си казах: „Цял един свят си отиде с Иван – странен, откачен, луд свят! Но не можеш да го обясниш на хората…“ По телевизията точно в същото време течеше някакъв филм за поета Константин Павлов – някаква безсмислена импресия изцяло в клишето. Значи и пристъп на гняв ме е подтикнал за „Умно село“. Защото видях един филм, в който клетият Коста Павлов седеше безмълвен на една пейка, падаха листа, летяха гълъби – стихове, листа, гълъби, стихове, листа, гълъби – просто да се побъркаш! Толкова ли липсва въображение?!… И реших – почваме! Ей така, като на шега. И… с фал-старт. Първи беше Калата (Георги Калоянчев). Ние искахме да бъде много „раздвижено“! И като изгледахме материала (смее се) – оказа се, не се е получило! И Влади му се обади: „Кала!…“ А той отсреща: „Не се получи, братко, нали!“ (смее се). И пита: „И к’во ша пра’им сега?“

Защо не стана?

Вл. Л.: Защото не беше интересно, беше измислено, беше предпоставено…

А. Б.: Номерът на тия филми е да познаваш човека отблизо и да подходиш лично, без предварителна схема. Когато например се обърна към външни автори – общо взето рядко се случва – не знам как да обясня на хората идеята. Тя е толкова авторска, толкова отвътре наша, че как да я обясниш?! Явяват се, слава Богу, фенове, междувременно пораснали момчета, млади режисьори, които като са гледали предаването, вече знаят какво се иска. Знаят, че трябва да бъде по мярата на човека, да измислят драматургична нишка, която обаче да бъде изпредена от неговия живот, и освен всичко – той да се съгласи да я изиграе. И благодарение на такива млади хора през последните пет години в „Умно село“ имам чувството, че някаква нова енергия се вля. Беше неизбежно.

Вл. Л.: Те предложиха и вкараха в „Умно село“ и много ярък кинематографичен език вече, защото това им е професията. Те са завършили кинорежисура, владеят тази професия така, както трябва да се владее. Докато аз – бидейки режисьор на повечето, съм самоук кинорежисьор. Аз съм човек театрал и телевизионер. Но пък знам кое ми е силата: аз имам усет. Така че в момента се допълваме чудесно. По принцип много често нашите филми печелят не толкова с кинематографичния език, колкото със странната измислица, въображение, хрумка… И задължително – с много чувство за хумор.

Кой измисли заглавието на предаването?

Вл. Л.: Са-мо-то „Ум-но се-ло“ (забавя думите, мисли) ни-е из-мис-лих-ме… Ние измислихме, нали?

А. Б.: Ние го измислихме, заемайки го от Доньо (Донев). Помолихме го да ни го „даде“. Той, разбира се, с широки пръсти ни го подари, а после ни каза, че му се карала редакторката Дора Смедовска, казала му: „Хм, то не се дават така тия работи!“. А той: „А бе, айде бе, ти ще ми кажеш кое как се дава!“ (смее се).

Вл. Л.: А вътре самите отделни „Умни села“ започнаха като препратка към заглавието на романа на Хайнрих Бьол „Възгледите на един клоун“. Затова бяха в началото: „Възгледите на един хомо луденс“, „Възгледите на един войвода“, „Възгледите на един стар клоун“… Обаче възгледи, възгледи, възгледи…

Станало е прекалено…

Вл. Л.: Ами да, тия възгледи го затвориха предаването в калъп!

Как избирате героите си?

Вл. Л.: В началото не беше много трудно, защото имаше много личности, които „плачеха“ да бъдат избрани за поредицата, без да го подозират. Освен това на повечето от тях аз съм израснал върху коленете, дето се казва.

А. Б.: Това беше много важно!

Вл. Л.: Това беше страшно важно, защото те ме приемаха като порасналото дете на Саша и Николай, на техните колеги… Поради тази причина се отваряха абсолютно, нямаше тема табу, нямаше тайна. Сега стана по-трудно, защото ние – на шега, на майтап – попрехвърлихме бая хора…

А. Б.: Над 200 филма са…

Вл. Л.: А и, както знаеш добре, човешкият материал не е вечен. От друга страна пък, много от тези, които бяха все още млади за „Умно село“ преди 15 години, сега са вече готови (смее се).

А. Б.: Аз го усетих лично. Ние навремето бяхме една компания млади хора, които ходехме заедно на ски. В тази компания бяха Вальо (Валентин) Ганев, Ивайло Христов и кой ли още не. Ивайло току-що беше станал баща… Супер млади, така се чувствахме. И така времето тече, всеки работи своето, моята работа например е да си правя „Умно село“. И както си вървят годините – се оказва, че от тази наша компания взели да стават я на 55, я на 60… И преди някоя и друга година аз му завъртам телефона на Вальо – беше много смешно: „Вальо, Тони съм“, а той вика: „Стана ли вече време?“ (смее се). Но такава е концепцията: избягваме да правим филми за млади хора, макар че толкова интересни млади хора има, защото това няма да са филми, а репортажи.

Защо репортажи?

А. Б.: Защото ще бъде моментна снимка, няма да е меродавно. Примерно, филмът за Стоянка Мутафова се излъчва вече 10 пъти. Миналата година като се излъчи, всички мислеха, че сме го снимали току-що, а той е сниман преди 14 г. Никакво злободневие не допускаме във филмите и по този начин те могат да се повтарят и да са актуални с години напред. Истински златен фонд, който БНТ използва и по радостни, и – уви! – по не така радостни поводи. Когато обаче „посегнем“ към по-млад човек, пробваме филмът да е по-скоро снимка на времето. Ето например през 2013-а реших да направим филм за Ивайло Христов. Невъзможно е да му направиш портрет, защото Ивайло е още в силата си, нещата му предстоят – ей го, сега спечели наградата на Московския филмов фестивал!… Миналата година сме му направили филм-портрет, той днеска е със Златен Георгий?! Значи той никога няма да звучи актуално, ако се излъчи отново, а нали това е идеята… Филмът за Ивайло обаче стана страхотен документ на времето, защото се засне по време на протестите; с неговите студенти и с техния много силен спектакъл „Кавказкият тебеширен кръг“. И във филма от „Умно село“, наречен „Тебеширеният кръг“, Ивайло присъства като герой на филм за себе си насред запечатани уникални мигове – не само от протестите по улиците, но и от това, какво се случваше в залите вътре, със спирането на представленията и декларациите на студентите от сцената, които казваха: „Ние сме с протестиращите, ние сме бъдещето!“. Това са документирани парчета време. Ето това ни става все по-интересно – да документираме парчета време. Героите на филмите стават все повече част от тъканта на времето. Сега въпросният филм може да се излъчи пак и той ще седи като златен фонд, и няма да е остарял, макар вътре да го няма Златният Георгий на кинорежисьора Ивайло Христов. Но ще е филм-портрет за морала и реакциите на един човек, проявени в предизвикателствата на времето, в което му се е паднало да живее. И това ще е винаги актуално.

Коя ценност искате да утвърдите с филмите си? Или пък ценностите, нека не е само една?

Вл. Л.: (Замисля се.) Много съм зле, когато трябва да формулирам такива сериозни въпроси, защото аз никога не съм живял с усещането, че с това, което правя, е безценно. Това важи и за работата ми в театъра, и за работата ми в „Умно село“… Гледам като всеки интелигентен човек да не се взимам много на сериозно… Помогни бе, Тони!

А. Б.: Веднага мога да кажа, за разлика от Влади – аз съм журналистка и работата ми е да дефинирам (смее се). Огромният стремеж е да извадим: първо, онова, което хората малко подозират, че се крие зад тази личност. Зад видимото и познатото да покажем онова, което сме открили в него и знаем, че го има, но хората не го знаят. Това за популярните личности. Примерно, когато се излъчи филмът за Стоянка Мутафова, при мен дойде младият тогава артист Стефан Вълдобрев и каза: „Ми тя била много умна, бе!“. Ми как няма да е умна, казвам му, че тя е израсла в дом на писател, на коленете на най-големите интелектуалци, била е омъжена за страхотен ум – Роберт Роснер; направила е кариера като актриса в Прага и е говорила от сцената на чешки…  А Стефан: „Аз откъде да знам, аз съм я гледал само по разни сатирични халтури?…“ Първото е да извадиш това, неочакваното. Но извън него – винаги акцентът е колко важно е откъде си тръгнал. Защото: откъде започват ценностите – от семейството!…  Всичките тези хора са седели в нечии колене, расли са в домове с библиотеки, имали са деди и прадеди, от които нещо са наследили, и точно това искам да се повтаря като мантра, във всеки от филмите! Защото най-големият проблем в момента на хората е, че са без корени, без почва и без идеали. А всичките наши герои имат тази опора – на средата, в която са живели и в която се е развивала тяхната интелектуална енергия и дух. Това е основното, което искаме да извадим: откъде са започнали? Винаги от нечий дух! Винаги от книга! Дали Доротея (Тончева) ще ни разкаже за дядото с отрязания заради войната крак, който получил като компенсация от държавата… четири еднакви дървени крака – смешна история! Но който ги събирал, децата от рода, край огнището в едно отдалечено добруджанско село и им четял… Андерсен! Дали ще е спомен за гостувало в затънтен край театрално представление, което те белязва до живот – винаги ги има тези изначални пластове. Когато започне Стефан Цанев да разказва, неговият разказ се преплита с този на и за Начо Културата (Атанас Кръстев), вътре в историите се завързват перипетиите на Жоро Слона (Георги Божилов), Катя Паскалева, Коко (Крикор) Азарян… и едно, и друго, и така те самите се припокриват и градят един културен контекст, който се помни, уви, само от разказите на маса. Ами знаеш ли, че докато не заснехме „Чудото Бургас“, никой никога никъде не беше събрал на лента историята на трите незабравими години на Бургаския театър от края на 50-те, които са истинска легенда… След това Огнян Гелинов, ако не се лъжа, направи един филм, но чак след това…

Да, беше за Вили Цанков.

А. Б.: Да, около Вили. Но историята на Бургаския театър, която ние нарекохме „Нашата малка Пражка пролет“, състояла се тогава в малка България, я има само в „Умно село“. Или например когато Коста Биков тръгна да прави филм за Жоро Слона, каза, че е обърнал всички възможни архиви – а той има достъп до тях, и че никъде, освен при нас, няма кадър на Жоро Слона с Начо и с Митьо Киров (Димитър Киров-ДиКиро), седнали в дома на Начо. И Коко (Крикор Азарян) с тях. С годините се натрупаха уникални архиви, направо се плаша какви страхотни архиви имаме. И да се върна на въпроса за ценностите. Без дори да го задавам, ей така, както ни вървеше разговорът с Тодор Колев, който беше вече толкова, толкова… скептичен е меко казано, той беше омерзен! – и както си седеше той с обувките на цар Борис, с които е играл в „Човекоядката“ (които са му реликва), с пижамата на Цеко от „Кълбовидна мълния“ (реквизит скъп) и т.н., и както говореше за баща си, шивача, заряза всичко – интервю, протокол, обърна се към камерата и каза: „Имаше семейства в България. Помнете, знайте! Кажете го на децата си! Някой ден може пак да има…“ Е, това е смисълът на „Умно село“ – да се извадят едни ценности, които са захвърлени, забравени, несистематично някъде се подмятат по някакви архиви и да излезе, че е имало живот на общности.

Вл. Л.: Има и една друга ценност. Ние се опитахме да уловим края на една епоха. Според мен това е нещо, изключително важно. Ние имахме възможността и все още я имаме, защото има още хора – мохикани последни от тази епоха – да направим опит да обемем част от тази епоха. Не казвам, че тази епоха – не е толкова прост въпросът – е по-добра от тази, която идва и се настанява. Времето се мени, днес младите – които не са вече точно този вид мъдреци – имат своите различни ценностни основания да са в настоящето. Светът е такъв, какъвто е, независимо дали ни харесва или не. Важното е, че някак си успяхме да бръкнем в тази епоха и времето ще покаже дали сме засвидетелствали част от упадъка (усмихва се), или част от възхода.

А. Б.: Ние често се смеем, че сме нещо като „мост между поколенията“. Защото както документираме живота на много хора от поколението на нашите родители, така контактуваме и със страшно много млади хора. И като започна да им разказвам историите на тези хора – защото повечето от младите не гледат телевизия, добре че сега има интернет и мога да поствам тези филми… Те слушат със зяпнали уста. Давам на един актьор 4-5 диска с филми и той на другата сутрин идва и казва: „След като гледах филма за Маргарита Дупаринова, плаках цяла нощ. И не можах да гледам нищо друго след него“. Говоря ти за млад човек – Вежен Велчовски. Филмът с Дупаринова го беше разтърсил, защото той вижда една жена легенда, съпруга на Апостол Карамитев, които той никога не е гледал на живо, и тази горда жена с биография казва: „Аз наистина вече не мога да ходя, но защо, защо не ме взе Сашо Морфов да изиграя трупа в „На дъното“, само и само да съм на сцената?!“ Студенти от НАТФИЗ, млади актьори – те не знаят, не са чували за Славка Славова и Таня Масалитинова. Разбираш ли? Ами Бинев? Те играят в театър „Николай Бинев“, а не знаят кой е той! И като гледат филма за Бинев, се смеят с глас. Някакъв мост станахме неволен между поколенията, разказваме им тези истории, а Влади ми казва: „Хайде стига де! Като някаква бабичка, която разказва спомени!“. Но, от друга страна, те няма откъде другаде да ги чуят. Никой преподавател по история на театъра от НАТФИЗ не се е поинтересувал от нашите филми – безвъзмездно бихме ги дали да ги прожектират на студентите; сигурна съм, че и от БНТ като съпродуценти не биха възразили… Друга една ходеща (все още) легенда: Юлия Огнянова – нея пък направо я излъгахме, защото тя категорично отказва да се снима. Как я излъгахме? Казахме ѝ, че снимаме филм за Леон (Даниел) и тя се съгласи. И права в хола – тя не може да говори седнала – разказва, разказва, а ние я подвеждаме към нея, към неща от живота ѝ… В заверата участваха и Сашо Морфов, и Теди (Москов), и Мая (Новоселска) и те нещо я подръчкват – тя, разбира се, приказва и като се усети: „Та за Леон…“ (смее се).

Вл. Л.: Да, тя се усети, но вече беше късно (смее се).

А. Б.: Имаме уникални лица в поредицата. Гении, но понеже не са актьори например, са познати на шепа хора. Един Павел Койчев. Моята майка, която се води интелигентен човек, ми казва: „Аз защо не знам за този човек?“ В смисъл за този гений! Но кой знае за Павел Койчев? Аз, ти и Гого Лозанов. Ето, има и друг подход – изваждаш някого, за когото знаеш, че е страхотен, но хората не го знаят. Сега искам да направим филм за Емил Попов – не по-малко интересен скулптор. Колко души го знаят също? Разбира се, с  тях е по-трудно… Номерът е все пак филмът да стане интересен на широк кръг от хора. А това става, когато успяваш да принудиш хората да са артистични, да се включат органично в него…

При кои ви е най-трудно да постигнете това – художници, писатели, артисти?

А. Б.: При художниците. Те говорят по-трудно, ако не са Греди Асса, разбира се (смее се). Но ние си ги подбираме такива да говорят. Като Павел Койчев. Шегувам се, естествено. Деспо (Стефан Десподов) не беше много по говоренето. Но стана един лиричен, мек и нежен филм – като него самия… Филмът беше на режисьора Марио Кръстев и стана един артефакт за Деспо – толкова обичан човек!… И такъв голям художник!

Вл. Л.: Виж какво, то е важно да имат какво да кажат. Иначе изказът може и да е по-тромав, по-сух, по-разтеглен, по-многословен или пък по-лаконичен, но отдолу вътъкът, ако съществува, избива…

Как им влизате под кожата?

Вл. Л.: Е, с много подготовка, общо взето. Тони чете и гледа като…

А. Б.: Изумявам ги, като им кажа: „Хайде да направим еди-какво си, защото ти си бил еди-какво си…“ Шашкат се: „Чакай, ти откъде знаеш?!“. Знам, това е положението, проучила съм (смее се).

Колко трае едно проучване?

Вл. Л.: Ние сме бързи, много бързи…

А. Б.: Страшно бързи, да…

Вл. Л.: Бързи сме, защото няма време и защото не разполагаме със сроковете, в които се прави обичайно един документален филм. Портретите от „Умно село“ наистина не са типичният документален филм, за който с години се събират материали, снимат с години или най-малкото месеци… Но те носят много от елементите на документалното кино и макар да са особен авторски хибрид, те не са предавания. Затова ги наричаме филми.

А. Б.: Ние ги започнахме като документални филми към филмопроизводството в телевизията. Като такива ни се полагаха тежки екипи и никой и не очакваше да види бързо готовия резултат. Даже бяха леко скандализирани: ама къде го дават така – на месец по филм!?… Тогава Зелма Алмалех, която ни беше редактор, се опъна на „проверката“, която ни изпратиха от Центъра по време на монтаж – я да видим, аджеба, тия пък защо и как са толкова бързи?… А Зелма им казва: „А защо не? Техниката каква е? Не е ли същата, с която и вие снимате и монтирате? Същата е. Значи някои могат – други не…“ (смее се).

Вл. Л.: Помня как се озовахме с РТС в село Бериево… В малкото дворче на  Слабака (Петър Слабаков), с помощник-режисьор, организатор, хора за кабелите, осветители, шофьор… Даже операторът не беше видял, че в кадър е влязъл един от всичките, как си подремва на един стол… Сума ти хора! Като станахме външна продукция, тези глезотии изчезнаха. И заради мобилност, и най-вече по финансови причини, екипът е намалял до минимум…

А. Б.: Аз съм била фарт, реквизит, грим, кетъринг и всичко… Скриптер съм си, описвам си материала, на монтаж се явявам с желязна монтажна схема…, която после преобръщам наопаки, за ужас на монтажистката… (смее се).

Вл. Л.: Ние сме мобилни и сме много бързи. Защото сме вече и много добри занаятчии, освен всичко друго, нали… Занаятът е много важна работа.

А. Б.: Искам само да кажа, че 10 години с нас беше неотклонно операторът Димитър Митов. И се получи следното: Влади Люцканов, който, както стана ясно, е израсъл на коленете на половината герои, Димитър Митов пък е внук не на кого да е, а на Д. Б. Митов, прочутия ДъБъ. А те, особено по-възрастните – Стояна, Цветана Гълъбова, Калата, – като разберат кой е зад камерата: „Ауу, да видиш дядо ти какъв беше!“ (смее се). Той научи такива неща за дядо си!… След което, през последните 5 години – то тръгна от по-рано покрай един млад екип, който засне доста издания на „Умно село“:  Лъчезар Аврамов, Дими Стоянович, Стефан Куцаров – изведнъж се появиха едни момчета!… Тук искам да откроя имената и на много талантливите Крум Филипов и Митко Сарджев – абсолютно всеотдайни! И двама оператори: Кирил Проданов и Веско Христов, има и други, разбира се, – но аз такова нещо не бях преживяла!… Те са готови да снимат почти без пари, само за да снимат „Умно село“; готови са да отложат ангажимент, за да дойдат. Кирчо Проданов един ден се изсипа, за да снима час, урок на Ивайло Христов в НАТФИЗ. А беше ми казал, че не може да дойде и ще ми прати друг оператор. И беше отказал на американци да снима уроци по йога, където сигурно десет пъти повече щеше да вземе, но дойде… Питам го защо, отговаря ми: „Защото за мен е чест да снимам „Умно село“, майка ми в Пловдив гледа само това и аз…“ Такива работи… Срещат ме някакви хора: „Вие правите история“.

Тъкмо това щях да питам: имате ли усещането, че правите история?

А. Б.: Явно е така.

Вл. Л.: Изглежда така се получава.

А. Б.: Не го мисля, просто работя, и искам резултатът да е много хубав… Пък дали правим история… Правим определено някакъв златен фонд…

Вл. Л.: История… Някъде може би след години това като остане някъде назад и започнат да правят в телевизията пак такива предавания…

А. Б.: …възпоменателни…

Вл. Л.: …и не 50, а вече 110 години да има телевизия, когато нас вече няма да ни има, и тогава може би ще извадят нещо и ще се окаже, че наистина този уникален златен фонд се е превърнал в някаква история. Но аз специално въобще нямам усещане за мисия, не съм луд, за да се взимам толкова на сериозно. Разбира се, тогава, когато участвам в снимките, подхождам отговорно. За жалост, в последните години, заради работата си като директор на Младежкия театър, не участвам в снимките толкова активно. И Тони се е нагърбила със страшно много неща, дето и трябва да ги прави, и не трябва да ги прави, но се научи да ги прави. А това с историята… То е като с репетициите: важно е, докато работим, да се забавляваме. Снимаме бързо, знаем какво правим, макар често и да импровизираме на терен, отиваме с някаква идея, често се налага да я сменим – реагираме обаче светкавично, защото сме подготвени по принцип. И пъзелът се нарежда. Много често си даваме сметка, че филмът е трябвало да бъде заснет точно по този начин, защото се случва нещо, което дава знак, че така е трябвало да се случи, колкото и да звучи това така… езотерично…

Имате ли в галерията си хора, които не са артисти?

А. Б.: Имаме. Но е важно самите те като природа да са уникални, артистизмът в тях да си е заложен. Имаме даже един спортист, Мичмана (Николай Колев), което ни е гордост, че го направихме…

Вл. Л.: Добре е, че го има този филм – той е памет за този чудесен професионалист, който неочаквано почина половин година след заснемането на филма.

А. Б.: Снимахме филм за Ники (Николай) Табаков – горе в неговия имот над Асеновата крепост, и Жоро (Георги) Каприев дойде. На мен дотогава Каприев чак толкова не ми беше познат, аз чак му се ядосвам понякога на неговата категоричност. Но провидях в него освен учения и актьора. И си казах: „А-ха!… Ще снимаме Каприев.“, а Влади с едно съмнение ми казва:  „Ммм… Каприев!????“. Пък аз: „Ами ще прибавя в колекцията си и една перла философска, защо не?“ (смее се). Стана чудесен филм, защото той има чувство за хумор и е артистичен. Ето така, с такъв човек се работи лесно. Той съдейства. Важно е човекът да съучаства, тогава се получава. Когато има съучастие, измисляме го и заедно, в движение, когато не иска – не иска, какво да направим… Никого не караме насила. Някои много се плашат: „Аз нямам какво да кажа…“ Или пък не иска – разбираме и това. Разбираме ги хората, които са толкова омерзени, че казват: „О, не, не! Просто не искаме вече да говорим!“. И това го разбираме, няма проблем, никой насила.

Имали сте и откази, така ли?

А. Б.: Ми-и-и почти не…

Вл. Л.: Че кой ни е отказвал, аз сега не мога да щракна?

А. Б.: Тези, които са ни отказали, после си е показвало, че е трябвало.Но като цяло имаме големи победи. Като например една Вера Мутафчиева. Тя пред камера не застава. Или художника Иван Кирков. С него не се познавахме, но като се видяхме, се влюбихме един в друг веднага. Той тръгна да продава гевреци на центъра на Асеновград под европейското знаме, защото така ни беше хрумнало. Никакви проблеми.

Вл. Л.: Нашето приятелство с него продължи до смъртта му. Много странно приятелство, защото той е много серт човек. Много серт, страшно точен обаче. И той говореше винаги от последна инстанция, лека му пръст, но всичко, което е казал, е точно и на място.

А. Б.: Ами Иглика Василева – тя беше направо в ужас, че ще я снимат. Преводачите не са публични личности. Но и тя – не знам как – се съгласи на всички идиотщини, които ѝ предложихме. Стана прекрасен, ведър и артистичен – като нея самата – филм! Оттогава съм горда, че е в списъка на приятелите ми… Давам си сметка, че тези 15 години от живота ми са били много щастливи и пълни, защото като се втренчиш за 20 дни от месеца в нечий живот, малко се отстраняваш от омерзителните потоци, които текат навън. Оказва се, че „Умно село“ и за нас е било някакво спасение. Веднъж му казах на Влади: „То българският народ – една шепа. Един Тодор Колев, една Катя Паскалева, като ги направиш – кой после?“. Но се оказа, че не е така, изобщо не е така!

Вл. Л.: Е не, има, има хора!

А. Б.: Да, има много хора и те са интересни. Хубаво е да извадиш от тях онова, което хората въобще не подозират, че го носят в себе си. Сега например Павел Васев.

Вл. Л.: С него сме приятели от 30 години…

А. Б.: Чаках го, чаках го, да слезе от директорския стол, да няма някакъв „конфликт на интереси“… Най-после се махна от Народния театър и започнахме филма. Ама отде да знам, че докато правим филма, ще го сложат директор на Националния филмов център? Те вече тук конфликтите станаха страхотни, ама какво да направим? А той вика: „А, пука ми, аз съм временно там.“ (смее се). Но как да стане сега филм за Павел Васев? Хората го знаят като администратор…

Вл. Л.: Гениална идея ти дадох сега, признай си! (смее се).

А. Б.: Да. Филмът се казваше „17 мига от пролетта на Павел Васев“, започна с Щирлиц и стана такова веселие! Закачката е поради начина, по който той говори за себе си: ние от КГБ… Най-важното е, че този човек – шофирайки колата си, каза такива неща, че стана страшно личен филм. Аз започнах да го правя като филм за един резидент и то стана един личен и смешно-тъжен филм за един човек, който цял живот е бил истински резидент на изкуството… Ето това са знаците, за които Влади говори. Ако не е трябвало да стане, не става. А пък то…

Вл. Л.: В интерес на истината Тони изключително майсторски им вади вътъка. Как ги омайва, какво ги прави, как се усмихва…

А. Б.: (Смее се.)

Вл. Л.: Много често чувам от героя на филма думи към нея: „С тебе ми е лесно, защото ние с тебе си говорим“. Тони никога не тръгва да прави интервю. Става разговор приятелски, той продължава часове, после тя да му мисли какво да избере, какво да сложи…

Как наистина подбирате материала? Защото часове снимки, пък предаването час..

Вл. Л.: Тя е! На мен ще ми трябва сигурно месец, за да мога да извадя от тези три часа интервю вътъка. Абсурд! Ще има да махам, да слагам, да махам, да слагам. На мен ми се наложи само един филм така да монтирам – за Мама Злата (Златина Тодева), голяма борба беше (въздъхва)…

А. Б.: Ама така са сигурно всички режисьори, аз си представям как седят в монтажната и се чудят какво… А аз съм се научила да се отказвам благодарение на всичката тая работа в журналистиката – радиото, после всекидневник – „Стандарт“, после списания… Ако в нещо съм наистина силна – това е да бъда редактор. Поглеждам едно нещо само по диагонал и веднага знам кое е сгрешено, кое става и кое – не… Това страшно ми върши работа: умея да се отказвам, веднага виждам кое е важното, коя линия ще извадим. С Коко Азарян имахме осем часа материал! Нямаме скриптер, нямаме режисьор по монтажа – всичко сама!…

Вл. Л.: Е, това беше едва вторият филм.

А. Б.: Да, много бяхме аджамии. Но имахме смешен случай там: Влади е негов ученик, това е неговият професор, благоговее пред него, как да го режисира? Пък трябва. И му викам: „Влади, моля ти се, тука трябва да каже на арменски това и това!“. И Коко вижда, че аз съм по-лошата, дърпа го и му шепне: „Майна, не може ли да не го казвам на арменски?“. И Влади към мен: „Коко не иска да го каже…“ И това режисьорът! Аз избухнах: „Не, ще го каже!“. И Коко – много изплашен от мен, каза бързо: „Добре, добре!“ (смее се). И го каза. Не знам, не знам как се разбираме… Как Стефан Цанев сложи хитон?! Толкова му хареса идеята, че филмът за Доротея Тончева ще бъде по диалози на Платон, че нахлузиха хитони и римски сандали двамата с Доси Досев и с тези одежди се настаниха в барчето на театър „София“ и разговаряха по Платон… Някои се правят направо на деца. Георги Данаилов танцува и пя грузински песни на чардака си с пълно гърло; катери се по плочите на покрива си, а накрая се направи и на Гьоте… Но това е, защото им харесват идеите, с които отиваме при тях…

Някак ги отключвате…

А. Б.: Да, ето затова са ни уникални филмите… Знаеш ли как ми се иска да има други като нас, да има конкуренция, да се състезаваме. Това и за нас ще е по-добре. Но няма. Работиш в един контекст, в който нямаш конкуренция, няма с кого да се сравниш, да има и други такива креативни предавания. Излиза прекрасно документално кино, но в областта на портрета е скука страшна…

Е, състезавате се със себе си, това също е състезание, да не кажа най-трудното…

А. Б.: Това правим, това правим ние. Аз защо с всеки филм треперя, тия бели корени по косата ми са от непрекъснат стрес да не би да се изложим. След като ти вече си сложил името и печата си под някакво качество, ако има някаква мисъл да ме плаши, това е мисълта да увехна, творчески да се изчерпя. Това е ужас!

Имало ли е хора, които виждайки филма, не са били твърде доволни?

А. Б.: Смея да кажа, че не, с минимум изключения. Но имам обица на ухото и никога не давам филма да го гледат предварително. Да си го гледат премиерно по телевизията!… Това след случая с Пепи (Петър) Цанков. За него филмът е един от най-свежите и приятните. И му го давам аз, Пепи го гледа и: „Ох, не знам, не знам, тука защо това е така, а тука така?“. Грешка. Никога повече оттогава. Стана ми малко кофти, но викам: „Ами, Пепи, това е!“. Излъчва се филмът „по телевизора“, той се обажда: „А бе, тука ме вдигнаха на ръце, бе, толкова много се хареса, бе!“ (смее се). И като се видяхме: „Бе страшен ни стана филмът!“. После не знам колко десетки копия направих от този филм и го изпращах в чужбина на българи, които молеха да го получат. Като цяло след излъчването обикновено казват: „Намерили сте ме!“. Това е най-голямата похвала, да чуем: „Това съм аз!“.

Вл. Л.: В повечето случаи има обратното на твоя въпрос. Всеки казва: „Моят филм е най-хубав!“ (смее се). В повечето случаи е така.

А. Б.: Има страшна конкуренция. Гледат, казват: „Хубав ви беше филмът за този, ама моят беше по-хубав!“ (смее се). В повечето случаи е така, да.

Имате ли герои, към които сте се връщали? Или ви чегърта да се върнете?

Вл. Л.: Коко е такъв герой.

А. Б.: Филмът за Коко беше сниман в далечната 1999. Но това изобщо не можеше да бъде основание през 2008 да не грабнем камерата и да не заснемем репетициите на „Три сестри“ и на „Вишнева градина“ на един човек, за когото лекарите са казали, че отдавна трябва да е мъртъв, а той е жив и репетира, и работи. И така заснехме „Чехов по 3“ – филм за работата му върху „Три сестри“, „Чайка“ и „Вишнева градина“ – ето, това ме чегърташе. И фактически отново имаме уникални материали. Ето, за такива хора ме чегърта.

С кои други се случи?

А. Б.: Прецедент имахме с Мария Русалиева, наложи се да направим втора част. Като започна тя да говори – като Кашпировски. И запристигаха едни писма в телевизията: „Моля ви се, искаме още!“ (смее се).

Вл. Л.: Направихме „Животите на Мария Русалиева“, а после „Животите на Мария Русалиева 2“.

Заради гадателските ѝ способности ли?

Вл. Л: Да! Страшно нещо е!

А. Б.: Бих направила пак филм за Таня Масалитинова. Бих правила за Вера Мутафчиева всяка година филм.

Вл. Л.: Е, вече няма как…

А. Б.: И аз като Влади: и това трябваше, и това трябваше, и това трябваше да го направим, но като се уморя – каквото било – било, не мога да се върна повече. Трябва да гледам напред.

Вл. Л.: Аз и затова не ходя примерно извън столицата някъде да правя пиеса, която съм правил тук, в София. Няма да ми е интересно.

А. Б.: За пари поне можеш да го направиш.

Вл. Л.: Не го правя и за пари (смее се).

Този въпрос е малко провокативен, може да мине и за некоректен, но героите ви казват: „Най-хубавият, най-хубавият филм е моят!“. А според вас кой ви е най-хубавият филм?

А. Б.: А де!…

Вл. Л.: Хайде да е – кои, няколко са (продължително мълчание).

А. Б.: (Шепне.) То не може да се каже така… През годините (по-силно) – като се натрупаха, правихме 1-2 пъти „Най-доброто от „Умно село“. След това по повод 10-годишнината се сетих за тази хубава дума „декалог“ и я гепих. И направихме през цялата тази година всеки месец по един филм, който събира историите от първата до десетата. „Декалог ’99“, „Декалог ’2000“ и т.н. И цяла една година текоха филми за това какво сме правили през съответната година. Така че много пъти ми се е налагало да ги гледам, да се връщам към тях и всеки път си казвам: „А-у-у, пък тоя филм колко е хубав!“ (смее се). Всички хора казват – защото, за щастие, БНТ ги повтаря и, слава Богу, не само по скръбни поводи, но и за юбилеи, а и по сателита ги повтарят, и всички ми казват едно и също: „Все едно го гледаме за първи път“. Един филм от нашите се състои от толкова модули, хиляда още неща има освен интервюто – хрумки, истории, разклонения, ракурси. Като книга, която препрочиташ – всеки път като го гледаш, откриваш нещо ново. Затова не мога да кажа кой е най-хубав… Един от филмите, които дълбоко ценя – ей-сега се сещам, е филмът за Маргарита Дупаринова. Това е филм за една жена, която е почти статична, ходеше само с ей-такива, 45 номер, обувки поради страшния артрит на краката и де факто няма какво да измислиш за нея. Беше отчайващо начинание.

Вл. Л.: Не че няма какво да каже, но как ще изглежда, в какво да го пъхнеш…

А. Б.: Но филмът стана чуден. Защото ролите на нейния живот се изричат всеки божи ден от начинаещи студенти в НАТФИЗ. Така преплетохме сюжета, че Шекспировото слово, изричано някога от нея, а днес от младите, се кръстоса условно в ефира… И тя, и те изговаряха едни и същи роли; и тя, и те отделно слушаха монолога на Жак, изпълнен от Апостол Карамитев… И накрая, след всичко това те преминаха покрай нейния партерен прозорец – шумни, весели, безотговорни и недоумяващи коя е тази белокоса старица, която им се усмихва заговорнически… Те просто не знаеха коя е и никога нямаше да научат. Но това е театърът… Кръговрат от думи. Мигове на слава и след това – забрава…

Вл. Л.: Аз имам чувството, че ако спомена някой филм, ще ощетя друг. Макар че като атмосфера аз страшно харесвам филма за Пепи Цанков „Възгледите на стария капитан“. Просто защото ние го снимахме на „Корал“, на плажа, където той прекарва месеци, снимахме го сутрин от 5 до към 9 и половина, когато идват първите плажуващи и вече не става…

А. Б.: Искахме да възстановим времето, когато е ходил по този плаж без хора…

Вл. Л.: След това го снимахме след 7 вечерта и през нощта. Аз там съм прекарал 2-3 години от живота си с него на палатка – понеже по душа съм диво къмпингуващ човек, но животът ми се стече по друг начин с жена, която обича белите чаршафи (смее се). Освен всичко друго, го снимахме и почти без осветление – нощните снимки бяха само на газови къмпингарски лампи. И тъмата, вятърът, самотата, капитанският дневник, морето – това ми е много скъпо като преживяване, като нещо, което е страшно мое също. Много ми е на сърце и филмът за Тодор Колев. Аз винаги съм обичал много Тодор, защото винаги е бил един много точен и много тъжен човек. Според мен той беше трагедиен герой. Той съзнаваше какво може и – още по-страшното – съзнаваше, че живее на място, където това няма никакво значение. И ей-толкова, зрънце някакво е използвано от таланта му и от моженето му. За Мама Злата филмът също беше много хубав. Там имахме един разговор за смъртта и за това как на нея въобще не ѝ пука кога ще умре и какво ще се случи.

А. Б.: Както се оказа наскоро от едни фотографии, била е още по-голям непукист, отколкото сме подозирали.

Вл. Л.: Съвсем случайно си спомням – ние снимахме интервюто с нея на сцената на Военния театър. Махнахме всички завеси в дъното и тогава се откри стената – една великолепна стена има Военният театър, сега не знам дали още е там – страшно олюпена, и понеже има две ниши горе и две ниши долу, между тях се образуваше един огромен кръст. И стана страхотен кадър – тя като приседнала на Разпятие…

А. Б.: Ето ги знаците, които остават. Подаръци. Във всеки филми има такива знаци.

Какво вградихте от себе си в „Умно село“ за тези 15 години?

А. Б.: Много, страшно много. Много, защото, както разбираш, отнасяме се отговорно, страхуваме се всеки път. Аз се страхувам първо за човека, най-напред се боя да не изложим човека. Това е първата огромна отговорност. Второ, той да хареса филма. Той и близките му. Защото в противен случай ми се струва отвратително – някой да е тръгнал да снима за мен без да съм го искала непременно, и аз после да не съм… Струва ми се ужасно да участвам в подобно нещо! Трето, все пак смятам, че след като съм доказала, че нещо умея, трябва всеки път да го защищавам. Мисля, че огромно напрежение сме вложили от себе си, обаче и толкова огромно ни се отплати.

С какво?

А. Б.: Ще го кажа с думите на Владо (Владимир) Зарев. Когато почина Вера Мутафчиева, излъчиха филма за нея и той ми се обажда през сълзи и казва: „Тонче, за това, което го правите, Господ ще ви се отплати, няма как да не ви се отплати!“. Засега чакам, нещо не се отплаща. От тотото опитваме, такива неща – няма и няма (смее се). Но пък може би нещо ще си купя за следващия живот.

Вл. Л.: Сетих се за Коко. Последното интервю, което правихме с него, беше точно месец преди да си отиде. Той много добре знаеше какво му се случва и какво го очаква. И понеже имах да го питам и други неща, някакви мои творчески планове, му казвам: „Професоре, дайте ще го заснемем сега това, пък следващите дни ще ви се обадя да се видим“. А той: „Не, не, не, мойто момче, не. Ще говорим сега!…“ Изпрати Тони до „Била“ на пазар, а ние останахме да си говорим. Какво сме си говорили, е отделен въпрос, но ето… Какво сме вградили? Боже, то е като сянката, майстор Манол… Себе си значи.

А остана ли още за вграждане?

А. Б.: Дали остана за вграждане? Човек се изморява, безспорно. Ти си по принцип някакъв много устойчив, вие от Северозапада, от Балкана, изглежда, сте така, устойчиви някак, но аз се изморявам много, напоследък все повече, а Влади още повече, защото и театърът му е на главата. Все по-трудно тръгвам към работа, има и едно такова чувство за демотивация. Това са цели 15 години – как не се промени поне малко от малко контекстът, в който работим. Формати, шоута, звезди… Сега в театъра – „мечки“. Всичко това по някакъв начин ми създава усещането – на мен и на хората, които мислят като мен, за обезсмисляне на моя труд. Чувствам се като член на някакво масонско общество: някакви посветени хора се разбират и се разпознават с някакви знаци…

Вл. Л.: В това, че се чувстваш като член на масонско общество, няма нищо лошо, аз пък да ти кажа. Много добре е дори, че се чувстваш така – те са избрани. Макар че те и нашите масони не са като масоните (смее се). Но навремето са били избрани тези хора и те живеят със съзнанието за тайната на света, за пазенето на тази тайна, реализирането на тази тайна и те гледат доста по-напред – поне би трябвало да гледат по-напред – отколкото ние…

А. Б.: (Тежка въздишка.)

Вл. Л.: Държа да кажа и за БНТ. Ако не беше БНТ – никъде нямаше да можем да реализираме този труд и ти нямаше да се чувстваш като масон, а щеше да се чувстваш като на пазара за домати примерно. Това е страшно важно: че все пак има някъде запазени места за култура, където да се работи. Защото си спомняш навремето Силва Зурлева, когато беше шеф на Нова телевизия, и която поне тогава беше огромен фен на „Умно село“, като каза: „Влади, аз страшно искам в Нова телевизия да има такова предаване, но телевизията е друга. Аз не мога да имам такова предаване“.

А. Б.: „Аз не мога да си позволя „Умно село“ – това каза буквално.

В подкрепа на Влади: не е ли все пак по-важно качеството на публиката, не количеството?

А. Б.: О, да, да! При всички случаи.

Вл. Л.: Ние на това разчитаме. Лошото е, че в днешно време качеството започва много да губи.

А. Б.: Все пò малцинство ставаме.

Вл. Л.: Количествените параметри започват стремглаво да вземат превес…

Все пак това качество не е ли мотивация?

Вл. Л.: Това е единствената мотивация.

А. Б.: Единствената мотивация…

Вл. Л.: Виж, ако трябва да бъда абсолютно честен, за мен и за Тони – ние дълги години сме заедно и ще си останем заедно по всяка вероятност, качеството е основополагащо нещо за нашето съществуване. Във всичко, което правим, ние никога не сме си позволили да живеем некачествено. Абсолютно във всичко, което правим – от начина, по който съществува нашето семейство, през начина, по който сме се отнасяли, възпитавали и сега контактуваме с нашите деца, от това аз какъв път съм извървял в телевизията от едни детски предавания, които се бяха превърнали в еталон и в култ, бих казал,… именно благодарение на качеството, на особения поглед – през „Умно село“ до това в какво съм играл и какво съм поставял – избор на пиеса, реализация, хора, с които работя, и всички тези компоненти, които съставляват един спектакъл. През кръга, с който общуваме, където няма случайни хора – всичко това се определя от качеството. Аз преди известно време бях подивял от всичко, което ни заобикаля и което съм длъжен да изтърпявам, и си обещах: „От днес нататък ще контактувам единствено с хора, които са ми приятни. Край!“. Ама този щял да бъде обиден, че не съм се обаждал – ОК!

А. Б.: На мен ми е забранил да го водя по всякакви светски сбирки (смее се).

Вл. Л.: Да. Но ето тук, в театъра, съм направил компромис, защото мястото, което заемам, ме кара да контактувам с всякакви хора. Уви, част от тях аз бих отрязал завинаги и моментално. Но, отговаряйки за процесите в театъра, няма как да направя това. Но в личния си живот ние можем да изброим приятелите си… а бе, я на пръстите на двете ръце, толкова…

А. Б.: Гледай сега, истината е тази, че – и това е хубаво да се чуе: може на някой да му харесва, някой да не харесва… Но за разлика от всички тези хора, които дават оценки, Влади може да си позволи да казва някои неща. Не да съди, не – но има право да сподели виждането си за морал, защото, за разлика от много свои колеги, винаги е спазвал хигиена. Никога не си го видял да участва в халтури, в случайно „свикани“ постановки, за да пътува из провинцията в откровено лоши постановки, за пари… Нещо повече: можел е, канили са го, но ги е отказвал. Всичките тези, които си раздират ризите в момента и все нещо се оплакват, или пък са на върха и са популярни, и пускат едни статуси във фейсбук, и снимки – всичките те са ходили на халтури, все някога не са подбирали, а обикновено никога и никога не са пропуснали случай да вземат едни пари. В нашето семейство това не се е случвало. При дъщеря ни май също така се очертава…

Вл. Л.: И тя има да пати.

А. Б.: Да, виждаме, че ще пати.

И какво излиза всъщност: не е май много за хвалба, че си „Умно село“ в един като че ли все повече оглупяващ свят?

А. Б.: Е, този въпрос го задавам на всеки от „моите хора“: „Как е възможно в България да останеш верен на себе си, занимавайки се с изкуство?“. И всеки си има отговор. И отговорът е, че не може да живее по друг начин, освен по избрания от него. И ние така, не можем по друг начин да живеем. Но сме малко „привързаният балон“.

Вл. Л.: Не се оплакваме, в никакъв случай не се оплакваме. Но ако аз имам някакво неудовлетворение вътрешно, то е, че – така или иначе си останах, сигурно вината е и моя, – затворен в този свят. Малък ми е светът, българският свят. Малък е, въпреки всичко. Тук, разбира се, мога лесно да бъда оборен с това колко интересни неща се случват – да, вярно е, но въпреки това – малък е! Светът е широк, много интересен и много голям и той те провокира. А тук провокациите, ако въобще ги има, са регионални. Аз не си търся оправдание, може би не съм видял знака… Може би просто не съм видял знака. Може би пък наистина това да ми е съдбата и това да ми е кармата – тук да бъда. Аз не мога да се оплача от това, което съм постигнал, и от това, което продължавам да постигам. Би било нелепо, като знам какво има около мен. Но ми е малко… „затворено“…