С д-р Николай Михайлов разговарят Тони Николов и Димитрина Чернева
Намираме се в една отдавна непозната ситуация за БПЦ – избор на патриарх след кончината на Негово Светейшество Максим. Църковният народ е стъписан, а в Светият синод ясно се очертаха различните лагери. Какви са най-хлъзгавите подводни камъни, които ни очакват занапред?
Най-хлъзгавият подводен камък е да се удавим в думи. Друг подводен камък е да си въобразим, че знаем какво мисли църковният народ. И трети – да узурпираме мандат да го представляваме под напора на страсти.
Можем ли да говорим за клерикализация на Църквата и кои са основните причини за това? Как може да бъде възстановено съзнанието за Църквата като общност и да бъде осмислена тази общност отвъд институционалните отношения?
Църквата е съборен йерархически организъм. Съгласие на трите йерархични степени в дух на любов. Парадигматичен образ на църковното управление е Апостолският събор от I век. Изволися Духу Святому и нам. Три века по-късно св. Григорий Богослов ще си обещае кракът му да не стъпва на събор по причина на омерзение от епископските нрави. Това в IV век. Оттогава са изминали 17 века по посока на Апокалипсиса. До днешната апостасия.
Християните днес са „когнитивно малцинство”, утре – гонено. Нека си дадем сметка за историческия час. Това би ни спестило илюзии, включително и реформаторски илюзии. Църквата може да бъде осмислена като общност, но тя не става общност по причина на това, че е осмислена. Проблемът не е в дефицита на осмисляне, а в дефицита. В дефицита на вяра и дух. Църквата като общност е благодатно събитие, а не просто еклесиологичен норматив, лесно постижима богословска конструкция. И със сигурност не е инфантилна еуфория в стила на „ах, къде ще сложим розите!”. Тези внезапно възникнали щастливи общности, доколкото ги има, ще трябва да бъдат проверени за наличие на благочестив фалш и тънък групов нарцисизъм, защото това е първото, което ни връхлита в „общност”. Особено ако въпросните общности са мобилизирани да отстояват „кауза”, която разполовява света им на „прави” и „неправи”, като ги снабдява с лукса да се чувстват „прави”, за сметка на „неправите”. Така се отпрашва в баналното направление на груповите патологии, описани във всеки учебник по социална психология и наречени на аскетически език не иначе, а „прелест”.
Клерикализацията е злоупотреба с власт. Висшият клир наследи от комунизма известни номенклатурни навици, обогатени в новите условия с вкус към бизнеса и отчасти към лукса. Контрастът между неговото предназначение и публичния му образ придобива на моменти скандален характер. Тъй като този клир е нереформируем по духовен път, натискът отвън за повече благоприличие е практически неизбежен и се случва, тъй да се каже, естествено, по силата на всепроникващото медийно око. Не могат да се скрият и не можем да ги скрием, даже и да бихме желали. Реакцията е неизбежна. Висшият клир се нуждае от корекция на дезориентацията му за време, място и обществено-политически събития. Внимателно и благоразумно. При груби прояви на духовна невменяемост – твърдо.
Но това не означава превръщането на Църквата в „общност” в съгласие с еклесиологичния идеал, а най-обикновено цивилизоване от гледна точка на здравия разум и „европейските цивилизационни стандарти”. Докарали сме я дотам – да се борим с варварството на свято място.
Каква е според вас ролята на миряните в живота на Църквата? Ако синодалните архиереи измъчват българското общество със своята „травматична неразкаяност и обидена злост” и „дремят в XIX век”, както сте заявявал, то не е ли именно гласът на миряните един от гласовете, които биха могли да спомогнат за преодоляването на кризата в общественото доверие към Църквата?
Още малко за митрополитите. С малки изключения тези митрополити са номенклатурни кадри на тоталитарния режим. Някои от тях са с религиозна вяра, други – не. Кариерите им, строго погледнато, са под голям каноничен въпрос и не издържат акривия[1]. Но не в това е бедата. Бедата е в културната им неадекватност и потискащ провинциализъм. Покриват изцяло фолклорния образ на „дядо владика” и Бешковата рисунка на „попа”. По-взискателната част на българското общество се пита откъде се взеха и не е ли могло да се намерят други. Антропологичният профил на българския клир е дълбок въпрос, без съмнение свързан с тоталитаризма, но и по-общо с историческата ни съдба – с робствата, верноподаничеството, обскурантизма, суеверието, ритуализма, магизма и недоверието към разума. Православието в България е исторически „утаено”, приспособено към етно-културната специфика на българския човек. Този човек е възпитаван в послушание, а не в самостоятелност и отговорност. Образът на Църквата като лечебница е двуостра метафора – утешава, лекува и демобилизира. Представата за християнина като за пациент снема отговорност и оневинява „по болест”. Но тази представа не възпитава граждански отговорни хора, а в най-добрия случай – каещи се полумонаси. Фамилно-битовият стил и изводимата от него лексика вдетиняват. Ако 45-годишният епископ е „Дядо”, то ние сме му внуци. Дечица на дядо владика. А какво става с човешката отговорност, щом сме му внуци? Става Матушка, батюшка, цар и поясни поклони. Става източна йерархия.
Българският клир е образ и подобие на своя народ. Клирът и народът са в съгласие по религиозния въпрос. Българското православие е б ъ л г а р с к о православие. Не пробужда, а приспива. Ритуалът е панацея. Ритуалът е магия за превръщане на сложното в просто, на драматичното в лирично. Ритуалът е потребление на магична медицина, опушена с тамян и опята акапелно. Естетиката е по-важна от етиката. Никакъв интерес към моралната проблематика, към самостойната ценност на истината. Душевният уют има решителен примат над истината, над доблестта, над достойнството. На Изток са калугерите, на Запад рицарите.
Колаборационизмът на епископата има и по-дълбоки причини, свързани с феномена на моралното равнодушие като религиозна „добродетел”. Религиозното суспендира етическото. Досущ по Киркегор. Западното Просвещение от началната му фаза може да бъде изтълкувано като бунт на разума срещу хедонистичната редукция на вярата, срещу традиционния уют на религиозната дрямка. Вярата е преживявана по „принципа на удоволствието”, което ще рече нагонно и самоусладително, съвсем по Фройд. „Православната” религиозност плаче за критическо осмисляне, за преглед от позициите на независимата богодадена съвест. Дневниците на Шмеман имат огромен принос за пробуждане на православната съвест, размишленията му реабилитират човешката честност в лоното на лениво-консервативното „православие”, дремещо в самодоволство и „смирена” гордост. Затова горят книгите му.
Питате ме за миряните. Скептичен съм. Не знам къде са тези миряни. Със сигурност ги има, но те се крият по силата на здрав духовен рефлекс. Тези, които се виждат, ми се струват проблематични, защото са във властта на разнообразни пристрастия, включително и политически. Всяка кампанийно-активистка версия за преодоляване на „кризата” не преодолява кризата, а анонимността на спасителите. Обслужва страсти. На този етап на историята вярата е в радикален смисъл на думата частен въпрос, въздишка и плач. Публикуваната религиозност е крайно съмнителна, съмнявам се, че някой й вярва. Но това са неизбежните уговорки. Църквата е обществено тематизирана, въведена е в публичен процес на осмисляне и критика. Това означава, че нещата ще се случват така, както се случват. Амбициозни миряни ще атакуват, висшият клир ще се отбранява, а от всичко това, да се надяваме, ще произлезе някакво „добро”.
Нека си представим избор на патриарх с досие. Как това ще промени живота на Църквата?
Няма да е добре, ако изберат патриарх с досие. Интуицията на част от хората, че България е провалена страна, ще намери ново потвърждение, тъй да се каже, мистическа санкция. Оформя се впечатление за пустош, за радикална несъстоятелност. Ако избирателното тяло извърши някое ярко безобразие, ще се смирим вкупом, но ще се отвори втора бездна от въпроси. Какво става с този народ, включително с църковния народ, с неговия клир, защо това равнодушие и откъде тази небрежност? Ще бъде осъзнат разкол, по-дълбок от „онзи”, който измъчи Църквата през деветдесетте години. Разкол на съвестите. Не вярвам българският клир да извърши такова посегателство върху църковния мир. Не вярвам да се подведе от народното безразличие, не вярвам да се изкуши да избере „мениджър със здрава ръка”, „способен да въведе ред”, не вярвам да се подчини на външен натиск. Вярвам, че избирателното тяло ще прояви милост и ще осъзнае своята историческа отговорност.
Какъв хоризонт се очертава пред БПЦ – необходимост от реформи или запазване на статуквото?
Хоризонт на внимателно отстраняване на най-ярките безобразия. Малко повече административен разум. Корекции в православния „стил”, отстъпление на „селското”. Крайно пестеливо медийно присъствие на висшия клир. Не са за показване. Скромност на реформаторите от мирянския чин. Благоразумно укротяване на всяка неумерена реформаторска амбиция. Особено активните трябва да бъдат дръпнати за ръкава. Не живеем във времето на Тъпчилеща. БПЦ не може да понесе амбициозна реформа. Ще стане още по-лошо. Ядра на духовен и културен обмен. Книгоиздаване. Високата култура е дериват на християнството и притвор на храма. Трябва да бъде стимулирана и спонсорирана. Молитва. От самото начало и до края.
Д-р Николай Михайлов е роден през 1946 г. Лекар психиатър и магистър по богословие. Дългогодишен преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” и в Нов български университет. Народен представител от ДСБ в 40-ото народно събрание.
Пълният текст на интервюто с д-р Николай Михайлов ще бъде публикуван в бр. 77 на сп. „Християнство и култура“.
[1] От гр. ἀκρίβεια – строго съответствие с каноничната гледна точка. – Б. ред.