Банга се нарича огромният остроух пес със сива козина и с оглавник от позлатени пластинки в романа на Михаил Булгаков „Майстора и Маргарита”. Банга се нарича и новият албум на пънк иконата и поетеса Пати Смит, първият след нейната мемоарна книга „Просто деца”. В текстовете на песните тя цитира Гогол, Блейк и Рембо. Когато я питат дали целта й е да образова слушателите, тя отговаря скромно: „Не, по-скоро да споделя интересна информация с тях. Прочетох Булгаков и Гогол през 2008 г. и искам да споделя страхотното откритие. Никога не си казвам: за съжаление не мога да спомена Уилям Блейк, защото голяма част от публиката сигурно не го познава. По-скоро се надявам някои хора да го открият чрез мен. Освен това не изпитвам страхопочитание към творци като Рембо, Булгаков или Уилям Блейк.”
http://youtu.be/gxYid-L05xw
Актьорът Джони Деп свири на китара и ударни в новия албум. „Той ми е приятел, посетих го по време на снимките на The Rum Diary. Седеше и свиреше на китара, винаги има някоя под ръка. Дори когато кара кола, една малка китара лежи на седалката до шофьора. Тогава си спомних, че той скоро има рожден ден, а аз все още нямам подарък. Затова за рождения му ден написах песента Nine, Джони е роден на 9 юни. По-късно, когато го посетих на яхтата му, ми дойде идеята за още една песен, а именно за Banga. Страхувах се да не я забравя, тогава Джони ме записа. Казах му как си представям китарите и той ги изпълни съвършено. После ми изпрати записа, беше го допълнил и с ударни.”
Невероятният търговски успех на моята книга „Просто деца” (преведена на над 35 езика) ме завари съвършено неподготвена, признава Пати Смит пред немския седмичник „Цайт”. Автобиографичната й книга е посветена на нейната среща с фотографа Робърт Мейпълторп в кипежа на 60-те години.Те са просто деца, когато си дават клетва да се грижат един за друг и никога не й изневеряват. Пати Смит и Робърт Мейпълторп откриват призванието си сред творци като Уилям Бъроуз, Джими Хендрикс, Анди Уорхол, Боб Дилън. Живеят в легендарния хотел „Челси”, присъстват на раждането на сцената в клуб CBGB и участват в създаването на мита за една епоха, който и до днес отеква.”Просто деца” започва като романтична история и завършва като елегия за младостта, мечтите и непоколебимостта да следваш пътя си. „Бяхме като Хензел и Гретел, изгубени в тъмната гора на света. Имаше изкушения и вещици, и демони, каквито дори не си бяхме представяли, както и блясък, за който само предполагахме, че съществува.”
Пати Смит си спечелва признание с революционното смесване на поезия и рок. Знаковият й музикален дебют Horses с новаторската фотография на обложката, направена от Робърт Мейпълторп, се нарежда сред стоте най-добри албума за всички времена. Впоследствие Пати Смит записва още 12 албума, а първата й изложба с рисунки е през 1973 г., като нейни произведения, фотографии и инсталации са излагани в галерии и музеи. След многото стихосбирки идва ред и на мемоарите й, посветени на връзката с Робърт Мейпълторп. „Просто деца” спечелват признанието на публиката и критиката, удостоена е с Националната американска награда за нехудожествена литература. През 2005 г. френското министерство на културата отличава Пати Смит с най-престижната си титла – „Командор на ордена за изкуство и литература”. Въведена е в Залата на славата на рокендрола през 2007 г. През 1980 г. Пати Смит се омъжва в Детройт за покойния Фред Соник Смит от MC5. Двамата имат син Джаксън и дъщеря – Джеси. Днес Пати отново живее в Ню Йорк и продължава да пише и пее.
Предлагаме откъс от мемоарната книга „Просто деца” (превод Катрин Гайдарова), която през тази година пусна издателство „Махалото”.
„Просто деца”
На 4 ноември Робърт навърши 21 години. Подарих му тежка сребърна гривна с плочка за монограм, която бях открила в една заложна къща. Върху нея бях поръчала да гравират Робърт Пати Синя звезда. Синята звезда на нашата съдба.
Прекарахме спокойна вечер в разглеждане на албумите ни и в четене на книги за изкуство. Моята колекция включваше Де Кунинг, Дюбюфе, Диего Ривера, монография за Джаксън Полък и малка купчинка списания „Арт Интернешънъл”. Робърт се беше сдобил от книжарница „Брентано“ с големи албуми с тантрически мандали, шедьоврите на Микеланджело, сюрреализъм и еротично изкуство. Към това бяхме добавили купени за по-малко от долар втора ръка каталози на Джон Д. Грехъм, модернист и един от менторите на абстрактния експресионизъм в Америка, на Аршил Горки, разкриващ директната връзка между сюрреализма и абстрактния експресионизъм, на майстора на обектното изкуство Джоузеф Корнел и на Рон Б. Китай, поставил основите на попарта във Великобритания.
Най-ценните ни книги бяха на Уилям Блейк. Имах много хубаво факсимиле на „Песни на невинността” и „Песни на опита” и често ги четях на Робърт преди да заспим. Също така притежавах подвързано с кожа томче със събраните съчинения на Блейк, а Робърт имаше изданието на „Трианон Прес” на неговата „Милтън: поема”[1]. И двамата се възхищавахме на красотата на брата на Блейк, Робърт, който умира млад и се превръща в негов ангел пазител, изобразен със звезда на крака. Приехме цветовете на художника Блейк за наши – отсенки на розово, кадмий и мъх, – цветове, които сякаш излъчват светлина.
Една вечер в края на ноември Робърт се прибра разтърсен у дома. В „Брентано“ били изложени за продажба някакви офорти, сред които и оригинален отпечатък от „Америка: Пророчество”[2] с воден знак монограма на Блейк. Той го взел от портфолиото и го плъзнал в крачола на панталона си. Робърт не беше човек, който би откраднал нещо – нямаше куража за това. Стореното от него бе импулсивна постъпка заради споделената ни любов към Блейк. Към края на деня загубил смелостта си. Решил, че са го надушили, и се скрил в сервизните помещения, където накъсал офорта и го хвърлил в тоалетната, след което пуснал водата.
Забелязах, че докато ми разказваше за това, ръцете му трепереха. Навън валеше и от гъстите му къдрици се процеждаха ситни капчици. Носеше бяла риза – мокра и залепнала върху кожата му. Също като Жан Жьоне[3] Робърт беше ужасно лош крадец. Жьоне бил заловен и хвърлен в затвора, защото отмъквал редки томове на Пруст и топове коприна от фабрика за дрехи. Естетични крадци. Представях си чувствата на страх и триумф, които са го разкъсвали, докато е гледал как парчетата от офорта се завъртат в тоалетната, поемайки към канализацията на Ню Йорк.
Сведохме погледи към ръцете си, сплели пръсти една в друга. Поехме си дълбоко дъх, признавайки съучастието си – не за кражбата, а за унищожаването на едно произведение на изкуството.
– Поне никога няма да го докопат – каза той.
– Кои са те? – попитах го.
– Всички, които не сме ние – беше отговорът му.
* * *
С групата ми си представяхме, че сме като Синовете на свободата[4], с мисията да запазим, защитаваме и разпространяваме революционния дух на рокендрола. Бояхме се, че музиката, която ни беше поддържала, се намираше в опасност, застрашена от духовен глад. Бояхме се, че тя губеше своите смисъл и цел, че е попаднала в самодоволни ръце и нагазва в тресавището на зрелищата, парите и безсъдържателната сложност на техниката. Виждахме се в ролята на Пол Ривиър, яздещ през американската нощ и призоваващ хората да се събудят и да вдигнат оръжие.[5] Ние също щяхме да вземем оръжия, оръжията на нашето поколение – електрическата китара и микрофона.
Клуб CBGB беше идеалното място, където да прозвучи бойната тръба. Той се намираше на улицата на потиснатите и тормозените и привличаше странна порода хора, приветстващи неизвестни изпълнители. Единственото, което собственикът изискваше от онези, които свиреха там, беше да са нови.
От смъртта на зимата през възраждането на пролетта ние се борехме и тържествувахме, докато намерим собствения си ритъм. Свирехме, а песните ни заживяха свой живот, често отразявайки енергията на хората наоколо, атмосферата, нарастващата ни увереност и събитията, които се случваха в непосредственото ни обкръжение.
Има много неща, които си спомням от този период. Мирисът на пикня и бира. Преплитащите се китарни партии на Ричард Лойд и Том Верлен, докато възвисяват „Kingdom Come”. Как изпълняваме версия на „Land”, която Лени нарече „огнена пътека”, и Джони, който проправя с пламък собствения си път, тичайки към мен от психеделичната нощ, в която царуват дивите момчета на Бъроуз – от съблекалнята, където отчаяно си блъска главата, към морето от възможности.[6] Робърт и Уилям Бъроуз, които седят отпред и сякаш телепатично напътстват изпълнението ни, въплътили образите на героите, за които пея.
Присъствието на Лу Рийд, чието гмурване в поезията и рокендрола ни послужи на всички. Тънката линия между сцената и хората, които ни подкрепяха пред нея. Джейн Фридман, която сияе, докато ни представя на Клайв Дейвис, президента на Ариста Рекърдс. Те щяха да издадат първия ни албум и Джейн безпогрешно беше преценила, че между нас ще се получи отлично сътрудничество.
[1] Написана ок. 1809 г., там за пръв път се появява терминът ню ейдж. – Б.пр.
[2] „Америка: Пророчество” (1793) е първата книга от „Континенталните пророчества” на Блейк. Тя е гравирана върху 18 плаки, като има оцелели едва 14 оригинални цветни копия. – Б.ред.
[3] Наричан „Черния принц на буквите“ от откривателя му Жан Кокто, френският писател и драматург Жан Жьоне (1910–1986) лежи в ранните години на творчеството си в затвора за кражба. Кокто го провъзгласява за гений и му извоюва амнистия, а друг негов почитател, Сартр, му посвещава монументалната „Свети Жьоне: комедиант и мъченик“ (1951). – Б.ред.
[4] Политическа групировка на американски патриоти, защитаваща правата на колонистите срещу Великобритания. Те са в основата на т.нар „Бостънско чаено парти“ (изхвърлянето на чая от корабите на Западноиндийската компания) през 1773 г., довело до Американската революция през 1775 г. – Б.ред.
[5] През април 1775 г. златарят Пол Ривиър успява да задейства верижната реакция на мълвата и само за една нощ стотици доброволци на север от Бостън са предупредени за предстоящото нападение на англичаните и се мобилизират за съпротива. Това е първото успешно сражение в началото на американската война за независимост. – Б.ред.
[6] Препратки към текста на песента „Land” – Джони (прототипът на Робърт) е унизен и обезкуражен и си блъска главата в шкафче в съблекалнята, когато се появяват конете (Бъроуз) и му показват, че навън има цяло море от възможности. – Б.пр.
