Драги ми Смехурко,
Направо се чудя отде да захвана. Криза, люта криза страната обхвана. Всички чела мръщят, въздишат тъй тежко, сякаш война иде, а не новият Снежко.
Не знам що да кажа. Ала чичо Ран Босилек нали тъй ни учи: щом ненадейно нещо се закучи, опиши го с думи детски, със слова най-прости. И всичко се оправя през коледни пости.
Затуй аз ти пиша, мой драги Смехурко, с патиланска мъка, що боцка сърцето ми с хурка.
Щото не търпят се кахъри неспирни. Как тогава и ние да стоим мирни?
Всичко туй начена с избори поразни. Гласува кой гласува в класни стаи празни и сетне що стана – Хвърчилков избраха. За него по-сетне ще пиша що хората сгряха.
Ама с две думи само – всичко се оплеска. Бойко се обиди, че не била леля Цецка. Оставката хвърли, власт не ще да знае. Сега в консултации криза витае. Тати се ядосва, наред пустосва и само ругае.
Съседката Станка, уж вегетарианка, „корнелия” си пада. И тя тъй боботи, бабиният козльо стряска наспроти. Зад стобора стои и оттам все дърдори:
– С Русия, само с Русия ще вървим нагоре!
Патиланчо Данчо, дето по морето къщурка си има, чуе ли я само, и уста раззина:
– Че то педя земя не остана вече без руснаци! Направо тогава да викнем казаци! С нагайките, та техен ред с бой да наложат и тука! Комай не народ сме, а сбирщина куха!
Той, както виждаш, демократ по дух е.
И препирня тръгва, Господи срази я. Че време не остава за детска поразия.
Всички чела бърчат, референдум бистрят.
Системата, викат, никак не била харна. Затуй трябвала друга – мажоритарна.
Ама туй що значи, май никой не вдява. Бай Иван, съседът, в кръчмата разправя, че така народът щял да управлява. И то защо: защото сега ще се гласува за хора. Мигар добитък сме взимали досега от обора? Тези депутати, нови и стари, не сме ли ги тъкмо ние избрали?
Котакът Татунчо и той се закокори. При избори между котка и мишка току-виж и на него се нещо отвори.
Ама всичко комай тръгна от оня, дългия Слави. Учиндолски дръвник, както го тати възслави. И все повтаря, че той и бандата му от сценаристи имали пипе не повече от някакви глисти.
Щото сега, вместо да снемем в първия сняг наште портрети, ще се върти въртележката парламентарна, додето всяка партия повтори, че и потрети.
И все някой друг, комай пак отвън, ще ни налива ума и дума. От Москва, казват, щели да изтрият всичко с магическа гума. Та пак да се озовем във времето на стария Тато, когато хората на г-жа Корнелия я караха пребогато.
Баба Цоцолана се троска, че на власт тогаз дошло куцо-сакато.
Ама кой да помни работи стари, как отвънка се юрнали отбор от другари. И как те натръшкали всички – кой когото свари.
Досущ като днешните пишман патриоти, дето са тръгнали вече със сопи.
Ама затуй си струва да пиша отделно, щото динковци и перушани разни изникнаха ненадейно.
И последно само: една вест голяма.
Леля Цоцолана, бабина роднина, важна дама стана.
За нейния Хвърчилков по-горе ти писах. Ама покрай тези тревоги, детайли не дадох, съвсем се улисах.
Сега тя в ламета къси и с буклета ходи.
Светът цял, казват, щяла да преброди.
А пък командори с хватка неуморна. Що ни чака, трай си, властта да е спорна.
Замисляла вече полет зад Океана. Нали с Тръмповица двете идат от Балкана.
Поне най-доволна е леля Цоцолана: както кроеше, тъкмо така стана.
А ний в патила горки въздишаме само, игрите забравихме и тука, и тамо.
Пада ни се, както повтаря все тати. Имала е видно глава ни да пати.
Хайде стига вече. Поздрав най-сърдечен от мен и от всички горки патиланци.
Твой приятел вечен:
Верен Патиланчо
